Новата книга на Антон Баев „Колкото да влезе Бог“ разчупва ж...
Новата, провокативна и жанрово невероятна книга на Антон Баев – „ Колкото да влезе Бог “, към този момент е реалност. Тя не просто се чете – тя се разпростира като сцена, на която думите играят, спорят, майтапят се и от време на време плачат. Най-новото произведение на Антон Баев е книга-свят, в която жанровете не се подчиняват на правила, а се смесват свободно, като страсти в човешко сърце.
Това е най- мултижанровото произведение на създателя до през днешния ден – впечатляваща мозайка от четири трагикомедии , които са въведени със сатирични welcome drink наздравици, а сред тях са вплетени антракти от микроразкази, лирика, по-дълги сюжетни текстове и пътеписи, отдадени на градове и хора.
Авторът показва книгата като своя най-иронична творба, в която националните тематики и историческите трансформации се отразяват през призмата на персоналното. Резултатът е самобитен актуален дамаскин – художествено пространство, в което въображението е неограниченo, а езикът е буря.
През целия текст минава централният воин на Баев – Спас Господов , прочут на читателите от две десетилетия. Той минава през времена и граници, разрушава страни, столетия, фамилни стаи и храмове, с цел да извърши задачата, закодирана в името му – да „ избавя Господ “.
Антон Баев е измежду най-изявените пловдивски писатели. Автор е на над 25 книги. Доктор по българска литература, специализирал публицистика в Съединени американски щати, създател на Международния фестивал за лирика „ Орфей – Пловдив “, а творбите му са превеждани на над 15 езика.
Авторът напомня мисъл на Чехов:
Ако една пиеса е добра, единствено прочитането ѝ е задоволително – без артисти, без постановка, без театрален звук. Така той дефинира и своята книга – тест за домакински спектакъл, в който читателят става сцена, а думите – артисти.
Баев дефинира четирите си трагикомедии и съпътстващите ги антрактивни текстове като „ евентуално трагикомични инцести “, само че оставя читателя самичък да оцени художествения резултат.
„ Приятно четене “, приключва създателят – и кани читателя в един необикновен свят, в който Божието наличие се побира… „ едвам влезе Бог “.
Изданието е осъществено от Пловдивската издателска къща „ КОАЛА ПРЕС “ и с финансовата поддръжка на Община Пловдив по Компонент 4 „ Произведения на пловдивски писатели и значими за града издания “.
Откъс
Бог
Казваше се Богдан. Дълго време бяхме съквартиранти. Още първоначално ми сподели, че не познавал майка си и татко си.
Затова го нарекох Бог.
Влизаше толкоз безшумно в студентската ни квартира, че не усещах по кое време е вътре и по кое време – вън.
Но в един миг ми се стори, че в никакъв случай не е излизал. А в различен – че в никакъв случай не е влизал.
Безшумно създание. Такъв беше Богдан.
Дори не знам какво сме си говорили и в случай че не беше бележникът, в който си водех мемоари, несъмнено споменът ми от него щеше да е безтелесен.
Но ето какво съм си записвал тогава, когато Бог не си бе отишъл:
„ Пътят към дома върви от нафс ал-аммара към нафс ал-камил. Бог е във всяко творение, тъй като Той е основателят “.
Ходеше в бели одежди. Но от време на време се появяваше в зелени, различен път – в черни, а рядко – и в червени. Казваше за себе си, че е инсан, човек, който бяга.
„ Където и да си, каквото и да правиш: бит “ – повтаряше този съвет на Руми.
Спомените, визиите, мислите, възприятията – всичко е в тялото, и в случай че него го няма, няма ги и тях. Може би остават в някакви откъслечни мемоари из пожълтели бележници, само че целостта е изгубена. Няма избавление за целостта с изключение на в Бог.
И до момента не знам, в случай че не беше Той, по какъв начин бих постъпвал, когато го изгубих. Казват, че единствената ни идентичност е в избора на държание. Може би съм се опитвал да му имитирам. В бързите изгубвания и неочаквани появявания. В мълчанието, в тишината.
С годините ставах по-креслив и, по какъв начин да кажа, въодушевен. От какво? От неналичието му? От личната си самотност?
Кой съм аз? Този въпрос не ме е вълнувал, до момента в който делях квартирата си с Бог. Когато изчезна, отговорът се появи: Аз самичък. (Може да се разчете и като Аз съм.)
След като бях разграничен с Бог (не по мой избор), нямах различен излаз, с изключение на да се върна към единството си, единствения аз.
Пътят, който избираме, е или пътят на случайността, или този на сърцето. Първият е пътят на страха, вторият – на любовта.
