Богдан Милчев: Агресията на пътя избуява там, където липсва държавата
Нов модел за ръководство на пътната сигурност ще бъде показан на интернационален конгрес в София. Организатор е Институтът по пътна сигурност, чийто специалисти направиха самостоятелен одит на положението на пътя край Своге, където при жестока злополука починаха 20 души. Богдан Милчев , който е някогашен шеф на столичната Пътна полиция и понастоящем управлява института, е нициатор на концепцията за основаване на нов орган за пътна сигурност.
Г-н Милчев, на конференцията, която организирате, ще визиите предлагането за основаване на нова организация за пътна сигурност. Какво съставлява този орган?
Този интернационален конгрес, който организираме, съгласно нас ще бъде невиждан. Необходимостта от смяна на модела за ръководство на пътната сигурност е неминуем. Той е нужда, без която не можем да реализираме никакъв резултат. Сегашният модел, по който се ръководи пътната сигурност, е привършен. Вече осма година тъпчем в една и съща посока и макар ограниченията и напъните на институциите не можем да отлепим от дъното. И това подсказва, че имаме проблем с институционалната организация.
Още преди 6 месеца направихме предложение на българското държавно управление да се сътвори нов модел на ръководство на пътната сигурност като една цялостна система. В момента обстановката е такава: всяко едно министерство ръководи единствено себе си, единствено се управлява, събира информация за себе си и единствено си предписва ограниченията, които би трябвало да вземе. За да работят тези институции като една система, Министерският съвет би трябвало да сътвори съответната институция, която да бъде инструмент за ръководство и понижаване на риска от пътно-транспортни катастрофи.
На България е предложено в отчет на Световната банка още през 2009 година да бъде направена такава институция. В него се показва, че страните, които желаят да понижат жертвите, би трябвало да основат водещи агенци със мощна политическа поддръжка, които да правят да събират информация от всички институции. Законът за придвижване по пътищата разпорежда задължения на 11 институции, 9 от тях са министерства. Четири са водещите – Министерство на вътрешните работи, Министерството на районното развиване и благоустройството, Министерството на превоза, осведомителните технологии и известията и Министерството на образованието и науката. Ако информацията от тях влиза на едно място, ще можем независимо да установяваме и поправяме несъответствията, с цел да поправяме дейностите на тези институции. В момента всяко едно от тези министерства единствено си събира информация, единствено си я проучва и единствено си споделя какъв брой добре се е справило с казуса, а най-после общата картина е неприятна.
Но нали и все още съществува подобен орган - Държавно-обществената консултативна комисия по проблемите на сигурността на придвижването по пътищата, на който са вменени точно такива отговорности?
Начело на тази комисия стои министърът на вътрешните работи, който има директни отговорности по ЗДвП, и още 10 зам.-министри, които са членове. Тоест, тази комисия е извънредно политическо тяло. Тази комисия не разполага с административен потенциал. На щат там е назначен един чиновник. Дори да назначим 50 чиновници на щат, които да правят това, за което приказваме, на тях началници им се явяват тъкмо тези, които не си правят работата. Тоест, това са министерствата, които имат проблеми. Няма по какъв начин тази комисия сама на себе си да предпише възстановяване и ограничения, които би трябвало да бъдат приложени.
Този орган би трябвало да бъде директно зависещ на Министерски съвет и би трябвало да бъде с ранга на държавна организация по пътна сигурност, с цел да има лостове за използване на насилствени административни ограничения върху институциите.
Защото, ние сега сме в обстановка, в която имаме държавна комисия, която би трябвало всяка година да издава отчет за пътната сигурност. Повече от 10 години подобен отчет не е даван. Министърът на образованието повече от 20 години не организира образования от 8 до 12 клас по пътна сигурност, макар че законът го задължава. Министърът на превоза повече от 22 години не е трансформирал стратегиите за образование на водачите. Министерство на вътрешните работи – контролът, те усилват от ден на ден санкциите, а в това време кой би трябвало да направи административната промяна при налагането на санкциите? Тя е по правилник от 1969 година – т.е., повече от половината от водачите в никакъв случай не си заплащат санкциите.
До момента тази комисия към момента не е решила тези несъответствия, първо, тъй като няма административен потенциал, второ, тъй като отпред на тази комисия стои един от водещите министри, които имат отношение по пътната сигурност и когато целта на Министерство на вътрешните работи са бежанците, битовата престъпност, пътната сигурност отива обратно.
