Кога 150 км/ч се превърнаха от безразсъдство в повод за самочувст...
Но още преди съдът да се произнесе, казусът слага по-голям въпрос. Не единствено за тази злополука, а за метода, по който част от обществото възприема скоростта зад кормилото.
Защото в случай че версията за придвижване с над 150 км/ч се удостовери, това не е просто нарушаване. Това е скорост, която неведнъж надвишава допустимата в градска среда и на практика не оставя късмет за реакция при пораждане на заплаха.
В България тежките произшествия, свързани с висока скорост, от дълго време не са необичайност. След всяка покруса следват едни и същи въпроси – по какъв начин е допустимо, за какво никой не е предотвратил това, какво би трябвало да се промени. След това публичното внимание последователно се насочва другаде, а идващият тежък случай още веднъж връща тематиката на дневен ред.
Проблемът не е единствено в обособения водач. Проблем е и културата, която постоянно показва агресивното шофиране като нещо впечатляващо. Социалните мрежи са цялостни с клипове на коли, движещи се със скорости надалеч над позволените.
Рязкото ускоряване, дрифтът, рискованото изпреварване и демонстрацията на мощ постоянно събират удивление, а не наказание.
Така последователно се основава рискова замяна. Вместо скоростта да се възприема като риск, тя стартира да се възприема като умеене. Вместо като опасност за останалите участници в придвижването – като доказателство за убеденост или авторитет.
Реалността обаче е друга. При сходни скорости физиката не оставя място за мъжество. Удължава се спирачният път, понижава времето за реакция, а следствията от всеки конфликт стават неведнъж по-тежки.
Затова и въпросът след всяка сходна покруса не е единствено кой е натиснал педала. Въпросът е за какво към момента има хора, които имат вяра, че сходно държание е задоволително.
Катастрофата на „ Челопешко шосе “ ще има своите правосъдни отговори. Но публичният въпрос остава. Кога скоростта престана да бъде предизвестие и стартира да се възприема като мотив за самочувствие?
И какъв брой още човешки живота ще коства тази замяна?
Защото в случай че версията за придвижване с над 150 км/ч се удостовери, това не е просто нарушаване. Това е скорост, която неведнъж надвишава допустимата в градска среда и на практика не оставя късмет за реакция при пораждане на заплаха.
В България тежките произшествия, свързани с висока скорост, от дълго време не са необичайност. След всяка покруса следват едни и същи въпроси – по какъв начин е допустимо, за какво никой не е предотвратил това, какво би трябвало да се промени. След това публичното внимание последователно се насочва другаде, а идващият тежък случай още веднъж връща тематиката на дневен ред.
Проблемът не е единствено в обособения водач. Проблем е и културата, която постоянно показва агресивното шофиране като нещо впечатляващо. Социалните мрежи са цялостни с клипове на коли, движещи се със скорости надалеч над позволените.
Рязкото ускоряване, дрифтът, рискованото изпреварване и демонстрацията на мощ постоянно събират удивление, а не наказание.
Така последователно се основава рискова замяна. Вместо скоростта да се възприема като риск, тя стартира да се възприема като умеене. Вместо като опасност за останалите участници в придвижването – като доказателство за убеденост или авторитет.
Реалността обаче е друга. При сходни скорости физиката не оставя място за мъжество. Удължава се спирачният път, понижава времето за реакция, а следствията от всеки конфликт стават неведнъж по-тежки.
Затова и въпросът след всяка сходна покруса не е единствено кой е натиснал педала. Въпросът е за какво към момента има хора, които имат вяра, че сходно държание е задоволително.
Катастрофата на „ Челопешко шосе “ ще има своите правосъдни отговори. Но публичният въпрос остава. Кога скоростта престана да бъде предизвестие и стартира да се възприема като мотив за самочувствие?
И какъв брой още човешки живота ще коства тази замяна?
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