Писателят Недялко Славов за новия си роман Хабитат пред Lupa.bg: Днес хората се отказват от свободата си - покорно, позорно, с усмивка
Новият разказ на писателя Недялко Славов - „ Хабитат “ се чака да излезе от щемпел в края на октомври и сигурно ще прикове вниманието на четящите хора, които обичат провокативни книги, поставящи въпроси за актуалното развиване на човечеството и търсещи неизбежни отговори. Недялко Славов има изключително място в актуалната българска литература. Книгите му са пропити със буен хуманизъм, стилът му е изразителен и извънредно преносен. Всичко това читателят няма по какъв начин да не открие в романите на изтъкнатия публицист, измежду които са „ Фаустино “, „ Вертиго “, „ Портрет на поета като млад “, „ 432 херца “, „ Камбаната “, „ Пиафе “, „ И станах река “, „ 2020 “.
Недялко Славов е притежател на редица национални награди за лирика и прозаичност, измежду които Националната премия за лирика „ Иван Николов “ за сборника с поеми и стихотворения „ Мраморни години “, Национална премия за литература „ Христо Г. Данов “ за романите „ Фаустино “ и „ Камбаната “, Награда „ Хеликон “ за нова българска художествена прозаичност за романите „ 432 херца “ и „ Камбаната “.
Наскоро бележитият публицист ми изпрати ръкописа на новия си разказ ”Хабитат “, в който остава правилен на стила си да предизвика читателя към съществени размишления. Срещам се с създателя в родния му град Пловдив, където беседваме за романа. Именно Пловдив е мястото, което е най-подходящо за този диалог. Както обича да споделя Недялко Славов - няма нещо, което да се е случило по света и да не се е случило в Пловдив. Вероятно и поради това негово чувство Пловдив осезаемо участва в книгите му със своя несравним дух, с реката, тепетата, калдъръмените улици, духовните храмове, античните монументи, с пъстрия си свят, натрупал мъдростта на времето.
- Г-н Славов, за какво кръстихте новата си книга " Хабитат " и какво ви подтикна да я напишете?
- Причината е една. Както за написване, по този начин и за името на романа. И тя е течащата дееволюция на индивида. Светът се трансформира в ловно поле за първичните ни инстинкти, в бездуховна територия, в хабитат за физическо оцеляване.
- Как бихте определили романа? Като антиутопия, като притча на близкото бъдеще, или като действителност, в която светът е към този момент Smart city, изпълнен от хора без лица и еднаквост?
- Като една жива човешка история. Антиутопичните книги са други. По шаблонизирани, по отстранени от страстта.
- Вашият основен воин е притежател на охранителна компания, експерт по охранителни и проследяващи камери, който в това време се пробва да се изплъзне от този всемогъщ Биг Брадър, част от който обаче е и той. Кой има интерес от световния Биг Брадър и от всяването на всеобщ боязън и възприятие, че непрестанно някой те следи?
- Подготовката ми за всеки разказ е по дълга от самото му писане. И всякога оставам слисан какви сенки, полусенки и скришен смисъл носят детайлите по тематиките, за които пиша. Бих споделил, детайлът от време на време става по-голям от цялото, самият той самичък по себе си става метафора. Няма нищо с по-голяма фикция от самия живот и няма по-голям публицист от него. Така се получи и с „ Хабитат “.
Навлизането в тематиката ме смрази. Ние си нямаме и най-малката визия даже на този стадий от по този начин наречената цифровизация на живота ни в каква невъобразима мрежа от тоталното шпиониране сме вкарани, в какви опитни бели мишлета сме превърнати. И освен това – до каква степен философията на шпионирането е станала част от нашия социум, до каква степен без да знаем сами сме предали и отстъпили личната си лична независимост, до каква степен към този момент на процедура деянията на свободната ни воля са блокирани.
- Подготвен ли е читателят за такива книги?
- Разбира се. Всеки човек се пита в какъв свят живее. Херман Хесе споделя: „ Какъв смисъл би имало писането, в случай че зад него не стоеше волята да се каже истината? “ Бих допълнил: „ Какъв смисъл би имало четенето, в случай че зад него не стоеше волята да се намира истината? “
- В романа си споменавате няколко вида индивиди от разнообразни столетия, в случай че мога по този начин да го дефинира – ослушващият се човек, серийният човек, ненаситният човек от хабитата, световният хомункулус на XXI век. Къде обаче е мислещият, търсещият, анализиращият човек? Изчезващ тип ли е?
