Българите и аварите през VII-VIII в.
Номадският народ авари е измежду съседите и най-опасните съперници на (пра) българите и Първото българско царство
Аварският канагат в Средна Европа съществува повече от 250 години и оказва мощно въздействие върху близките страни и нации
Присъствието на Аварската “степна империя ” в Централна Европа от средата на VI до първите десетилетия на IX в. притегля вниманието на учени от Унгария, Австрия, Германия, Сърбия, Хърватия, Чехия, Словакия, Румъния и други страни от тогавашното “аварско пространство ”. Недооценяван в предишното, през днешния ден факторът “авари ” заема значимо място в проучването на ранното европейско Средновековие.
Около етническа генезис на аварите няма единогласие. Наистина, господства тезата, че те са алтайски (тюркоезичен) народ, само че някои данни допускат индоевропейско родословие най-малко за част от този конгломерат от племена и общности. Аварите са наследници на народа “жуан-жуан ” ( “жужан ”), за който описват античните китайски създатели. Според Теофилакт Симоката във Византия се е вярвало, че номадската вълна, достигнала до Европа в средата на VI в., е от “псевдо-авари ”. Те възприемат името на могъщия в миналото централноазиатски народ, с цел да респектират своите съседи, само че в реалност са “вархионити ”. В същина, първата част от това наименование изрично съдържа етнонима “уар ”/ “авар ”, тъй че връзката е ясна. Изтласкани от тюрките, аварите мигрират към Източна Европа и през 50-те години на VI в. подчиняват живеещите в Северен Кавказ и степите на Северното Черноморие алани, българи и други нации. През 558 година аварски пратеници посещават Константинопол, предлагайки съюз на Източната империя / Византия. Юстиниан I Велики (527-565) не е податлив да ги допусне в Малка Скития (Добруджа) и ги насочва към Панония (дн. Унгария) - теоретично под властта на империята, само че на процедура владяна от немския народ гепиди. Водени от своя всесилен каган Баян, през 567-568 година аварите унищожават кралството на гепидите, а немският народ лангобарди, първоначално аварски съдружник против гепидите, избира да се пресели в Северна Италия. Подчинявайки Панония и близките земи, включително заселилите се в района славянски племена, аварите построяват “степна империя ” в сърцето на Европа!
Отношенията сред Византия и аварите “де юре ” са съюзни, само че степните нашественици скоро стартират да заплашват балканските провинции на империята. През 574 година аварите нападат Сирмиум (бълг. Срем, дн. Сремска Митровица), а през 581 година завладяват града. На идната година пада Сингидунум/Сингидон (бълг. Белград, днешната сръбска столица), с което стартират аварските набези по така наречен Военен или Диагонален път през Сердика/София, Филипопол/Пловдив и Адрианопол/Одрин към Костаннтинопол. През 568 година империята се задължава да изплаща на аварския каган налог от 80 хиляди солида (близо 4 тона злато!). Макар да е изплащан със съществени спирания във времето, след това данъкът нараства на 100 и даже на 120 хиляди златни солида! В Аварския каганат се основава самобитна “култура на златото ” - каганът седи на златен престол, носи златен меч и т. н., и т. н. Много по-важно е обаче, че в спора са въвлечени така наречен дакийски (т. нар. български) словени (славяни), които нахлуват на юг от Дунав с наклонност да се заселят на Балканите. Поне частично това е провокирано и от нежеланието им да бъдат директни жители, най-малкото съседи на Аварския каганат.
Постигайки мир със Сасанидска Персия, след 592 година император Маврикий стартира мощно контранастъпление. Византийската дунавска войска, командвана от военачалника Приск, по-късно от Петър, брат на императора, нанася тежки удари на съперника. Най-сериозният триумф е реализиран през 599 година, когато Приск разгромява самия каган в Панония. И въпреки всичко, византийската контраатака се оказва прекомерно закъсняла... След протеста на армията отпред с узурпатора Фока през 602 година дунавската защита търпи цялостна злополука... Това поради ангажираността на Византия в тежката война със Сасанидска Персия разрешава на аварите да правят тотални разрушения, изключително в земите на север от Стара планина. В резултат на нашествията са разрушени антични градове Нове (при Свищов), Никополис пъкъл Иструм (при Велико Търново), Томи (дн. Констанца), Одесос (Варна) и доста други замъци и селища. Започва и поредицата от обсади на Солун - определяни обичайно като “славянски ”, те са провеждани с присъединяване и под командване на аварите. Апогеят на аварската експанзия е през 626 година, когато дружно с подчинените им българи и славяни те обсаждат Константинопол, в съгласие с персийска офанзива откъм Мала Азия. Провалът на грандиозната акция отслабва аварската мощност, само че опасността на Балканите остава.
