Млад актьор: Пловдивската публика не пляска по навик, защото усеща фалша
Николай Станоев е измежду новите попълнения в Пловдивския трагичен спектакъл. Неговият професионален път стартира със мощен фокус и ясно схващане за условията на сцената. От ранните стъпки във вокално-театрална групировка до интензивното образование в НАТФИЗ, той влиза в специалността с упоритост и почитание към традицията. В изявление пред TrafficNews Николай Станоев споделя за своите първи стъпки, за уроците на своя професор и за вълнението да бъде част от „ фамилията “ на първия професионален спектакъл в България.
Прочетете още
– Николай, по какъв начин стартира всичко за теб? Винаги ли си мечтал за сцената?
– Всъщност започнах относително късно – някъде към шести клас, когато се записах във вокално-театрална групировка. Първоначално бях доверчив и взех решение, че няма да пея, тъй като другите към този момент бяха по-добри от мен, по тази причина се концентрирах върху танците и театъра. Интересното е, че попаднах в тази школа, „ Врабчета “, напълно инцидентно. Бяхме възнамерявали зелено учебно заведение, което пропадна, и мои другари ме поканиха на екскурзия до Банско, проведена от групировката. Отидох без желание да се протоколирам, само че хората там и атмосферата ме завоюваха и по този начин се зароди пристрастеността ми.
– Разкажи ми за пътя към НАТФИЗ.
– Първата година ме скъсаха. Кандидатствах при Пенко Господинов и Маргарита Младенова, само че не бях квалифициран добре. Признавам си го, справедливо ме скъсаха. Това обаче не ме отчая, а в противен случай – стимулира ме да се приготвя доста по-сериозно за идната година, когато съумях да вляза в класа на проф. Пламен Марков.
– На какво те научи проф. Пламен Марков?
– Научи ме на доста неща, само че един от най-ценните уроци беше взаимната работа с режисьорите, които той приемаше в същия клас. Те прекарваха първите две години с нас като артисти, което им помагаше по-късно, към този момент като режисьори, да ни дават доста по-точни насоки. Освен това проф. Марков държеше на честите изяви пред аудитория още от първи курс – играехме изпитите си по няколко пъти, което ни даде скъп опит и оказа помощ за превъзмогването на първичния ступор.
– Чувстваш ли към момента терзание преди да излезеш пред публиката?
– Винаги го има това напрежение. Според мен, в случай че то изчезне, значи специалността към този момент не те вълнува. Дори най-опитните артисти се тормозят, само че щом стъпят пред публиката, те към този момент са в своята зона.
– Сега си част от трупата на Пловдивския спектакъл. Как те одобриха сътрудниците?
– В Пловдивския спектакъл се усещам ужасно, тук е като едно огромно семейство, което незабавно ме прегърна. За мен е голяма чест и еуфория да бъда тук, тъй като това е един от най-хубавите, да не кажа най-хубавият спектакъл в България. Публиката тук е извънредно взискателна и с добър усет – тя не пляска по табиет, а усеща фалша, което е знак за високото равнище на самия спектакъл.
– Участваш в постановката „ Влюбеният дирижабъл “ на Диана Добрева, а в този момент репетираш с Бина Харалампиева. Как се усещаш в тези два тотално разнообразни свята?
– Определено ме хвърлиха в дълбокото. В света на Диана Добрева се усещам чудесно, а в този момент започваме подготовки за „ Записки по българските въстания “ с Бина Харалампиева. Още е рано за съпоставения, защото сме в самото начало, само че за мен е комплимент да бъда определен за съответна роля от режисьор, вместо просто да бъда разпределен на инцидентен принцип. Подхождам със самочувствието, че това е моето място.
– Има ли роля, за която мечтаеш?
– Още в НАТФИЗ се стараех да играя радикално разнообразни персонажи. Една от най-успешните ми функции тогава беше тази на Квазимодо от „ Парижката Света Богородица “ и това остава моя фантазия. Ако някой ден ме поканят за тази роля в театрално зрелище, би било голяма чест, въпреки че поради певческите ми умения надали бих могъл да вземам участие в мюзикъл.
– Какво би желал да съхраниш в себе си след години?