- Най ме вълнува изгубването на Свободния Човек. Днес хората се отхвърлят от свободата си. Отказват се всекидневно, безропотно, позорно, беззвучно, заедно, с усмивка. И сглобяват ориста си от простите детайли на потреблението като евтина мебел от „ Икея “. Започнал е някакъв спокоен международен листопад на Свободните хора. И се оголва дървото на Живота.
- Ще ви изтъквам: „ Всяко редактиране на индивида от други индивиди е незаконно. “Защо съгласно вас индивидът въобще дръзна да редактира индивида?
- В исторически проект тия „ редактори “ се появяват периодичен, предизвикват произшествия на човешкия жанр и след това отново си ги прибират в пъкъла. До идната им поява. В момента те още веднъж са на бял свят и са измежду нас. Точно в такива години и Достоевски написа „ Бесове “ – преди революциите, преди огромните войни. А народът ни назовава тия времена бесовски.
- Защо всички тоталитарни идеологии и световни начинания се вършат в името на индивида, само че постоянно без той да има думата? Защо дребна група хора вземат решение, че ще създадат нещо в името на човечеството?
- Аз си задавам този въпрос на назад. А кой го позволява това безумство. Цялата тая патология. Очевидно всички ние. Ние сме нейни съучастници. Цялото ни това овче примирение, цялата ни тая лисича лукавост с вярата, че злото ще ни отмине и то в случай че не другите, то най-малко нас. Колцина дръзват да се възправят!
- В предходното ни изявление споделихте, че „ Има една същинска дума, която мери човешката ни мярка и тя се споделя „ добрина “. Когато човек е добър той не мери хората с ненавист. “ Защо омразата взима връх в света? Горещите войни са на няколкостотин километра от нас. Всеки ден се убиват стотици и хиляди човешки същества. Какво мисли писателят във вас?
- Следете майките! Те най предусещат войната! Започнат ли да се вкопчват в децата си, изключително в мъжките, значи иде войната. А другояче, да, войната е все по близо. Вече виждаме първите й вестители по улиците ни. И видяното е остаряло като света – богатите се изплащат от нея. Не умират из окопите. Тая месомелачка е за бедните.
- В „ И станах река “ казвате, че всеки от нас е къса история на човечеството. Бих ви помолила накратко да обобщите историята на човечеството дотук през вашия взор - по какъв начин наподобява тя?
- Човечеството от дълго време не е в своето детство, само че горещо се надявам, че е в зрялата си възраст, а не в старческата си дементност.
В духа на въпроса ви мога да отговоря по съответно, отнасяйки го в полето на литературата, и то за един доста къс исторически откъслек от време. Тези дни четох още веднъж „ Покана за екзекуция “ на Набоков и си мислех за това по какъв начин, стигнала своя пик през ХХ век, международната литература стартира да слиза надолу. Дали това е станало тъкмо в последните предвоенни години на Втората международна война, дали малко преди този момент, персонално за себе си не зная, само че до момента в който четях Набоков, все си мислех и за пророчеството на Т. С. Елиът, който споделя: “Аз нямам доверие, че културата на Европа би могла да оцелее, в случай че Християнската религия изчезне “.
Безспорен факт е обаче, че тя, литературата, последователно съобщи хуманизма, слизайки от християнския си пиедестал. Високият, моралният разказ изискваше съвършени литературни форми на израз. Това роди велики стилисти като Пруст, Набоков, Фицджералд, Хесе, велики експериментатори като Джойс и Фокнър, велики епици като Шолохов и Хемингуей, велики основатели на нов логос като Платонов. Със сриването на високия блян се срути и мега-езика на писателите.
- Какво търсите в четенето през днешния ден?
- Човеколюбието – в посланието, художествения жанр – в писането. Стилът е определящ за литературната ти орис. Без него си приключен. Само той ти разрешава да станеш заслужен за логоса, да овладееш синтаксиса, структурата на изречението, мястото на думите, еквилибристиката с вокалите и съгласните, темпоритъма на изречението, придиханията в разговора, където не ти, а литературният воин самичък поставя цезурите на думите си съгласно поемането на дъха си и това зависи отново не от тебе, а от възрастта му, и от пола му, и от мозъка му.
- Защо пишете на модерни тематики?
- Такава е настройката ми. А и считам, че писателят е най-достоверният и значим летописец на своето време. Разбира се, както и неговият най-незащитен очевидец.
