Нов болник крачи из Европа
Никой не може да упреква Русия по тази причина, че тя се пробва да конструира районна среда, в която Москва да се усеща по-сигурна. Това е естественият блян на всяка национална страна, без значение от споделения ценностен пиедестал, който стои в основата на интернационални конгреси и съюзи, разрастващи като килим глобализацията.
Създаването на стратегическа дълбочина в Европа, която да обезпечи пространство и време за Русия, било против милитаризираното немското месианство (преди), било по отношение на детския американски демократичен универсализъм (днес), е реалполитик транскрипция на съветския инстикт за самоотбрана. Въпреки епизодичната параноя на Кремъл, въпреки всичко европейските полета са били пресичани от запад на изток и от Наполеон, и от Хитлер. Бивши страни на Варшавския контракт през днешния ден са членки на НАТО. И в случай че демокрацията в никакъв случай не съумя да " поникне " в Русия, то потребителската страна на либерализма (не душата, само че тялото на либерализма) - консуматорството и комерсиализмът - съумяха да прекосят фамозните съветски степи и да влязат както в Санкт Петербург, по този начин и в Москва.
Движението на армии, само че и на хрумвания, от Запад на Изток (това естествено не е едностранен процес) постоянно е подтикнало съветските геополитически среди. След разпадането на Съюз на съветските социалистически републики последователно се поставят теоретични схващания, чиято цел е одобряването на Русия като водеща мощ в районното й съседство (разбирайте в тази ситуация страните от Източна Европа) и присъединяване на Москва в съюзи, които релативизират доминантните позициите на Съединени американски щати и НАТО (като " безграничното другарство " с Китай, дефинирано като такова при започване на тази година). Това, несъмнено, е доктрината " Примаков ": повече Русия в близост, по-малко Съединени американски щати в света. Тази теория, въпреки и не изцяло, спомага да разберем параметрите на държанието на Владимир Путин, най-малко от 2007-ма година насам.
Това, което проблематизира ситуирането на Москва обаче, не са задачите, които тя си слага, а средствата, които експлоатира. Под управлението на Владимир Путин Русия ревизира интернационалната система за сигурност, заменяйки нейното договорно начало - включващо постулати като " суверенитет " и " право " - със силово такова, кореспондиращо с произвола. Насилничеството се трансформира в идеологията на " homo putinus ". Същото насилничеството първо бе използвано в Русия, нормално против критици на режима, само че след това то стартира да бъде и експортирано.
Макар и надалеч не единственият, циничната и фронтална експанзия против Украйна е най-емблематичният образец в това отношение. Още повече, че спорът там бе завесата, зад която Москва прави и редица военни закононарушения: насилствена русификация на завзетите земи и наложително изселване на украинци, измежду които и деца, на съветска територия (това е самобитно еничарство в 21-ви век).
На този декор апелът на френския президент Украйна да направи териториални отстъпки, тъй че Русия да не бъде унижена, прозвучаха необичайно. Първо, тези думи на Емануел Макрон нямаше по какъв начин да бъдат признати с възторг в Киев. Второ, те не можаха въобще да уцелят пулса на Източна и Северна Европа: пред лицето на съветската експанзия в Украйна не балтийските страни желаеха да излязат от НАТО (пък нима успокоят терзанията на съветската душа!), а Финландия и Швеция обявиха предпочитание да влязат в Алианса. Трето, такова говорене не прекратява, а усилва съветските експанзионистични апетити (така както Петър Велики просто си прибирал шведските земи, които в действителност били съветски, по този начин и през днешния ден Москва правела същото, изрази подобен паралел през вчерашния ден съветският президент).
