Нормално ли е да сме емоционално зависими от партньора си?
Нормално е да имаме избрана прочувствена взаимозависимост от колегата си. По своята същина това надали е дисфункционално. Когато обаче тя е несъразмерна, престава да бъде здравословна - за нас и колегата ни, и за връзката ни като цяло.
Литературата за релационна взаимозависимост при възрастни акцентира, че е жизненоважно сътрудникът ни да може да ни предложи прочувствена поддръжка, когато това е належащо. В последна сметка това е тясно обвързвано с възприятието, че сме с верния човек, че сме разбрани и сме в сигурност. Винаги е успокояващо да знаем, че сътрудникът ни ще окаже нужната ни поддръжка във всяка една обстановка, даже в тези, в които не споделя убежденията ни. Нещо повече, готовността на колегата да удостовери нашите възгледи и държание, даже когато те не съответстват с неговите, може да увеличи нашата убеденост и самочувствие.
И въпреки всичко, да се нуждаеш от поддръжката на обичания човек е друго от това да си подвластен от нея. Защо? Защото нормално в лечението това значи, че сами не можем да удостоверим или успокоим себе си, че би трябвало да разчитаме на най-близките до нас хора, с цел да ни обезпечат увереността, че сме задоволително положителни и задоволително значими, че заслужаваме тяхната безусловна обич.
Несигурността, непрекъснатите подозрения и зависимостта от утвърждението на колегата последователно подкопават взаимоотношенията ни. Когато непрекъснато имаме потребност от валидация, любовта ни отстъпва място на страха: „ Ще ме напусне ли сътрудникът ми? Дали към момента ме обича? Дали не желае да ме размени, да ме изостави? “. Колкото повече разчитаме на уверенията на колегата си, че сме значими и скъпи за него, толкоз по-зависими ставаме от него. И в последна сметка, това може да докара до деградация на връзката.
Проблемът е, че е мъчно да обичаш някого - и да му позволиш да бъде подобен, какъвто е, когато, неумишлено, стоварваш върху него бремето на своята неустановеност. Тя рядко е обвързвана с сегашния живот, по-скоро е разследване на по-ранна история, най-често повода може да се открие в детството и в връзките с родителите, които не са съумели да ни накарат да се усещаме несъмнено свързани с тях.
Ако рядко сме чувствали безусловната любов на родителите си, ще ни бъде мъчно да се почувстваме същински уверени, че сме обичани и абсолютно признати като възрастни. Ако не можем по някакъв метод да задържим увереността си, да я защитим от вътрешната страна и да я създадем неразделна част от към този момент актуализирания си облик, нищо няма да бъде в положение да ни убеди, че ние в действителност сме ценени и обичани. Утешителните думи на колегата ни бързо ще изчезват от съзнанието и ние ще продължаваме да пожелаваме още доказателства.
Разбира се, не е добра концепция да упрекваме родителите, че не са съумели да обезпечат по този начин нужните за всяко дете разтуха и сигурност. Всеки родител прави най-хубавото, на което е кадърен, при развъждането на детето си, като се има поради (1) лимитираната дарба на детето да оповестява прочувствените си потребности, (2) техните лични, евентуално недобре разбрани хрумвания за това какво е най-хубавото за детето и (3) неспособността им да предложат на детето това, което те в никакъв случай не са получили в своето образование.
Вместо да търсим виновниците за несигурността и прочувствената си взаимозависимост, е доста по-продуктивно да се опитаме да решим казуса си, преди всичко – с осъзнаването му, а по-късно, и благодарение на умел терапевт, който ще ни помогне да излекувате своите ранни психически рани.
Това, което можем да създадем ние, е да се научим по какъв начин сами да утешаваме прочувствено нестабилното, нервното или несигурното дете в самите нас.
Всеки път, когато се появяват нови подозрения, би трябвало да идентифицираме от кое място идват, да се опитваме да ги разтълкуваме, да научим детето в себе си вярно да интерпретира протичащото се с него.
За край, никой не е изцяло самостоятелен и даже хора, които наподобяват твърди и самоуверени, имат потребност от поддръжка, приемане и валидиране. Но е нездравословно да бъдем прекалено прочувствено подвластни, тъй като това подкопава връзките ни, щастието ни и личностния ни напредък. Ето по тази причина е значимо да осъзнаем казуса си и да потърсим помощ за разрешаването му.
Framar.bg