- Кой е най-големият зложелател на писателя?
- Зоната на комфорта.
- Какво не ви подхожда в изкуството?
- Политкоректните бълвочи. Захаросаните романи-близалки. Постмодерният кич. Джазирането на великата класическа музика. Послушните човешки лица. Екзалтираният позитивизъм на мизантропите.
- Споделяли сте, че изцелението ни е в природата. Но по какъв начин природата ще ни помогне, откакто я унищожаваме? Защо се стигна дотук?
- Защото сме скакалци в пикова нападателна популация. Прелитаме от континент на континент и опоскваме всичко по пътя си.
- Книгите ви са мощно автобиографични, а „ Хабитат “ разкрива една малко позната страна от живота ви. Главният ви воин е някогашен футболист и футболните му знания, респективно и вашите, за играта, са забележителни. Какво въобще ви даде спортът?
- Спортът по своя си най-дълбок смисъл е анти-гравитационен ентусиазъм. Той е превъзмогване. И е най-близко до левитирането на децата. Неслучайно детството е едно безпределно игрово придвижване. Докато спортувах, единственото, което сънувах бе, че хвърча. А когато се будех, ми трябваше време, с цел да се върна към пешеходната си формула.
- В „ Хабитат “ има един миг, в който лястовичка слепва гнездото си под ултрамодерна и скъпа охранителна камера и по този начин я блокира. Възприех това като метафора, че и най-модерната технология не е по-силна от природата и от същинския живот. В този смисъл има ли бяла лястовица, има ли избавление за света, въпреки че самоунищожителните стихии са взели връх? Или се приближаваме към края на този свят? Може би, с цел да пристигна друг…
- Вярвам, че хората ще се разсънят. Иначе всичко губи смисъл.
- А в случай че не желаят да се разсънят. Какво ни чака тогава?
- Цифров концлагер.
- Казвате, че обичате простичките облици на щастието. Какво имате поради?
- Веднага се сещам за един подобен. Видях го неотдавна. Лятото към този момент се бе счупило. Бе първоначално септември. Крачех по един мек път през полето и до едно дърво видях човек. Седеше там босоног, бе събул обувките си и легнал на лакът, примижаваше против слънцето. Не ме чу, не отвори очи. Беше в различен свят.
След стотина метра направих същото. Седнах, събух обувките си, извърнах лице към слънцето и по този начин, за четвърт час, се включих във безконечния кръговрат на единосъщната материя. В нас тече един непрестанен диалог с божествения порядък на света и те тъкмо това желаят – да го пресечен и да ни натикат в матрицата. Но няма да съумеят. Софтуерът ни е небесен. Това споделям в „ Хабитат “.
Недялко Славов е притежател на редица национални награди за лирика и прозаичност, измежду които Националната премия за лирика „ Иван Николов “ за сборника с поеми и стихотворения „ Мраморни години “, Национална премия за литература „ Христо Г. Данов “ за романите „ Фаустино “ и „ Камбаната “, Награда „ Хеликон “ за нова българска художествена прозаичност за романите „ 432 херца “ и „ Камбаната “.
Наскоро бележитият публицист ми изпрати ръкописа на новия си разказ ”Хабитат “, в който остава правилен на стила си да предизвика читателя към съществени размишления. Срещам се с създателя в родния му град Пловдив, където беседваме за романа. Именно Пловдив е мястото, което е най-подходящо за този диалог. Както обича да споделя Недялко Славов - няма нещо, което да се е случило по света и да не се е случило в Пловдив. Вероятно и поради това негово чувство Пловдив осезаемо участва в книгите му със своя несравним дух, с реката, тепетата, калдъръмените улици, духовните храмове, античните монументи, с пъстрия си свят, натрупал мъдростта на времето.
- Г-н Славов, за какво кръстихте новата си книга " Хабитат " и какво ви подтикна да я напишете?
- Причината е една. Както за написване, по този начин и за името на романа. И тя е течащата дееволюция на индивида. Светът се трансформира в ловно поле за първичните ни инстинкти, в бездуховна територия, в хабитат за физическо оцеляване.
- Как бихте определили романа? Като антиутопия, като притча на близкото бъдеще, или като действителност, в която светът е към този момент Smart city, изпълнен от хора без лица и еднаквост?
- Като една жива човешка история. Антиутопичните книги са други. По шаблонизирани, по отстранени от страстта.
