Когато срещнеш правилния човек в неправилното време
Някога бях задоволително доверчив, с цел да си мисля, че най-болезненият тип обич е несподелената обич. Нима може да има нещо по-съсипващо от това да дадеш на някого цялата си обич и да видиш по какъв начин този човек отдава любовта си на различен? Нима може да има нещо по-сърцераздиращо от това да пишеш любовни писма на някого и този някой да ги чете, мислейки си за различен човек?
Така си мислех в миналото, до момента в който не срещнах сродната си душа. Още при първия ни диалог се почувствахме като другари, които от дълго време не са се виждали и в този момент просто си наваксват пропуснатото. Сякаш душите ни са се познавали в разнообразни животи и внезапно се срещат още веднъж.
Колко ли огромни късметлии би трябвало да са двама души, с цел да се влюбят в верния човек в верния миг. Ние бяхме тези късметлии единствено за момент, който ми се желае да беше траял постоянно. Ние бяхме надхитрили системата, бяхме победили неприятните прогнози.
После си казахме „ довиждане “. Нашият първи диалог се трансформира в единствения ни диалог лице в лице. Пишехме си, само че живеехме надалеч един от различен и по този начин постепенно започнахме да се отдалечаваме и прочувствено, най-после взехме решение да прекратим взаимоотношенията си и да тръгнем в разнообразни направления, вместо да се нараняваме.
Сега съм задоволително умен да знам, че най-болезненият тип обич е онази с верния човек, само че в неправилния миг. Онази обич, която си имал, само че ти се е изплъзнала, която е взаимна, само че мимолетна.
Докато сме млади си мислим, че през живота ни ще срещнем доста хора и с доста от тях ще можем да създадем връзка. Едва когато остареем, осъзнаваме какъв брой рядко се случва да срещнеш човек, който да схваща и мозъка, и душата ти. Толкова сме привикнали да носим маски, че ни се коства даже необичайно да срещнем човек, пред който можем да бъдем себе си.
Винаги съм си мислел, че не съществува „ верен миг “. Мислех си, че хората или са подготвени да те чакат посред моста, както става по филмите, или просто ще си намерят опрощение да не дойдат.
Ами в случай че верният човек е прекомерно изплашен да пристъпи към моста, тъй като към този момент един път са го предали и са го бутнали през ръба? Ами в случай че го е боязън да се хвърли в ръцете ти, тъй като в никакъв случай преди не са го хващали?
Не е твоя работа да го убеждаваш, че би трябвало да те срещне на моста, и не е твое обвързване да го чакаш. Можеш да си тръгнеш във всеки един миг, когато усетиш, че чакането е станало отвратително.
Но какво ще направиш, в случай че срещнеш верния човек още веднъж? Ако душите ви още веднъж се разпознаят? Ами в случай че второто „ довиждане “ е по-болезнено от първото?
Надяваш се, че този път звездите ще се подредят във ваша изгода и че този път любовта ви ще издържи. Вероятно ще можете да седнете и да се посмеете на нелепостите, които сте направили, и над болката, която сте си предизвикали. Вероятно този път ще можеш за уловиш любовта, която ти се е изплъзнала.
Вероятно, а евентуално не.
Никой не знае.
Истината е, че не всеки път ни провървява с точния човек, само че можем да се утешим, че най-малко в миналото сме го срещнали. Знаем, че верният човек съществува.
Може би ви е писано да се срещнете още веднъж. А може би това е урок, който идва да ти подскаже, че верните хора съществуват и не са небивалица. И в случай че в миналото още веднъж усетиш духовната връзка още при първата ви среща, ще знаеш, че това е верният човек. Че той е по-реален от всичко останало. “
Ахмед Тарик