Археологическите изследвания дават от ден на ден данни и за аварското наличие и въздействие по българските земи, въпреки “аварската тематика ” дълго време да е подценявана. Тази проблематика включва етническата и типологична непосредственост сред българската и аварската държавност, попадането на българи под властта на каганата (например така наречен панонски българи), и т. н. Интригуващ е опитът на българите в самия Аварски каганат да овладеят престола към 635 година, което съответствува с политиката на Кубрат и “Старата Велика България ” в Северното Черноморие. Както е известно, патриарх Никифор показва Кубрат като избавител на своя народ точно от аварска власт: “Кубрат, племенникът на Органа, господарят на уногундурите, въстана срещу хагана на аварите и, подлагайки го на огорчение, изгони от своите земи оставената при него (аварска) армия... ” Има и друга теза - че аварската власт засяга единствено кутригурите (котрагите), до момента в който главната маса българи преди Кубрат са под властта на Западния тюркски каганат. Така или другояче, съюзът сред българския държател и византийския император Ираклий е с блестящо изразена антиаварска устременост.
Нов пробив в областта на аварските ползи е придвижването на кан Аспарух към Долни Дунав. В “Арменската география ” на Анания Ширакаци установяването на българския кан в Онгъла изрично се свързва с “прогонването на аварите на запад ” от Аспарух с военни дейности. В същина за взаимоотношенията “авари - славяни - българи - Византия ” си коства да се мисли в доста по-широки рамки. Подчинявайки северите и така наречен “седем племена ”, Аспарух лишава византийска земя на юг от Дунав, която обаче от аварска позиция е обитаема с досегашни жители на кагана. Що се отнася до отвъддунавските земи на българската страна, те още от втората половина на VI в. са считани за аварска територия или най-малко сфера на въздействие. Конфронтацията сред България и аварите проличава и от думите на хронистите за разселването на “седемте племена ” “на запад до Авария ” като гранично население.
В сходна светлина стоят нещата и с българите на Кубер, които към 680 година освен подвигат протест, само че и побеждават аварския каган, отнемайки негови жители (българи и “сермисиани ” - потомци на отвлечено ромейско население) и част от каганските съкровища. Този “бунт ” против аварите най-вероятно е координиран с Аспарух. Кубер се открива в Керамисийското поле (земите към Прилеп, Битоля и Лерин), където към този момент живеят и словени - племена, които половин век преди този момент под командването на аварския държател са нападна империята и огромния град Солун.
С други думи, сред Аспарухова и Куберова България, от една страна, и аварите е имало задоволително мотиви за взаимно съревнование. Българските победи над каганата са фактор, който издига престижа на българските владетели. Както е известно, гибелта на Аварския каганат е директно разследване от политиката на Франкската империя и България във времето на кан Крум (около 800 - 814 г.). Както наподобява, българското нахлуване към враждебната аварска страна стартира още във времето на Кардам (777- след 796 г.). За тези събития, значими освен за България, само че и в доста по-широк европейски подтекст, ще разкажем различен път в нашата поредност.
Аварският канагат в Средна Европа съществува повече от 250 години и оказва мощно въздействие върху близките страни и нации
Присъствието на Аварската “степна империя ” в Централна Европа от средата на VI до първите десетилетия на IX в. притегля вниманието на учени от Унгария, Австрия, Германия, Сърбия, Хърватия, Чехия, Словакия, Румъния и други страни от тогавашното “аварско пространство ”. Недооценяван в предишното, през днешния ден факторът “авари ” заема значимо място в проучването на ранното европейско Средновековие.
Около етническа генезис на аварите няма единогласие. Наистина, господства тезата, че те са алтайски (тюркоезичен) народ, само че някои данни допускат индоевропейско родословие най-малко за част от този конгломерат от племена и общности. Аварите са наследници на народа “жуан-жуан ” ( “жужан ”), за който описват античните китайски създатели. Според Теофилакт Симоката във Византия се е вярвало, че номадската вълна, достигнала до Европа в средата на VI в., е от “псевдо-авари ”. Те възприемат името на могъщия в миналото централноазиатски народ, с цел да респектират своите съседи, само че в реалност са “вархионити ”. В същина, първата част от това наименование изрично съдържа етнонима “уар ”/ “авар ”, тъй че връзката е ясна. Изтласкани от тюрките, аварите мигрират към Източна Европа и през 50-те години на VI в. подчиняват живеещите в Северен Кавказ и степите на Северното Черноморие алани, българи и други нации. През 558 година аварски пратеници посещават Константинопол, предлагайки съюз на Източната империя / Византия. Юстиниан I Велики (527-565) не е податлив да ги допусне в Малка Скития (Добруджа) и ги насочва към Панония (дн. Унгария) - теоретично под властта на империята, само че на процедура владяна от немския народ гепиди. Водени от своя всесилен каган Баян, през 567-568 година аварите унищожават кралството на гепидите, а немският народ лангобарди, първоначално аварски съдружник против гепидите, избира да се пресели в Северна Италия. Подчинявайки Панония и близките земи, включително заселилите се в района славянски племена, аварите построяват “степна империя ” в сърцето на Европа!