България е единствената страна в Европейски Съюз, която няма институция с единственото обвързване пътната сигурност. Тоест, ние нямаме подобен орган, който да се занимава единствено и само с пътна сигурност.
В момента огромния въпрос, който си задаваме всички, е: Кой носи отговорност за пътната сигурност в България? Отговорът е, че отговорността е споделена сред всички. Да, само че ние би трябвало да изградим верига на отговорности, като най-отгоре би трябвало да застане „ доставчикът на пътната система “, тоест – страната. Ако страната би трябвало да носи отговорност, тя би трябвало да сътвори инструмент, с който да ръководи риска.
Тази организация сама по себе си няма да ни реши проблемите, само че тя е опция и инструмент за ръководство на риска, само че единствено в случай че попадне в грамотни ръце. В тази организация като контролен съвет би трябвало да бъдат позволени неправителствените организации, които да реализират контрол над нея, да имат достъп до базата данни, тъй че информацията да бъде обществена.
На форума ще бъдат показани едни от най-успешните модели на пътна сигурност на Швеция, Финландия, Швейцария, Германия. На тази конференция чакаме министър-председателят да пристигна и да показа визията за стабилно развиване на пътната сигурност в България и по какъв начин ще овладеем този разпад на транспортната система, в който се намираме сега.
Като казахте за пътищата, вашият институт беше отправил питане за положението на пътя край Своге, където, ден откакто сте разгласили отчет, стана тежката злополука с към този момент 20 жертви. Пътищата ли са най-големият проблем на пътната сигурност?
Един месец преди случая водехме преписка с АПИ за нередности по този път. А ден преди злополуката, публикувахме наш отчет със снимков материал, че това е път, на който може всеки миг да има жертви. И за неприятна поличба на другия ден се случи тази тежка злополука.
Проблемът е систематичен и сложен. От една страна имаме проблем с пътищата, макар че строим от ден на ден нови пътища, те не са безвредни. Доказателство за това е, от една страна, чувството на обществото, въпреки това – застрахователите изплащат все по-големи компенсации за пътно-транспортни катастрофи, и от трета страна, Министерството на здравеопазването регистрира от ден на ден потърпевши при пътно-транспортни катастрофи. Тоест, макар взрива на огромното строителство, тези пътища не са безвредни.
Агресията на пътя, сякаш от ден на ден се ускорява. Тази организация по какъв начин ще реши подобен проблем?
Поведението на водачите се обуславя от средата. Същите тези водачи, когато попаднат в една друга среда – Германия, Гърция, Швеция да вземем за пример, те трансформират държанието си. Кой може да влияе и да промени средата? От едната страна са жителите, само че инструментите и лостовете са в страната. Средата може да се промени с обучение. Необходима е една цялостна идея и политика за обучение в посока пътна сигурност. Същевременно са нужни и нови способи за надзор. Ние като мантра повтаряме: „ камери, камери, камери.. “ Камерите са извънредно ефикасни, само че те могат да решат в България единствено един проблем – скоростта. До този миг техническите средства, с които разполагаме, не ни дават опция да направляваме останалите типове нарушавания, а те са над 100.
Много по-лошо е, когато един лидер бъде заловен с нарушаване, само че той не изтърпява наказване за това. Тогава се разрушава общата дисциплинираност и чувството за безотговорност и той става още по-арогантен на пътя. Доказателство за всичко това е експанзията на пътя. Тя избуява единствено там, където страната липсва.
Как очаквате този нов модел, който оферирате, да ускори контрола на пътя?
Ако ние създадем тази организация за ръководство на риска, тя ще носи цялата отговорност. Тоест, в случай че цялостното положение на пътната сигурност е неприятно, отговорността ще се носи от тази организация. Тя, с цел да не понесе отговорност, би трябвало да накара другите, които носят отговорности в тяхната си сфера на активност, да си свършат работата.
Информацията от тази организация ще бъде обществена и ние ще знаем кой тъкмо не си е приключил работата, тъй като сега тази комисия, която се ръководи от самите институции, носещи отговорност, те ни споделят, че всичко е наред. Всеки един от тези зам.-министри ще регистрира страховит прогрес в пътната сигурност, а общата картинка е трагична.