Всъщност Москва си е отговорна сама за това, че не съумя да задържи някогашните страни от социалистическия блок към себе си след разпада на Съюз на съветските социалистически републики. И в случай че свободата и опцията за заслужен витален стандарт да опияняваха източноевропейците, тъй че борбата за техния разсъдък да изглеждаше авансово изгубена от постсъветска Русия, то Москва можеше да изиграе по-добре картите си, когато ставаше дума за сърцата на хората от някогашните й европейски колонии (нали за Владимир Путин е съвременно страните да са или суверенни, или колонии). Постепенно реставриралата се кагебетокрация в Кремъл обаче избра да експлоатира сходството в езика за пропаганда; религията - за контрол; естествените запаси - за шантаж; довчерашното си попечителство - за привилегии.
Ню Делхи, да вземем за пример, имаше идея, наречена " Гуджрал " (на едноименния министър-председател от 90-те години на предишния век), съгласно която Индия, заради размера и опциите си, в никакъв случай не би трябвало да търси взаимност в жестовете и в добродетелството от по-малките си съседи; т.е. Ню Делхи би трябвало да дава повече, в сравнение с да взема. Заедно с това, Индия не трябва да се бърка във вътрешните работи на тези по-малки (и постоянно подвластни от нея заради географията си) страни. А отсам нито една страна - било Индия, било нейните по-малки съседи - не би трябвало да употребяват територията си за дейности, ориентирани против другите южноазиатски страни.
Стратегическите неточности на Путин
Украйна трябваше да бъде блюдото, поставено в чинията на съветския свят. А вместо това Киев ще се трансформира в язвата, от която занапред ще страда храносмилателният тракт на съветската мечка
Мислите ли, че сходна теория в миналото би била на респект в Москва? Или по-скоро възможният й изразител би бил разгласен за неонацист? Щяха ли страните от Източна Европа да влязат в НАТО, в случай че бе вероятен съветски " Гуджрал "? Защо, откогато стартира (новият етап) от войната в Украйна, Молдова, Грузия и Киев подадоха документите си за участие в Европейски Съюз, а Швеция и Финландия - за НАТО (а Хелзинки даже строи спомагателни защитни уреди по границата си с Русия)?
Вместо това, напълно разнообразни са доктрините, които са на респект в Русия на Путин.
За Кремъл има две категории някогашни социалистически страни. В първата са Беларус, Молдова, Грузия и Украйна. Във втората са всички тези страни от Варшавския контракт, които в този момент обаче са членки на НАТО. Разликата сред двете групи е тъкмо участието в Алианса в интерес на втората. Затова по отношение на първия комплект от страни Русия ползва към момента социалистическата теория " Брежнев ". Това е концепцията за стеснен суверенитет, която разрешава интервенция от Москва в процесите на въпросните страни, в случай че тя разпознае в тях интерес, който смята за противников по отношение на нейния. Тиковете на доктрината " Брежнев " видяхме в Приднестровието през 1990-та, в Грузия през 2008-ма, в Украйна през 2014-та и 2022-ра година. Това е доста по-агресивна теория от упомената към този момент " Примаков ", която Москва употребява против членките на НАТО от някогашния социалистически лагер (разбира се, не от почитание към цивилизационния им избор, а заради грубиянската американска мощ, която наднича зад тях).
Ще повторя. Проблемът не е в това, че Русия желае да запази суверенитета си (друг е въпросът дали съумява, поради възходящото въздействие на Китай върху нея). Проблемът е, че за тази цел тя нарушава непознатия подобен. Не че други огромни страни са спазвали личните си правила (особено САЩ). Но Москва сглупи да извърши закононарушение на авансцената. С необикновен и дръзновен цинизъм. Нападайки не непознатия, а близък. Не просто с цел да ограби една страна и след това да си тръгне, а с цел да я унищожи дефинитивно. За задачата Москва взе на прицел освен бъдещето на Украйна, разселвайки принудително хора, само че и предишното й (затова украинските артефакти и монументи изчезват, за сметка на съветските паспорти). И това грабителство в 21-ви век на европейски терен ще остане като " homo putinus " в интернационалните връзки.
А в тях Русия на Владимир Путин е новият болен човек на Европа.
