,fit(1920:897)&format=webp)
Никога не е било по-лесно да срещнеш някого и по-трудно това да се превърне в любов, докато вниманието ни се превръща в икономика
Новината пристигна по телефона в края на един напълно елементарен работен ден. Без непотребна драматургия разбрах, че индивидът, с който дълго бяхме поддържали комфортно недефинирани връзки, към този момент е направил своя избор – просто това не бях аз.
Това, несъмнено, е добра вест за него.
Мен това ме подсеща за нещо надалеч по-надеждно – че имам другари, които реагират бързо в спешни обстановки, отварят домовете (и бутилките) си без непотребни въпроси и посрещат драмата с вярната композиция от емпатия и възприятие за комизъм.
Някъде сред виното, диалозите и груповия разбор на случилото се се появи неизбежното предложение: „ Изтегли си приложение за запознанства. “ По-конкретно – Tinder.
Имах ли потребност от това, в случай, че с предходния човек се бяхме срещнали точно там? Едва ли. Направих ли го все пак? Разбира се.
Има нещо съвсем поетично в това четири дами да се съберат към един телефон в търсене на идващия евентуален човек за една от тях – в тази ситуация за мен. Ситуацията беше по едно и също време лечебна и леко неуместна – като неочакван лъч светлина в тунел, който единствено допреди час изглеждаше безконечен.
Но точно тогава започнах да се запитвам какво в действителност прави приложенията за запознанства толкоз завладяващи. Защо прекарването в тях толкоз постоянно наподобява на игра – бърза, стимулираща и сложна за спиране – вместо на мястото, където човек сякаш би трябвало методично да надгражда личното си сантиментално CV.
Как привличането се трансформира в геймификация
„ Винаги сме възприемали интерфейса на Tinder като игра “, споделя съоснователят на компанията Шон Рад в изявление за Time още през 2014 година
И тогава мисълта, че всичко това е инцидентно, стартира да наподобява съвсем наивна – въпреки и не по-наивна от личната ми досегашна убеденост, че сред мен и индивида ще се случи освен това.
Отвъд персоналната подигравка обаче стои и една по-структурна логичност. През последното десетилетие от ден на ден разбори обръщат внимание на метода, по който приложенията за запознанства заимстват правила от гейм промишлеността – бързи решения, мощни образни тласъци и механизми, основани да задържат вниманието ни за допустимо най-дълго.
А мозъкът е организиран по този начин, че елементарно да се поддава на пристрастяване – изключително когато става въпрос за обич.
В софтуерната и маркетинг сфера този метод е описван с термина „ геймификация “ – потребление на детайли, познати от игрите, в неигрова среда за да бъде подтиквана ангажираността на потребителите.
В проучване, оповестено в International Journal of Distance Education Technologies, създателите Ксения Веряева и Олга Соловьова означават, че самият развой на взаимоотношение все по-често е структуриран като игра, в която системи за приемане на награди, противоположна връзка и възприятие за прогрес задействат мотивацията и предизвикват хората да продължат да вземат участие. Именно тази логичност – обещанието за евентуална „ премия “ при всяко последващо деяние – стои в основата на държание, което мъчно се прекъсва.
И в случай че онази „ съдбовна “ вечер аз и приятелките ми, събрани към телефона, изглеждахме като сцена от сантиментална комедия с досадно предвидим край, ние в действителност сме били част от нещо безусловно предумишлено.
Изследването на Веряева и Соловьова демонстрира, че актуалните цифрови платформи се построяват, с цел да улавят вътрешната мотивация на потребителите и да ги подтикват към присъединяване. Вместо просто да оферират функционалност, те основават условия, в които като че ли имаш потребност от самото взаимоотношение – съвсем като инстинктивна реакция, а не като резултат от деликатно премислен избор.
Проектирани да желаем: Архитектурата на цифровото привличане
Може би точно по тази причина да казваш „ да “ или „ не “ на непознати последователно стартира да се усеща като инстикт. Всеки идващ профил носи леко пикантно напрежение, познато от хазартните игри – не знаеш какво следва, само че знаеш, че има късмет да е по-добро.
Понякога няма да има съвпадане – само че опцията такова да се появи постоянно е задоволителна, с цел да останем още малко. Именно непредвидимият резултат ни задържа най-силно – мозъкът реагира по-интензивно на несигурните награди, в сравнение с предвидимите.
И в случай че всичко това не е просто съвпадане, а деликатно конструирано прекарване, напълно естествено идва и идващият въпрос – какво в действителност се случва в мозъка ни, когато любовта попадне в система от тласъци, награди и очакване?
