Някои хора казват, че най-тъжно е да си сам. Според

Някои хора споделят, че най-тъжно е да си самичък. Според мен по-страшно е да си самичък и разсипан, да знаеш, че времето е изтекло сред пръстите ти и си минал през живота без диря. И в случай че по този начин са се стекли събитията, ще ги наругаеш и ще ти олекне. Ако са те прецакали родители, родственици, другари, отново ще има на кого да си го изкараш. Но когато самичък се докараш до такава задънена улица, не ти остава нищо друго, с изключение на да си признаеш, че си цялостен глупак. Не че оказва помощ, но все пак… Може би никой от хората, които съм обичал, няма да прочете написаното от мен. Вероятно в никакъв случай нямаше и да се реша да опиша по какъв начин обърках ориста си. Но в този момент имам доста свободно време и постоянно ми се коства, че то ще ме смаже. След като Таня ме напусна, към този момент нищо не е като преди. Това „ преди “ беше една огромна заблуда, която си сътворих и която най-после ми изяде главата. Реших да споделя какъв брой е рисково да живееш с глава, заровена в пясъка – един да не допусне моята нелепост, все ще е нещо.

Основната ми огромна неточност беше, че разреших на хора и обстановки да ме разделят с първата жена, която обичах същински. Бях на 23 година и знаех, че съм намерил другото си аз. Нора беше с три години по-голяма, разведена, с дете на 4 година По-зряла, по-улегнала, по-разумна в възприятията си от мен, тя ме обичаше, без да хвърчи в облаците. И мен научи на това – да ходя по земята даже когато хвърча от обич. Нора беше същинска вълшебница – можеше да ме изстреля на седмото небе и след това да ме върне назад през досадни всекидневни грижи и проблеми. Всички скочиха против нея – не била за мен, щяла да ме провали, а и с дете – и ни разделиха… До сетния си ден ще скърбя, че разреших това да се случи, че не застанах като мъж до дамата, която обичах, не опазих нито нея, нито себе си. И сякаш всичко, което се случи след това в живота ми, беше пестник, урок, възмездие. Всъщност в никакъв случай по-късно не съм бил толкоз благополучен.

Следващата неверна стъпка беше да се пусна по течението и да се отдам на връзки еднодневки. Някои ми костваха прекомерно скъпо – едно бременно момиче, което лъжеше, че аз съм татко на бебето; една разочарована от брака си жена, която ме използваше, с цел да притегли вниманието на мъжа си, който за мой смут имаше оръжие; една много еманципирана и също толкоз алкохолизирана кокона, която едвам не умъртви и двама ни в една поледица… След толкоз богат опит – повече полов, в сравнение с любовен, от всичко ми писна и в действителност изгубих интерес. И отново стъпих изкривено – оставих се да ми внушат, че одъртявам, ще си остана ерген и това е същинско злополучие.

Точно тогава срещнах Таня – за всички хубавица, за мен просто съдбовна жена. Късно разбрах, че двуличието е нейният номер в живота. Току-що разведена, тя пред всички демонстрираше, че не сменя свободата си за нищо на света. Но се вкопчи в мен като пиявица. Галеше ме с ръце и думи, омайваше ме с руси къдрици и съблазън, глезеше ме с вкусни вечери и дълги буйни нощи. Не разбрах по какъв начин и за какво, само че й предложих брак. И тя, парената, която за нищо на света повторно нямаше да каже „ да “ на мъж, сама уреди формалностите по нашата женитба.

Никога не бях питал за детайлности към развода й. През разум не ми беше минавало да попитам за какво няма деца. Когато разбрах, че и на мен не може да роди бебе, към този момент беше късно за противоположен завой. Лекарите не ми оставиха и капчица вяра. Може би и това беше част от моето разплащане със ориста – зарязах жена с дете, които ме обичаха, по този начин и нямаше да имам собствен правоприемник. Примирих се и взех решение с Таня да си живеем живота. Работех доста, изкарвах положителни пари, с нея нямахме никакви материални проблеми. И до момента не знам за какво й беше да преследва една фикс концепция – всички мои близки, другари, даже родителите и брат ми, са опасност за нас, по-точно за нея. Какво ли не направи, с цел да ме отдели от тях – по остарялата изпитана система пред мен беше една, зад тила ми – супер друга. Въртеше злословия и интриги, говореше неистини и измислици, забъркваше ме в кавги, след които никой не искаше да ме чуе, камо ли да ме види. Законната ми брачна половинка направи по този начин, че да не се срещам даже с майка си и татко си. Постара се да не контактувам дори с племенниците си. Под нейно давление започнах да виждам на сътрудниците си като на врагове и съперници, а не като на хора, с които мога да пия кафе или бира, или да обсъдя длъжностен проблем.

Колкото повече време живеех с нея, толкоз повече усещах, че съм пластилин в ръцете й, че съм се трансформирал в нейна обичана играчка, в кукла, на която злорадо дърпа конците… Казвах си, че би трябвало да я сложа на мястото й, да се опълча против грозните й действия, да тропна по масата и даже да се разведа. И до момента в който се кумех и повтарях „ би трябвало, да, би трябвало “, Таня ми изпрати юриста си заедно с молбата за бракоразвод, която беше подала. От година съм самичък. Абсолютно самичък. Имам време да разнищя предишното си и да осъзная за следващ път какъв простак съм бил. И по какъв начин от една нелепост следват цяла войска други нелепости. Те ме трансфораха в безспорен новобранец, отшелник, който не знае какво да прави с дните и нощите, които са му останали. Самият демон, видоизменен като жена, разсипа живота ми. Това е краят. Нищо не ми остана. И никого си нямам.

Жоро