Русия е Титаник на XXI-ви век
Колкото по-често вижда гърба на Запада, толкоз повече Владимир Путин ще бъде изправен пред лицето на Китай. Тепърва съветският президент ще разбере какъв й бе казусът на Европа с него
Създаването на стратегическа дълбочина в Европа, която да обезпечи пространство и време за Русия, било против милитаризираното немското месианство (преди), било по отношение на детския американски демократичен универсализъм (днес), е реалполитик транскрипция на съветския инстикт за самоотбрана. Въпреки епизодичната параноя на Кремъл, въпреки всичко европейските полета са били пресичани от запад на изток и от Наполеон, и от Хитлер. Бивши страни на Варшавския контракт през днешния ден са членки на НАТО. И в случай че демокрацията в никакъв случай не съумя да " поникне " в Русия, то потребителската страна на либерализма (не душата, само че тялото на либерализма) - консуматорството и комерсиализмът - съумяха да прекосят фамозните съветски степи и да влязат както в Санкт Петербург, по този начин и в Москва.
Движението на армии, само че и на хрумвания, от Запад на Изток (това естествено не е едностранен процес) постоянно е подтикнало съветските геополитически среди. След разпадането на Съюз на съветските социалистически републики последователно се поставят теоретични схващания, чиято цел е одобряването на Русия като водеща мощ в районното й съседство (разбирайте в тази ситуация страните от Източна Европа) и присъединяване на Москва в съюзи, които релативизират доминантните позициите на Съединени американски щати и НАТО (като " безграничното другарство " с Китай, дефинирано като такова при започване на тази година). Това, несъмнено, е доктрината " Примаков ": повече Русия в близост, по-малко Съединени американски щати в света. Тази теория, въпреки и не изцяло, спомага да разберем параметрите на държанието на Владимир Путин, най-малко от 2007-ма година насам.
Това, което проблематизира ситуирането на Москва обаче, не са задачите, които тя си слага, а средствата, които експлоатира. Под управлението на Владимир Путин Русия ревизира интернационалната система за сигурност, заменяйки нейното договорно начало - включващо постулати като " суверенитет " и " право " - със силово такова, кореспондиращо с произвола. Насилничеството се трансформира в идеологията на " homo putinus ". Същото насилничеството първо бе използвано в Русия, нормално против критици на режима, само че след това то стартира да бъде и експортирано.
Макар и надалеч не единственият, циничната и фронтална експанзия против Украйна е най-емблематичният образец в това отношение. Още повече, че спорът там бе завесата, зад която Москва прави и редица военни закононарушения: насилствена русификация на завзетите земи и наложително изселване на украинци, измежду които и деца, на съветска територия (това е самобитно еничарство в 21-ви век).
На този декор апелът на френския президент Украйна да направи териториални отстъпки, тъй че Русия да не бъде унижена, прозвучаха необичайно. Първо, тези думи на Емануел Макрон нямаше по какъв начин да бъдат признати с възторг в Киев. Второ, те не можаха въобще да уцелят пулса на Източна и Северна Европа: пред лицето на съветската експанзия в Украйна не балтийските страни желаеха да излязат от НАТО (пък нима успокоят терзанията на съветската душа!), а Финландия и Швеция обявиха предпочитание да влязат в Алианса. Трето, такова говорене не прекратява, а усилва съветските експанзионистични апетити (така както Петър Велики просто си прибирал шведските земи, които в действителност били съветски, по този начин и през днешния ден Москва правела същото, изрази подобен паралел през вчерашния ден съветският президент).
Всъщност Москва си е отговорна сама за това, че не съумя да задържи някогашните страни от социалистическия блок към себе си след разпада на Съюз на съветските социалистически републики. И в случай че свободата и опцията за заслужен витален стандарт да опияняваха източноевропейците, тъй че борбата за техния разсъдък да изглеждаше авансово изгубена от постсъветска Русия, то Москва можеше да изиграе по-добре картите си, когато ставаше дума за сърцата на хората от някогашните й европейски колонии (нали за Владимир Путин е съвременно страните да са или суверенни, или колонии). Постепенно реставриралата се кагебетокрация в Кремъл обаче избра да експлоатира сходството в езика за пропаганда; религията - за контрол; естествените запаси - за шантаж; довчерашното си попечителство - за привилегии.