„ Мозъкът е подготвен да се пристрастява, изключително когато става въпрос за обич “, споделя биологичният антрополог Хелън Фишър от Kinsey Institute към Indiana University, представена в материал на National Geographic. По думите ѝ приложенията за запознанства на процедура „ продават най-голямата премия в живота “.
И точно тук вероятността се измества: какво се случва, когато цяла промишленост стартира да монетизира една от най-дълбоките човешки потребности?
Проектирани да желаем: Архитектурата на цифровото привличане
Ако любовта е най-голямата премия, платформите за запознанства от ден на ден стартират да дефинират достъпа до нея. А когато този достъп се контролира от логаритми, романтиката стартира да наподобява по-малко като орис и повече като деликатно структуриран пазар.
В проучване, оповестено в BMC Psychology през 2024 година, учени проучват 1387 консуматори на Tinder на възраст сред 18 и 74 години и откриват, че междинният резултат за „ проблематична приложимост “ на приложението е относително невисок – 1,91 от 5. На пръв взор това звучи успокояващо. Но самият факт, че откривателите към този момент мерят „ проблематична приложимост “ при платформа за запознанства, подсказва какъв брой надълбоко тези приложения са се вплели в всекидневието ни.
Когато сходна приложимост въпреки всичко се следи, тя най-често е обвързвана не толкоз с търсене на сътрудник, колкото с опит да се контролират страстите – разпръскване, повишение на настроението, справяне с психически компликации или просто чувство за връзка с различен човек.
Не е изненадващо, че измежду най-силните фактори се оказва и самият метод, по който платформата е построена – повече лайкове, повече контакти и повече срещи онлайн. С други думи: колкото повече „ придвижване “ генерира системата, толкоз по-трудно става излизането от нея.
Парадоксът на безкрайния избор
Последващите психически резултати от тази динамичност все по-често попадат във фокуса на експертите.
В клиничен преглед на Mentor Research Institute се отбелязва, че натрупващи се проучвания свързват потреблението на swipe-базирани приложения с нараснали равнища на тревога, депресивни признаци и по-ниско самочувствие.
В същия преглед се цитира и разбор на 45 научни проучвания, оповестен в Computers in Human Behavior, който предизвестява за „ евентуално нездравословно влияние върху усещането за личното тяло, психологичното здраве и благосъстоянието “ при част от потребителите.
Това не потвърждава директна причинно-следствена връзка, само че обрисува наклонност, която към този момент е прекомерно поредна, с цел да бъде подценена. Същият преглед цитира и австралийско проучване, съгласно което хората, употребяващи приложения за запознанства, са 2,5 пъти по-склонни да изпитват сдържан до тежък психически дистрес спрямо тези, които не ги употребяват, както и съвсем два пъти по-вероятно да демонстрират признаци на меланхолия.
Една от аргументите е културата на непрекъснато съпоставяне, която тези платформи не просто разрешават, а интензивно предизвикват.
Когато изборът е основан съвсем напълно на фотоси и няколко реда текст, човек елементарно стартира да възприема себе си като профил измежду маса от такива – оценен, преценяван и сменяем с едно придвижване на палеца.
Изследване, оповестено в списанието Body Image, свързва по-интензивната приложимост на Tinder с по-чести съпоставения на външността и по-ниско задоволство от личното тяло.
Любовта от ден на ден действа като бизнес модел
В основата си приложенията за запознанства не са просто обществени платформи, а съвършено умислен бизнес модел, издигнат върху вниманието на потребителите. Колкото повече време прекарваш вътре, толкоз по-ценен ставаш като консуматор – посредством ангажираност, данни и в последна сметка доходи.
Точно тук влизат и платените функционалности – вземам за образец тези от Tinder: Boost, Super Like, предпочитана видимост – принадлежности, които на процедура ти дават обещание по-голям късмет да бъдеш видян. Ако заплатиш съответната цена.
Романтиката стартира да се подчинява на логиката на премиум абонамента: против възнаграждение получаваш по-добра позиция в другояче пренаселеното поле на вниманието. И по този начин достъпът до евентуална връзка все по-често наподобява като пазар, в който видимостта може да бъде усъвършенствана – а постоянно и купена.
За страдание, цялата история звучи обнадеждаващо. Логичната опция на цялото това програмирано главоболие би била просто да излезеш от рамката на телефона и да потърсиш контакти с хората на открито. В натовареното всекидневие, което по-голямата част от нас обаче живеят, това звучи като в допълнение обвързване, а не като лесна за осъществяване концепция.