- Вашият основен воин е притежател на охранителна компания, експерт по охранителни и проследяващи камери, който в това време се пробва да се изплъзне от този всемогъщ Биг Брадър, част от който обаче е и той. Кой има интерес от световния Биг Брадър и от всяването на всеобщ боязън и възприятие, че непрестанно някой те следи?
- Подготовката ми за всеки разказ е по дълга от самото му писане. И всякога оставам слисан какви сенки, полусенки и скришен смисъл носят детайлите по тематиките, за които пиша. Бих споделил, детайлът от време на време става по-голям от цялото, самият той самичък по себе си става метафора. Няма нищо с по-голяма фикция от самия живот и няма по-голям публицист от него. Така се получи и с „ Хабитат “.
Навлизането в тематиката ме смрази. Ние си нямаме и най-малката визия даже на този стадий от по този начин наречената цифровизация на живота ни в каква невъобразима мрежа от тоталното шпиониране сме вкарани, в какви опитни бели мишлета сме превърнати. И освен това – до каква степен философията на шпионирането е станала част от нашия социум, до каква степен без да знаем сами сме предали и отстъпили личната си лична независимост, до каква степен към този момент на процедура деянията на свободната ни воля са блокирани.
- Подготвен ли е читателят за такива книги?
- Разбира се. Всеки човек се пита в какъв свят живее. Херман Хесе споделя: „ Какъв смисъл би имало писането, в случай че зад него не стоеше волята да се каже истината? “ Бих допълнил: „ Какъв смисъл би имало четенето, в случай че зад него не стоеше волята да се намира истината? “
- В романа си споменавате няколко вида индивиди от разнообразни столетия, в случай че мога по този начин да го дефинира – ослушващият се човек, серийният човек, ненаситният човек от хабитата, световният хомункулус на XXI век. Къде обаче е мислещият, търсещият, анализиращият човек? Изчезващ тип ли е?
- Най ме вълнува изгубването на Свободния Човек. Днес хората се отхвърлят от свободата си. Отказват се всекидневно, безропотно, позорно, беззвучно, заедно, с усмивка. И сглобяват ориста си от простите детайли на потреблението като евтина мебел от „ Икея “. Започнал е някакъв спокоен международен листопад на Свободните хора. И се оголва дървото на Живота.
- Ще ви изтъквам: „ Всяко редактиране на индивида от други индивиди е незаконно. “Защо съгласно вас индивидът въобще дръзна да редактира индивида?
- В исторически проект тия „ редактори “ се появяват периодичен, предизвикват произшествия на човешкия жанр и след това отново си ги прибират в пъкъла. До идната им поява. В момента те още веднъж са на бял свят и са измежду нас. Точно в такива години и Достоевски написа „ Бесове “ – преди революциите, преди огромните войни. А народът ни назовава тия времена бесовски.
- Защо всички тоталитарни идеологии и световни начинания се вършат в името на индивида, само че постоянно без той да има думата? Защо дребна група хора вземат решение, че ще създадат нещо в името на човечеството?
- Аз си задавам този въпрос на назад. А кой го позволява това безумство. Цялата тая патология. Очевидно всички ние. Ние сме нейни съучастници. Цялото ни това овче примирение, цялата ни тая лисича лукавост с вярата, че злото ще ни отмине и то в случай че не другите, то най-малко нас. Колцина дръзват да се възправят!
- В предходното ни изявление споделихте, че „ Има една същинска дума, която мери човешката ни мярка и тя се споделя „ добрина “. Когато човек е добър той не мери хората с ненавист. “ Защо омразата взима връх в света? Горещите войни са на няколкостотин километра от нас. Всеки ден се убиват стотици и хиляди човешки същества. Какво мисли писателят във вас?
- Следете майките! Те най предусещат войната! Започнат ли да се вкопчват в децата си, изключително в мъжките, значи иде войната. А другояче, да, войната е все по близо. Вече виждаме първите й вестители по улиците ни. И видяното е остаряло като света – богатите се изплащат от нея. Не умират из окопите. Тая месомелачка е за бедните.
- В „ И станах река “ казвате, че всеки от нас е къса история на човечеството. Бих ви помолила накратко да обобщите историята на човечеството дотук през вашия взор - по какъв начин наподобява тя?
- Човечеството от дълго време не е в своето детство, само че горещо се надявам, че е в зрялата си възраст, а не в старческата си дементност.
