Нов театър – НДК“ в партньорство със Столична община, отдел

„ Нов спектакъл – НДК “ в партньорство със Столична община, отдел „ Култура “ ще отбележат Деня на националните будители на 1-ви ноември със спектакъла „ Антихрист “ по едноименния разказ на Емилиян Станев. Това е най- новото зрелище в програмата на театъра и може да бъде гледано също по този начин на 17-ти ноевмри по време на Нощта на театрите в София. Драматизацията и режисурата на „ Антихрист “ са дело на Бойко Илиев, а на сцената се изявяват актьорите: Елена Петрова, Любомир Ковачев, Ники Сотиров и Веселин Калановски. Спектакълът слага на дневен ред извънредно настоящи въпроси в всемирен и обществен проект. Емилиян Станев назовава романа „ Антихрист “: „ Поучително житие на грешника и смешника Теофил за митарствата на душата му ” и самичък споделя, че задачата на книгата му е „ да покаже огромните духовни полезности на народа ни. “ Сложният исторически подтекст в романа е от края на 14 век по времето на цар Иван Александър и рухването на Търново, когато по думите на създателя са „ пресечени “ тези духовните пътища на българина, които той желае да наблюдава. " Емилиян Станев засяга една ера, която за жалост, сякаш се повтаря и по тази причина тръгвайки да върша този неповторим текст, се пробвам да отвръщам на това, което се случва на нас самите, в нашата страна и Европа ", споделя режисьорът Бойко Илиев и добавя: „ Антихристът е в нас и отвън нас. Битката е сред положителното и злото, сред нагоните и инстинктите в нас. “

Как актьорите възприемат и претърпяват драматургичния текст и своите облици? Какви са посланията на спектакъла съгласно тях? Ето техния взор: Елена Петрова: „ Силата на представлението е в това по какъв начин един почтен човек се трансформира в звяр, в безбожник с помощта на конфликта си с хората. Това кореспондира и с нашия живот, тъй като никой не се ражда с неприятното в себе си, с съмнение и надменност, а се построява вследствие на това, което му се случва. В моята героиня – Арма – е въплътено всичко, което съставлява дамата – майка, партньорка, изкусителкаа и развратница – дамата, която може да въздигне, само че и да унищожи мъжа. За мен най-силното обръщение на спектакъла е това, че в случай че не спасим вярата си като индивиди и не извадим положителното от себе си, човечеството ще се изпълни с властолюбци, славолюбци и антихристи и ще върви към своето заличаване. Някои от мощните моменти в текста, съгласно мен са: „ Голям грях се желае, с цел да лицезреш Господа “; „ Ако извадиш окото на този, който е извадил твоето, око няма да получиш. “; „ Само с възродената религия в себе си имаме късмет да се спасим като индивиди. “ “ Любомир Ковачев: „ Харесва ми това, че Теофил, който играя, е ослепителен ренесансов облик, който минава през три възрастови и голям брой метафизичен превъплъщения. За мен романът се пробва да покаже, че има нещо оттатък вярата, което е обвързвано с човешката воля, с човешкия дух и с елементарния мироглед за положително и неприятно, за вярно и погрешно, за значимо и маловажно; нещо, което избавя обособения човек и народите и им обезпечава независимост и вероятност. Образът на Еньо е изобличаващ. От дребен той си задава въпроси. Пътят, по който минава самият Еньо, е от комплициран младеж, през негодуващия против светския и духовния ред духовник Теофил, през невярващия Еньо, а по-късно и през изгубилия свободата и физическата си хубост – разколник. Но все пак, най-после той се трансформира в свободен човек, в който има увереност, деяние и воля. “ За мен това, което Еньо изповядва, е сходно с думите на Никос Казандзакис от „ Аскетика “:„ Богът не е съществително. Той е глагол. Бог не просто е, той се случва и зависи от всеки един човек дали Бог ще се избави или ще се провали в своята задача, проваляйки и човечеството дружно със себе си. “ Ники Сотиров: „ Изключителна чест, късмет и морална отговорност е да играеш Патриарх Евтимий, който е сакрална фигура в българската история. При последната среща с отец Теофил Патриарх Евтимий му споделя: „ Победете антихриста, с цел да ликува вярата, с цел да има свят и човечество! “. Истините, които са казани в този драматургичен текст, са извънредно настоящи. Става въпрос за смирението, милосърдието и прошката. Представлението е доста прочувствено. В допълнение – сценографията е доста функционална, а костюмите са с една съвременна хармония, спазвайки историографията. Веселин Калановски: „ Това е един от най-хубавите романи в българската белетристика – надълбоко метафизичен и прочувствен. В спектакъла аз влизам в облика на шест разнообразни персонажа (бащата, цар Иван Александър, отец Лука, духовник, преподавател и съдия), с които се среща Еньо и по-късно Теофил, каквото е църковното му име. Търсенето на истината и знанието за Бога и за Дявола е водещо за основния воин. Чрез него Емилиян Станев ни демонстрира това, което ние сами предизвикваме на себе си, на страната си – умеенето на българина да разрушава и след това със сизифовски труд да построява разрушеното. “