Ню Делхи, да вземем за пример, имаше идея, наречена " Гуджрал " (на едноименния министър-председател от 90-те години на предишния век), съгласно която Индия, заради размера и опциите си, в никакъв случай не би трябвало да търси взаимност в жестовете и в добродетелството от по-малките си съседи; т.е. Ню Делхи би трябвало да дава повече, в сравнение с да взема. Заедно с това, Индия не трябва да се бърка във вътрешните работи на тези по-малки (и постоянно подвластни от нея заради географията си) страни. А отсам нито една страна - било Индия, било нейните по-малки съседи - не би трябвало да употребяват територията си за дейности, ориентирани против другите южноазиатски страни.
Стратегическите неточности на Путин
Украйна трябваше да бъде блюдото, поставено в чинията на съветския свят. А вместо това Киев ще се трансформира в язвата, от която занапред ще страда храносмилателният тракт на съветската мечка
Мислите ли, че сходна теория в миналото би била на респект в Москва? Или по-скоро възможният й изразител би бил разгласен за неонацист? Щяха ли страните от Източна Европа да влязат в НАТО, в случай че бе вероятен съветски " Гуджрал "? Защо, откогато стартира (новият етап) от войната в Украйна, Молдова, Грузия и Киев подадоха документите си за участие в Европейски Съюз, а Швеция и Финландия - за НАТО (а Хелзинки даже строи спомагателни защитни уреди по границата си с Русия)?
Вместо това, напълно разнообразни са доктрините, които са на респект в Русия на Путин.
За Кремъл има две категории някогашни социалистически страни. В първата са Беларус, Молдова, Грузия и Украйна. Във втората са всички тези страни от Варшавския контракт, които в този момент обаче са членки на НАТО. Разликата сред двете групи е тъкмо участието в Алианса в интерес на втората. Затова по отношение на първия комплект от страни Русия ползва към момента социалистическата теория " Брежнев ". Това е концепцията за стеснен суверенитет, която разрешава интервенция от Москва в процесите на въпросните страни, в случай че тя разпознае в тях интерес, който смята за противников по отношение на нейния. Тиковете на доктрината " Брежнев " видяхме в Приднестровието през 1990-та, в Грузия през 2008-ма, в Украйна през 2014-та и 2022-ра година. Това е доста по-агресивна теория от упомената към този момент " Примаков ", която Москва употребява против членките на НАТО от някогашния социалистически лагер (разбира се, не от почитание към цивилизационния им избор, а заради грубиянската американска мощ, която наднича зад тях).
Ще повторя. Проблемът не е в това, че Русия желае да запази суверенитета си (друг е въпросът дали съумява, поради възходящото въздействие на Китай върху нея). Проблемът е, че за тази цел тя нарушава непознатия подобен. Не че други огромни страни са спазвали личните си правила (особено САЩ). Но Москва сглупи да извърши закононарушение на авансцената. С необикновен и дръзновен цинизъм. Нападайки не непознатия, а близък. Не просто с цел да ограби една страна и след това да си тръгне, а с цел да я унищожи дефинитивно. За задачата Москва взе на прицел освен бъдещето на Украйна, разселвайки принудително хора, само че и предишното й (затова украинските артефакти и монументи изчезват, за сметка на съветските паспорти). И това грабителство в 21-ви век на европейски терен ще остане като " homo putinus " в интернационалните връзки.
А в тях Русия на Владимир Путин е новият болен човек на Европа.
Русия е Титаник на XXI-ви век
Колкото по-често вижда гърба на Запада, толкоз повече Владимир Путин ще бъде изправен пред лицето на Китай. Тепърва съветският президент ще разбере какъв й бе казусът на Европа с него
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