Още ходя по пътя. Още диря Бог.
Който успее да се качи на върха на планината, ще види целия свят, всичко сътворено, като едно.
На този хал съм, би споделил Бог.
20 април 2025
Великден, Ница
Това е най- мултижанровото произведение на създателя до през днешния ден – впечатляваща мозайка от четири трагикомедии , които са въведени със сатирични welcome drink наздравици, а сред тях са вплетени антракти от микроразкази, лирика, по-дълги сюжетни текстове и пътеписи, отдадени на градове и хора.
Авторът показва книгата като своя най-иронична творба, в която националните тематики и историческите трансформации се отразяват през призмата на персоналното. Резултатът е самобитен актуален дамаскин – художествено пространство, в което въображението е неограниченo, а езикът е буря.
През целия текст минава централният воин на Баев – Спас Господов , прочут на читателите от две десетилетия. Той минава през времена и граници, разрушава страни, столетия, фамилни стаи и храмове, с цел да извърши задачата, закодирана в името му – да „ избавя Господ “.
Антон Баев е измежду най-изявените пловдивски писатели. Автор е на над 25 книги. Доктор по българска литература, специализирал публицистика в Съединени американски щати, създател на Международния фестивал за лирика „ Орфей – Пловдив “, а творбите му са превеждани на над 15 езика.
Авторът напомня мисъл на Чехов:
Ако една пиеса е добра, единствено прочитането ѝ е задоволително – без артисти, без постановка, без театрален звук. Така той дефинира и своята книга – тест за домакински спектакъл, в който читателят става сцена, а думите – артисти.
Баев дефинира четирите си трагикомедии и съпътстващите ги антрактивни текстове като „ евентуално трагикомични инцести “, само че оставя читателя самичък да оцени художествения резултат.
„ Приятно четене “, приключва създателят – и кани читателя в един необикновен свят, в който Божието наличие се побира… „ едвам влезе Бог “.
Изданието е осъществено от Пловдивската издателска къща „ КОАЛА ПРЕС “ и с финансовата поддръжка на Община Пловдив по Компонент 4 „ Произведения на пловдивски писатели и значими за града издания “.
Откъс
Бог
Казваше се Богдан. Дълго време бяхме съквартиранти. Още първоначално ми сподели, че не познавал майка си и татко си.
Затова го нарекох Бог.
Влизаше толкоз безшумно в студентската ни квартира, че не усещах по кое време е вътре и по кое време – вън.
Но в един миг ми се стори, че в никакъв случай не е излизал. А в различен – че в никакъв случай не е влизал.
Безшумно създание. Такъв беше Богдан.
Дори не знам какво сме си говорили и в случай че не беше бележникът, в който си водех мемоари, несъмнено споменът ми от него щеше да е безтелесен.
Но ето какво съм си записвал тогава, когато Бог не си бе отишъл:
„ Пътят към дома върви от нафс ал-аммара към нафс ал-камил. Бог е във всяко творение, тъй като Той е основателят “.
Ходеше в бели одежди. Но от време на време се появяваше в зелени, различен път – в черни, а рядко – и в червени. Казваше за себе си, че е инсан, човек, който бяга.
„ Където и да си, каквото и да правиш: бит “ – повтаряше този съвет на Руми.
Спомените, визиите, мислите, възприятията – всичко е в тялото, и в случай че него го няма, няма ги и тях. Може би остават в някакви откъслечни мемоари из пожълтели бележници, само че целостта е изгубена. Няма избавление за целостта с изключение на в Бог.
И до момента не знам, в случай че не беше Той, по какъв начин бих постъпвал, когато го изгубих. Казват, че единствената ни идентичност е в избора на държание. Може би съм се опитвал да му имитирам. В бързите изгубвания и неочаквани появявания. В мълчанието, в тишината.
С годините ставах по-креслив и, по какъв начин да кажа, въодушевен. От какво? От неналичието му? От личната си самотност?
Кой съм аз? Този въпрос не ме е вълнувал, до момента в който делях квартирата си с Бог. Когато изчезна, отговорът се появи: Аз самичък. (Може да се разчете и като Аз съм.)
След като бях разграничен с Бог (не по мой избор), нямах различен излаз, с изключение на да се върна към единството си, единствения аз.
Пътят, който избираме, е или пътят на случайността, или този на сърцето. Първият е пътят на страха, вторият – на любовта.
Още ходя по пътя. Още диря Бог.
Който успее да се качи на върха на планината, ще види целия свят, всичко сътворено, като едно.
На този хал съм, би споделил Бог.
20 април 2025
Великден, Ница
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