– Най-вече пристрастеността към театъра и желанието да бъда пред аудитория. Не бих желал да изгубвам глада си за провокации. Вярвам, че до момента в който не преживееш избран катарзис на сцената, не можеш да кажеш сигурно „ аз съм същински артист “. Затова съм подготвен да сграбчи всяка опция – било то класика или актуален рисков спектакъл.
Прочетете още
– Николай, по какъв начин стартира всичко за теб? Винаги ли си мечтал за сцената?
– Всъщност започнах относително късно – някъде към шести клас, когато се записах във вокално-театрална групировка. Първоначално бях доверчив и взех решение, че няма да пея, тъй като другите към този момент бяха по-добри от мен, по тази причина се концентрирах върху танците и театъра. Интересното е, че попаднах в тази школа, „ Врабчета “, напълно инцидентно. Бяхме възнамерявали зелено учебно заведение, което пропадна, и мои другари ме поканиха на екскурзия до Банско, проведена от групировката. Отидох без желание да се протоколирам, само че хората там и атмосферата ме завоюваха и по този начин се зароди пристрастеността ми.
– Разкажи ми за пътя към НАТФИЗ.
– Първата година ме скъсаха. Кандидатствах при Пенко Господинов и Маргарита Младенова, само че не бях квалифициран добре. Признавам си го, справедливо ме скъсаха. Това обаче не ме отчая, а в противен случай – стимулира ме да се приготвя доста по-сериозно за идната година, когато съумях да вляза в класа на проф. Пламен Марков.
– На какво те научи проф. Пламен Марков?
– Научи ме на доста неща, само че един от най-ценните уроци беше взаимната работа с режисьорите, които той приемаше в същия клас. Те прекарваха първите две години с нас като артисти, което им помагаше по-късно, към този момент като режисьори, да ни дават доста по-точни насоки. Освен това проф. Марков държеше на честите изяви пред аудитория още от първи курс – играехме изпитите си по няколко пъти, което ни даде скъп опит и оказа помощ за превъзмогването на първичния ступор.
– Чувстваш ли към момента терзание преди да излезеш пред публиката?
– Винаги го има това напрежение. Според мен, в случай че то изчезне, значи специалността към този момент не те вълнува. Дори най-опитните артисти се тормозят, само че щом стъпят пред публиката, те към този момент са в своята зона.
– Сега си част от трупата на Пловдивския спектакъл. Как те одобриха сътрудниците?
– В Пловдивския спектакъл се усещам ужасно, тук е като едно огромно семейство, което незабавно ме прегърна. За мен е голяма чест и еуфория да бъда тук, тъй като това е един от най-хубавите, да не кажа най-хубавият спектакъл в България. Публиката тук е извънредно взискателна и с добър усет – тя не пляска по табиет, а усеща фалша, което е знак за високото равнище на самия спектакъл.
– Участваш в постановката „ Влюбеният дирижабъл “ на Диана Добрева, а в този момент репетираш с Бина Харалампиева. Как се усещаш в тези два тотално разнообразни свята?
– Определено ме хвърлиха в дълбокото. В света на Диана Добрева се усещам чудесно, а в този момент започваме подготовки за „ Записки по българските въстания “ с Бина Харалампиева. Още е рано за съпоставения, защото сме в самото начало, само че за мен е комплимент да бъда определен за съответна роля от режисьор, вместо просто да бъда разпределен на инцидентен принцип. Подхождам със самочувствието, че това е моето място.
– Има ли роля, за която мечтаеш?
– Още в НАТФИЗ се стараех да играя радикално разнообразни персонажи. Една от най-успешните ми функции тогава беше тази на Квазимодо от „ Парижката Света Богородица “ и това остава моя фантазия. Ако някой ден ме поканят за тази роля в театрално зрелище, би било голяма чест, въпреки че поради певческите ми умения надали бих могъл да вземам участие в мюзикъл.
– Какво би желал да съхраниш в себе си след години?
– Най-вече пристрастеността към театъра и желанието да бъда пред аудитория. Не бих желал да изгубвам глада си за провокации. Вярвам, че до момента в който не преживееш избран катарзис на сцената, не можеш да кажеш сигурно „ аз съм същински артист “. Затова съм подготвен да сграбчи всяка опция – било то класика или актуален рисков спектакъл.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