Когато срещнеш правилния човек в неправилния момент
Някога имах вяра наивно, че несподелената обич е най-болезнена. Нима съществува нещо по-съсипващо от това да дадеш на индивида насреща цялата обич, на която си кадърен, и да видиш по какъв начин той отдава своята на някой различен? Нима има нещо по-съкрушаващо от това да пишеш любовни писма на различен и той да ги чете, мислейки си за своята обич?
Дълго време разсъждавах точно по този метод. И един ден срещнах сродната си душа. Още в първия момент се почувствахме като остарели другари, които не са се виждали от години и в този момент наваксват пропуснатото време. Сякаш душите ни са се познавали в разнообразни животи и внезапно се срещат още веднъж.
Колко ли огромни късметлии би трябвало да са двама души, с цел да се влюбят в верния човек в верния миг. Ние бяхме тези късметлии единствено за момент, който ми се желае да беше траял постоянно. Ние бяхме надхитрили системата, бяхме победили неприятните прогнози.
Накрая си казахме " довиждане " и нашият първи диалог се трансформира и в финален. Поне онлайн. Пишехме си постоянно, само че живеехме надалеч един от различен. Малко по малко започнахме да се отдалечаваме и в прочувствено отношение. Ето за какво най-после взехме решение просто да прекратим взаимоотношенията си и всеки да поеме по своя личен път, преди да е станало прекомерно късно, преди да сме се наранили още повече.
Днес към този момент знам, че най-болезненият тип обич не е несподелената, а тази с верния човек в неправилния миг. Онази, която си имал, само че ти се е изплъзнала, която е взаимна, само че мимолетна.
Докато сме млади си мислим, че през живота ни ще срещнем доста хора и с доста от тях ще можем да създадем връзка. Едва когато остареем, осъзнаваме какъв брой рядко се случва да срещнеш човек, който да схваща и мозъка, и душата ти. Толкова сме привикнали да носим маски, че ни се коства даже необичайно да срещнем човек, пред който можем да бъдем себе си.
Винаги съм си мислел, че не съществува „ верен миг “. Мислех си, че хората или са подготвени да те чакат посред моста, както става по филмите, или просто ще си намерят опрощение да не дойдат.
Ами в случай че верният човек е прекомерно изплашен да пристъпи към моста, тъй като към този момент един път са го предали и са го бутнали през ръба? Ами в случай че го е боязън да се хвърли в ръцете ти, тъй като в никакъв случай преди не са го хващали?
Не е твоя работа да го убеждаваш, че би трябвало да те срещне на моста, и не е твое обвързване да го чакаш. Можеш да си тръгнеш във всеки един миг, когато усетиш, че чакането е станало отвратително.
Но какво ще направиш, в случай че срещнеш верния човек още веднъж? Ако душите ви още веднъж се разпознаят? Ами в случай че второто „ довиждане “ е по-болезнено от първото?
Надяваш се, че този път звездите ще се подредят във ваша изгода и че този път любовта ви ще издържи. Вероятно ще можете да седнете и да се посмеете на нелепостите, които сте направили, и над болката, която сте си предизвикали. Може би този път ще можеш за уловиш любовта, която ти се е изплъзнала.
Може би да, може би не. Никой не знае.
Невинаги ни провървява с верния човек - това е жестоката истина. Можем само да намерим разтуха във обстоятелството, че в миналото сме го срещали. Сега знаем, че той съществува.
Може би в случай че ви е писано, ще се срещнете още веднъж. Или това е просто един урок, който ти подсказва, че верните хора не са небивалица. Те действително съществуват. Един ден, в случай че още веднъж усетиш тази мигновена връзка още при първата ви среща, към този момент ще знаеш, че това е верният човек. Че той е по-реално от всичко останало.
Автор: Ахмед Тарик