След това е належащо основаването на пътна карта за пътната сигурност със периоди, с отговорници. Нашето предложение е този орган да не бъде създаван с нова администрация, а да се преструктурират в този момент настоящите министерства, които имат отношение към пътната сигурност и от тях да се вземат съответните щатове, с които да се сътвори тази организация. Има запаси, които да се вземат от водещите министерства.
Г-н Милчев, на конференцията, която организирате, ще визиите предлагането за основаване на нова организация за пътна сигурност. Какво съставлява този орган?
Този интернационален конгрес, който организираме, съгласно нас ще бъде невиждан. Необходимостта от смяна на модела за ръководство на пътната сигурност е неминуем. Той е нужда, без която не можем да реализираме никакъв резултат. Сегашният модел, по който се ръководи пътната сигурност, е привършен. Вече осма година тъпчем в една и съща посока и макар ограниченията и напъните на институциите не можем да отлепим от дъното. И това подсказва, че имаме проблем с институционалната организация.
Още преди 6 месеца направихме предложение на българското държавно управление да се сътвори нов модел на ръководство на пътната сигурност като една цялостна система. В момента обстановката е такава: всяко едно министерство ръководи единствено себе си, единствено се управлява, събира информация за себе си и единствено си предписва ограниченията, които би трябвало да вземе. За да работят тези институции като една система, Министерският съвет би трябвало да сътвори съответната институция, която да бъде инструмент за ръководство и понижаване на риска от пътно-транспортни катастрофи.
На България е предложено в отчет на Световната банка още през 2009 година да бъде направена такава институция. В него се показва, че страните, които желаят да понижат жертвите, би трябвало да основат водещи агенци със мощна политическа поддръжка, които да правят да събират информация от всички институции. Законът за придвижване по пътищата разпорежда задължения на 11 институции, 9 от тях са министерства. Четири са водещите – Министерство на вътрешните работи, Министерството на районното развиване и благоустройството, Министерството на превоза, осведомителните технологии и известията и Министерството на образованието и науката. Ако информацията от тях влиза на едно място, ще можем независимо да установяваме и поправяме несъответствията, с цел да поправяме дейностите на тези институции. В момента всяко едно от тези министерства единствено си събира информация, единствено си я проучва и единствено си споделя какъв брой добре се е справило с казуса, а най-после общата картина е неприятна.
Но нали и все още съществува подобен орган - Държавно-обществената консултативна комисия по проблемите на сигурността на придвижването по пътищата, на който са вменени точно такива отговорности?
Начело на тази комисия стои министърът на вътрешните работи, който има директни отговорности по ЗДвП, и още 10 зам.-министри, които са членове. Тоест, тази комисия е извънредно политическо тяло. Тази комисия не разполага с административен потенциал. На щат там е назначен един чиновник. Дори да назначим 50 чиновници на щат, които да правят това, за което приказваме, на тях началници им се явяват тъкмо тези, които не си правят работата. Тоест, това са министерствата, които имат проблеми. Няма по какъв начин тази комисия сама на себе си да предпише възстановяване и ограничения, които би трябвало да бъдат приложени.
Този орган би трябвало да бъде директно зависещ на Министерски съвет и би трябвало да бъде с ранга на държавна организация по пътна сигурност, с цел да има лостове за използване на насилствени административни ограничения върху институциите.
Защото, ние сега сме в обстановка, в която имаме държавна комисия, която би трябвало всяка година да издава отчет за пътната сигурност. Повече от 10 години подобен отчет не е даван. Министърът на образованието повече от 20 години не организира образования от 8 до 12 клас по пътна сигурност, макар че законът го задължава. Министърът на превоза повече от 22 години не е трансформирал стратегиите за образование на водачите. Министерство на вътрешните работи – контролът, те усилват от ден на ден санкциите, а в това време кой би трябвало да направи административната промяна при налагането на санкциите? Тя е по правилник от 1969 година – т.е., повече от половината от водачите в никакъв случай не си заплащат санкциите.
До момента тази комисия към момента не е решила тези несъответствия, първо, тъй като няма административен потенциал, второ, тъй като отпред на тази комисия стои един от водещите министри, които имат отношение по пътната сигурност и когато целта на Министерство на вътрешните работи са бежанците, битовата престъпност, пътната сигурност отива обратно.
България е единствената страна в Европейски Съюз, която няма институция с единственото обвързване пътната сигурност. Тоест, ние нямаме подобен орган, който да се занимава единствено и само с пътна сигурност.