И може би най-ироничното в цялата история е, че живеем във време с невиждан достъп до хора – и с чувство за невиждана самотност. Никога не е било по-лесно да срещнеш някого. И може би в никакъв случай не е било по-трудно това да значи нещо. Останалото е въпрос не на логаритъм, а на храброст – която нито едно приложение не може да предложи като премиум функционалност.
Това, несъмнено, е добра вест за него.
Мен това ме подсеща за нещо надалеч по-надеждно – че имам другари, които реагират бързо в спешни обстановки, отварят домовете (и бутилките) си без непотребни въпроси и посрещат драмата с вярната композиция от емпатия и възприятие за комизъм.
Някъде сред виното, диалозите и груповия разбор на случилото се се появи неизбежното предложение: „ Изтегли си приложение за запознанства. “ По-конкретно – Tinder.
Имах ли потребност от това, в случай, че с предходния човек се бяхме срещнали точно там? Едва ли. Направих ли го все пак? Разбира се.
Има нещо съвсем поетично в това четири дами да се съберат към един телефон в търсене на идващия евентуален човек за една от тях – в тази ситуация за мен. Ситуацията беше по едно и също време лечебна и леко неуместна – като неочакван лъч светлина в тунел, който единствено допреди час изглеждаше безконечен.
Но точно тогава започнах да се запитвам какво в действителност прави приложенията за запознанства толкоз завладяващи. Защо прекарването в тях толкоз постоянно наподобява на игра – бърза, стимулираща и сложна за спиране – вместо на мястото, където човек сякаш би трябвало методично да надгражда личното си сантиментално CV.
Как привличането се трансформира в геймификация
„ Винаги сме възприемали интерфейса на Tinder като игра “, споделя съоснователят на компанията Шон Рад в изявление за Time още през 2014 година
И тогава мисълта, че всичко това е инцидентно, стартира да наподобява съвсем наивна – въпреки и не по-наивна от личната ми досегашна убеденост, че сред мен и индивида ще се случи освен това.
Отвъд персоналната подигравка обаче стои и една по-структурна логичност. През последното десетилетие от ден на ден разбори обръщат внимание на метода, по който приложенията за запознанства заимстват правила от гейм промишлеността – бързи решения, мощни образни тласъци и механизми, основани да задържат вниманието ни за допустимо най-дълго.
А мозъкът е организиран по този начин, че елементарно да се поддава на пристрастяване – изключително когато става въпрос за обич.
В софтуерната и маркетинг сфера този метод е описван с термина „ геймификация “ – потребление на детайли, познати от игрите, в неигрова среда за да бъде подтиквана ангажираността на потребителите.
В проучване, оповестено в International Journal of Distance Education Technologies, създателите Ксения Веряева и Олга Соловьова означават, че самият развой на взаимоотношение все по-често е структуриран като игра, в която системи за приемане на награди, противоположна връзка и възприятие за прогрес задействат мотивацията и предизвикват хората да продължат да вземат участие. Именно тази логичност – обещанието за евентуална „ премия “ при всяко последващо деяние – стои в основата на държание, което мъчно се прекъсва.
И в случай че онази „ съдбовна “ вечер аз и приятелките ми, събрани към телефона, изглеждахме като сцена от сантиментална комедия с досадно предвидим край, ние в действителност сме били част от нещо безусловно предумишлено.
Изследването на Веряева и Соловьова демонстрира, че актуалните цифрови платформи се построяват, с цел да улавят вътрешната мотивация на потребителите и да ги подтикват към присъединяване. Вместо просто да оферират функционалност, те основават условия, в които като че ли имаш потребност от самото взаимоотношение – съвсем като инстинктивна реакция, а не като резултат от деликатно премислен избор.
Проектирани да желаем: Архитектурата на цифровото привличане
Може би точно по тази причина да казваш „ да “ или „ не “ на непознати последователно стартира да се усеща като инстикт. Всеки идващ профил носи леко пикантно напрежение, познато от хазартните игри – не знаеш какво следва, само че знаеш, че има късмет да е по-добро.
Понякога няма да има съвпадане – само че опцията такова да се появи постоянно е задоволителна, с цел да останем още малко. Именно непредвидимият резултат ни задържа най-силно – мозъкът реагира по-интензивно на несигурните награди, в сравнение с предвидимите.
И в случай че всичко това не е просто съвпадане, а деликатно конструирано прекарване, напълно естествено идва и идващият въпрос – какво в действителност се случва в мозъка ни, когато любовта попадне в система от тласъци, награди и очакване?
„ Мозъкът е подготвен да се пристрастява, изключително когато става въпрос за обич “, споделя биологичният антрополог Хелън Фишър от Kinsey Institute към Indiana University, представена в материал на National Geographic. По думите ѝ приложенията за запознанства на процедура „ продават най-голямата премия в живота “.