В духа на въпроса ви мога да отговоря по съответно, отнасяйки го в полето на литературата, и то за един доста къс исторически откъслек от време. Тези дни четох още веднъж „ Покана за екзекуция “ на Набоков и си мислех за това по какъв начин, стигнала своя пик през ХХ век, международната литература стартира да слиза надолу. Дали това е станало тъкмо в последните предвоенни години на Втората международна война, дали малко преди този момент, персонално за себе си не зная, само че до момента в който четях Набоков, все си мислех и за пророчеството на Т. С. Елиът, който споделя: “Аз нямам доверие, че културата на Европа би могла да оцелее, в случай че Християнската религия изчезне “.
Безспорен факт е обаче, че тя, литературата, последователно съобщи хуманизма, слизайки от християнския си пиедестал. Високият, моралният разказ изискваше съвършени литературни форми на израз. Това роди велики стилисти като Пруст, Набоков, Фицджералд, Хесе, велики експериментатори като Джойс и Фокнър, велики епици като Шолохов и Хемингуей, велики основатели на нов логос като Платонов. Със сриването на високия блян се срути и мега-езика на писателите.
- Какво търсите в четенето през днешния ден?
- Човеколюбието – в посланието, художествения жанр – в писането. Стилът е определящ за литературната ти орис. Без него си приключен. Само той ти разрешава да станеш заслужен за логоса, да овладееш синтаксиса, структурата на изречението, мястото на думите, еквилибристиката с вокалите и съгласните, темпоритъма на изречението, придиханията в разговора, където не ти, а литературният воин самичък поставя цезурите на думите си съгласно поемането на дъха си и това зависи отново не от тебе, а от възрастта му, и от пола му, и от мозъка му.
- Защо пишете на модерни тематики?
- Такава е настройката ми. А и считам, че писателят е най-достоверният и значим летописец на своето време. Разбира се, както и неговият най-незащитен очевидец.
- Кой е най-големият зложелател на писателя?
- Зоната на комфорта.
- Какво не ви подхожда в изкуството?
- Политкоректните бълвочи. Захаросаните романи-близалки. Постмодерният кич. Джазирането на великата класическа музика. Послушните човешки лица. Екзалтираният позитивизъм на мизантропите.
- Споделяли сте, че изцелението ни е в природата. Но по какъв начин природата ще ни помогне, откакто я унищожаваме? Защо се стигна дотук?
- Защото сме скакалци в пикова нападателна популация. Прелитаме от континент на континент и опоскваме всичко по пътя си.
- Книгите ви са мощно автобиографични, а „ Хабитат “ разкрива една малко позната страна от живота ви. Главният ви воин е някогашен футболист и футболните му знания, респективно и вашите, за играта, са забележителни. Какво въобще ви даде спортът?
- Спортът по своя си най-дълбок смисъл е анти-гравитационен ентусиазъм. Той е превъзмогване. И е най-близко до левитирането на децата. Неслучайно детството е едно безпределно игрово придвижване. Докато спортувах, единственото, което сънувах бе, че хвърча. А когато се будех, ми трябваше време, с цел да се върна към пешеходната си формула.
- В „ Хабитат “ има един миг, в който лястовичка слепва гнездото си под ултрамодерна и скъпа охранителна камера и по този начин я блокира. Възприех това като метафора, че и най-модерната технология не е по-силна от природата и от същинския живот. В този смисъл има ли бяла лястовица, има ли избавление за света, въпреки че самоунищожителните стихии са взели връх? Или се приближаваме към края на този свят? Може би, с цел да пристигна друг…
- Вярвам, че хората ще се разсънят. Иначе всичко губи смисъл.
- А в случай че не желаят да се разсънят. Какво ни чака тогава?
- Цифров концлагер.
- Казвате, че обичате простичките облици на щастието. Какво имате поради?
- Веднага се сещам за един подобен. Видях го неотдавна. Лятото към този момент се бе счупило. Бе първоначално септември. Крачех по един мек път през полето и до едно дърво видях човек. Седеше там босоног, бе събул обувките си и легнал на лакът, примижаваше против слънцето. Не ме чу, не отвори очи. Беше в различен свят.
След стотина метра направих същото. Седнах, събух обувките си, извърнах лице към слънцето и по този начин, за четвърт час, се включих във безконечния кръговрат на единосъщната материя. В нас тече един непрестанен диалог с божествения порядък на света и те тъкмо това желаят – да го пресечен и да ни натикат в матрицата. Но няма да съумеят. Софтуерът ни е небесен. Това споделям в „ Хабитат “.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