В момента огромния въпрос, който си задаваме всички, е: Кой носи отговорност за пътната сигурност в България? Отговорът е, че отговорността е споделена сред всички. Да, само че ние би трябвало да изградим верига на отговорности, като най-отгоре би трябвало да застане „ доставчикът на пътната система “, тоест – страната. Ако страната би трябвало да носи отговорност, тя би трябвало да сътвори инструмент, с който да ръководи риска.
Тази организация сама по себе си няма да ни реши проблемите, само че тя е опция и инструмент за ръководство на риска, само че единствено в случай че попадне в грамотни ръце. В тази организация като контролен съвет би трябвало да бъдат позволени неправителствените организации, които да реализират контрол над нея, да имат достъп до базата данни, тъй че информацията да бъде обществена.
На форума ще бъдат показани едни от най-успешните модели на пътна сигурност на Швеция, Финландия, Швейцария, Германия. На тази конференция чакаме министър-председателят да пристигна и да показа визията за стабилно развиване на пътната сигурност в България и по какъв начин ще овладеем този разпад на транспортната система, в който се намираме сега.
Като казахте за пътищата, вашият институт беше отправил питане за положението на пътя край Своге, където, ден откакто сте разгласили отчет, стана тежката злополука с към този момент 20 жертви. Пътищата ли са най-големият проблем на пътната сигурност?
Един месец преди случая водехме преписка с АПИ за нередности по този път. А ден преди злополуката, публикувахме наш отчет със снимков материал, че това е път, на който може всеки миг да има жертви. И за неприятна поличба на другия ден се случи тази тежка злополука.
Проблемът е систематичен и сложен. От една страна имаме проблем с пътищата, макар че строим от ден на ден нови пътища, те не са безвредни. Доказателство за това е, от една страна, чувството на обществото, въпреки това – застрахователите изплащат все по-големи компенсации за пътно-транспортни катастрофи, и от трета страна, Министерството на здравеопазването регистрира от ден на ден потърпевши при пътно-транспортни катастрофи. Тоест, макар взрива на огромното строителство, тези пътища не са безвредни.
Агресията на пътя, сякаш от ден на ден се ускорява. Тази организация по какъв начин ще реши подобен проблем?
Поведението на водачите се обуславя от средата. Същите тези водачи, когато попаднат в една друга среда – Германия, Гърция, Швеция да вземем за пример, те трансформират държанието си. Кой може да влияе и да промени средата? От едната страна са жителите, само че инструментите и лостовете са в страната. Средата може да се промени с обучение. Необходима е една цялостна идея и политика за обучение в посока пътна сигурност. Същевременно са нужни и нови способи за надзор. Ние като мантра повтаряме: „ камери, камери, камери.. “ Камерите са извънредно ефикасни, само че те могат да решат в България единствено един проблем – скоростта. До този миг техническите средства, с които разполагаме, не ни дават опция да направляваме останалите типове нарушавания, а те са над 100.
Много по-лошо е, когато един лидер бъде заловен с нарушаване, само че той не изтърпява наказване за това. Тогава се разрушава общата дисциплинираност и чувството за безотговорност и той става още по-арогантен на пътя. Доказателство за всичко това е експанзията на пътя. Тя избуява единствено там, където страната липсва.
Как очаквате този нов модел, който оферирате, да ускори контрола на пътя?
Ако ние създадем тази организация за ръководство на риска, тя ще носи цялата отговорност. Тоест, в случай че цялостното положение на пътната сигурност е неприятно, отговорността ще се носи от тази организация. Тя, с цел да не понесе отговорност, би трябвало да накара другите, които носят отговорности в тяхната си сфера на активност, да си свършат работата.
Информацията от тази организация ще бъде обществена и ние ще знаем кой тъкмо не си е приключил работата, тъй като сега тази комисия, която се ръководи от самите институции, носещи отговорност, те ни споделят, че всичко е наред. Всеки един от тези зам.-министри ще регистрира страховит прогрес в пътната сигурност, а общата картинка е трагична.
След това е належащо основаването на пътна карта за пътната сигурност със периоди, с отговорници. Нашето предложение е този орган да не бъде създаван с нова администрация, а да се преструктурират в този момент настоящите министерства, които имат отношение към пътната сигурност и от тях да се вземат съответните щатове, с които да се сътвори тази организация. Има запаси, които да се вземат от водещите министерства.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