Отношенията сред Византия и аварите “де юре ” са съюзни, само че степните нашественици скоро стартират да заплашват балканските провинции на империята. През 574 година аварите нападат Сирмиум (бълг. Срем, дн. Сремска Митровица), а през 581 година завладяват града. На идната година пада Сингидунум/Сингидон (бълг. Белград, днешната сръбска столица), с което стартират аварските набези по така наречен Военен или Диагонален път през Сердика/София, Филипопол/Пловдив и Адрианопол/Одрин към Костаннтинопол. През 568 година империята се задължава да изплаща на аварския каган налог от 80 хиляди солида (близо 4 тона злато!). Макар да е изплащан със съществени спирания във времето, след това данъкът нараства на 100 и даже на 120 хиляди златни солида! В Аварския каганат се основава самобитна “култура на златото ” - каганът седи на златен престол, носи златен меч и т. н., и т. н. Много по-важно е обаче, че в спора са въвлечени така наречен дакийски (т. нар. български) словени (славяни), които нахлуват на юг от Дунав с наклонност да се заселят на Балканите. Поне частично това е провокирано и от нежеланието им да бъдат директни жители, най-малкото съседи на Аварския каганат.
Постигайки мир със Сасанидска Персия, след 592 година император Маврикий стартира мощно контранастъпление. Византийската дунавска войска, командвана от военачалника Приск, по-късно от Петър, брат на императора, нанася тежки удари на съперника. Най-сериозният триумф е реализиран през 599 година, когато Приск разгромява самия каган в Панония. И въпреки всичко, византийската контраатака се оказва прекомерно закъсняла... След протеста на армията отпред с узурпатора Фока през 602 година дунавската защита търпи цялостна злополука... Това поради ангажираността на Византия в тежката война със Сасанидска Персия разрешава на аварите да правят тотални разрушения, изключително в земите на север от Стара планина. В резултат на нашествията са разрушени антични градове Нове (при Свищов), Никополис пъкъл Иструм (при Велико Търново), Томи (дн. Констанца), Одесос (Варна) и доста други замъци и селища. Започва и поредицата от обсади на Солун - определяни обичайно като “славянски ”, те са провеждани с присъединяване и под командване на аварите. Апогеят на аварската експанзия е през 626 година, когато дружно с подчинените им българи и славяни те обсаждат Константинопол, в съгласие с персийска офанзива откъм Мала Азия. Провалът на грандиозната акция отслабва аварската мощност, само че опасността на Балканите остава.
Археологическите изследвания дават от ден на ден данни и за аварското наличие и въздействие по българските земи, въпреки “аварската тематика ” дълго време да е подценявана. Тази проблематика включва етническата и типологична непосредственост сред българската и аварската държавност, попадането на българи под властта на каганата (например така наречен панонски българи), и т. н. Интригуващ е опитът на българите в самия Аварски каганат да овладеят престола към 635 година, което съответствува с политиката на Кубрат и “Старата Велика България ” в Северното Черноморие. Както е известно, патриарх Никифор показва Кубрат като избавител на своя народ точно от аварска власт: “Кубрат, племенникът на Органа, господарят на уногундурите, въстана срещу хагана на аварите и, подлагайки го на огорчение, изгони от своите земи оставената при него (аварска) армия... ” Има и друга теза - че аварската власт засяга единствено кутригурите (котрагите), до момента в който главната маса българи преди Кубрат са под властта на Западния тюркски каганат. Така или другояче, съюзът сред българския държател и византийския император Ираклий е с блестящо изразена антиаварска устременост.
Нов пробив в областта на аварските ползи е придвижването на кан Аспарух към Долни Дунав. В “Арменската география ” на Анания Ширакаци установяването на българския кан в Онгъла изрично се свързва с “прогонването на аварите на запад ” от Аспарух с военни дейности. В същина за взаимоотношенията “авари - славяни - българи - Византия ” си коства да се мисли в доста по-широки рамки. Подчинявайки северите и така наречен “седем племена ”, Аспарух лишава византийска земя на юг от Дунав, която обаче от аварска позиция е обитаема с досегашни жители на кагана. Що се отнася до отвъддунавските земи на българската страна, те още от втората половина на VI в. са считани за аварска територия или най-малко сфера на въздействие. Конфронтацията сред България и аварите проличава и от думите на хронистите за разселването на “седемте племена ” “на запад до Авария ” като гранично население.
В сходна светлина стоят нещата и с българите на Кубер, които към 680 година освен подвигат протест, само че и побеждават аварския каган, отнемайки негови жители (българи и “сермисиани ” - потомци на отвлечено ромейско население) и част от каганските съкровища. Този “бунт ” против аварите най-вероятно е координиран с Аспарух. Кубер се открива в Керамисийското поле (земите към Прилеп, Битоля и Лерин), където към този момент живеят и словени - племена, които половин век преди този момент под командването на аварския държател са нападна империята и огромния град Солун.
С други думи, сред Аспарухова и Куберова България, от една страна, и аварите е имало задоволително мотиви за взаимно съревнование. Българските победи над каганата са фактор, който издига престижа на българските владетели. Както е известно, гибелта на Аварския каганат е директно разследване от политиката на Франкската империя и България във времето на кан Крум (около 800 - 814 г.). Както наподобява, българското нахлуване към враждебната аварска страна стартира още във времето на Кардам (777- след 796 г.). За тези събития, значими освен за България, само че и в доста по-широк европейски подтекст, ще разкажем различен път в нашата поредност.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