И точно тук вероятността се измества: какво се случва, когато цяла промишленост стартира да монетизира една от най-дълбоките човешки потребности?
Проектирани да желаем: Архитектурата на цифровото привличане
Ако любовта е най-голямата премия, платформите за запознанства от ден на ден стартират да дефинират достъпа до нея. А когато този достъп се контролира от логаритми, романтиката стартира да наподобява по-малко като орис и повече като деликатно структуриран пазар.
В проучване, оповестено в BMC Psychology през 2024 година, учени проучват 1387 консуматори на Tinder на възраст сред 18 и 74 години и откриват, че междинният резултат за „ проблематична приложимост “ на приложението е относително невисок – 1,91 от 5. На пръв взор това звучи успокояващо. Но самият факт, че откривателите към този момент мерят „ проблематична приложимост “ при платформа за запознанства, подсказва какъв брой надълбоко тези приложения са се вплели в всекидневието ни.
Когато сходна приложимост въпреки всичко се следи, тя най-често е обвързвана не толкоз с търсене на сътрудник, колкото с опит да се контролират страстите – разпръскване, повишение на настроението, справяне с психически компликации или просто чувство за връзка с различен човек.
Не е изненадващо, че измежду най-силните фактори се оказва и самият метод, по който платформата е построена – повече лайкове, повече контакти и повече срещи онлайн. С други думи: колкото повече „ придвижване “ генерира системата, толкоз по-трудно става излизането от нея.
Парадоксът на безкрайния избор
Последващите психически резултати от тази динамичност все по-често попадат във фокуса на експертите.
В клиничен преглед на Mentor Research Institute се отбелязва, че натрупващи се проучвания свързват потреблението на swipe-базирани приложения с нараснали равнища на тревога, депресивни признаци и по-ниско самочувствие.
В същия преглед се цитира и разбор на 45 научни проучвания, оповестен в Computers in Human Behavior, който предизвестява за „ евентуално нездравословно влияние върху усещането за личното тяло, психологичното здраве и благосъстоянието “ при част от потребителите.
Това не потвърждава директна причинно-следствена връзка, само че обрисува наклонност, която към този момент е прекомерно поредна, с цел да бъде подценена. Същият преглед цитира и австралийско проучване, съгласно което хората, употребяващи приложения за запознанства, са 2,5 пъти по-склонни да изпитват сдържан до тежък психически дистрес спрямо тези, които не ги употребяват, както и съвсем два пъти по-вероятно да демонстрират признаци на меланхолия.
Една от аргументите е културата на непрекъснато съпоставяне, която тези платформи не просто разрешават, а интензивно предизвикват.
Когато изборът е основан съвсем напълно на фотоси и няколко реда текст, човек елементарно стартира да възприема себе си като профил измежду маса от такива – оценен, преценяван и сменяем с едно придвижване на палеца.
Изследване, оповестено в списанието Body Image, свързва по-интензивната приложимост на Tinder с по-чести съпоставения на външността и по-ниско задоволство от личното тяло.
Любовта от ден на ден действа като бизнес модел
В основата си приложенията за запознанства не са просто обществени платформи, а съвършено умислен бизнес модел, издигнат върху вниманието на потребителите. Колкото повече време прекарваш вътре, толкоз по-ценен ставаш като консуматор – посредством ангажираност, данни и в последна сметка доходи.
Точно тук влизат и платените функционалности – вземам за образец тези от Tinder: Boost, Super Like, предпочитана видимост – принадлежности, които на процедура ти дават обещание по-голям късмет да бъдеш видян. Ако заплатиш съответната цена.
Романтиката стартира да се подчинява на логиката на премиум абонамента: против възнаграждение получаваш по-добра позиция в другояче пренаселеното поле на вниманието. И по този начин достъпът до евентуална връзка все по-често наподобява като пазар, в който видимостта може да бъде усъвършенствана – а постоянно и купена.
За страдание, цялата история звучи обнадеждаващо. Логичната опция на цялото това програмирано главоболие би била просто да излезеш от рамката на телефона и да потърсиш контакти с хората на открито. В натовареното всекидневие, което по-голямата част от нас обаче живеят, това звучи като в допълнение обвързване, а не като лесна за осъществяване концепция.
И може би най-ироничното в цялата история е, че живеем във време с невиждан достъп до хора – и с чувство за невиждана самотност. Никога не е било по-лесно да срещнеш някого. И може би в никакъв случай не е било по-трудно това да значи нещо. Останалото е въпрос не на логаритъм, а на храброст – която нито едно приложение не може да предложи като премиум функционалност.
Източник: profit.bg
КОМЕНТАРИ