Николай Шопов на 80
НИКОЛАЙ ШОПОВ е публицист и журналист. Роден е на 8.07.1946 година Завършил е история и българска лингвистика в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Автор на поетични книги и участник в антологии на актуалната българска лирика. Автор на преведени и издадени книги и стихове в районен съд Македония, Русия, Сърбия, Молдова, Албания, Румъния. Занимава се с превод на лирика и прозаичност. Носител на медал " Св. св. Кирил и Методий ", на националните награди за лирика " Слав Караславов " и " Иван Нивянин ", както и на " Македонски литературен Дедал ". Член на Съюза на българските писатели. Член на публицистичната гилдия на списание " Орфеева лира ", на вестник " Моята религия " и съосновател на кооперация " Никола Вапцаров ". Член на Славянската литературна и артистична академия.
Графика
Вечер смъквам с изтощена ръка
златния си ореол на любимец на ориста,
който сътвориха толкоз непознати очи.
Всъщност това е естествен закон -
залезът, който се скрива зад хълма.
Това дори учебниците по философия
не желаят да обяснят.
И какво е въпреки всичко?
Нека е момент,
мисъл, стръг зелен, стъклопис оживял
след войни и нашествия!
Нека е камък космополитен, обраснал в трева,
измежду която към нас маршируват змии,
захапали мъдрите ябълки.
Или просто животът е наслада и тъга?
Бял и черен? Иззидан от неразложена светлина?
Преди лягане се събира цяла възглавница
от бодливи въпроси - закачвам
безореолното си чело и вися надолу.
Навярно някой в този момент ми завижда
за цветните сънища.
Златната пътека
На Сули Сеферов
С ангелския лъх на косите,
с плахата усмивка -
цялата като дантела
от потръпващ въздух...
Откъде стартира и къде пресича
времето оплетено, годините
златната пътека на живота?
Откъде извира,
та тече през звездния прозорец
и се лее в стомната, в която
жаждата ми утолена ляга
като камък в загатна за Вардар?
Вие се и в златните й сенки
бялото платно Биляна бели -
девет люти рани все превръзва,
тебе все покрива, ой соколе!
Тича след писани каруци
сред слънчогледи с медни пити,
в дъждове от синци и звънчета
в облаци от нацъфтяло детство...
Златната пътека на живота!
Помня единствено по какъв начин поех по нея,
по какъв начин престана времето ненадейно -
с ангелския лъх на косите,
цялата като дантела
от потръпващ въздух.
Мълния
И това доживях.
Бях се наслушал на разкази.
Бях се нагледал по какъв начин мълчат овъглени -
като че ли черни ръце, към живота протегнати,
под бездънната вис, откъдето връз тях
е стоварила пръста си заплашителен ориста...
Доживях. В този момент измежду най-скромния дъжд
най-високия дъб, най-красивия дъб
внезапно изкрещя.
Светлината без жалост го прониза за момент
и гърмът по-късно изтрещя,
и кората извън задимя,
и се късаха корени долу в пръстта,
и пропука гръбнакът всесилен,
и летяха пламтящи листа
като огнени сълзи към мен,
и напълно равнодушно шумеше гората настрана.
И с нагорещен език светлината облиза
от вътрешната страна дървото, и то потрепери предсмъртно -
и край.
Най- високия дъб. Най- положителните дървета...
Най- положителните сърца си отиват по този начин от живота
и пръстта ги прибира- тази същата пръст,
не по този начин милосърдна към тях.
Най- високият дъб би побягнал от позор,
само че стърчи окован с тези корени долу.
И изтръпнах- нали единствено малко настрана:
там, където стоях в случай че беше блъснала -
не аз него, мене щеше са гледа дъбът!
А напълно равнодушно шумеше гората настрана...
Клетвено
Кълнем се и в другарство,
и в чест -
все гръмки изречения, празни и погрешни...
Та кой ще хукне
да заклева през днешния ден
страха със сабята и револвера?
На думи можем
начаса даже
с живота си да заплатим
цената.
А в огъня
все някой различен гори.
И все ни подаряват
СВОБОДАТА.
Другите за Николай Шопов
ЛЮБОВТА И СВОБОДАТА
Тази книга си коства да бъде прочетена.
Споделям това в опита си да дефинира мястото на поета Николай Шопов. Четейки стиховете му, разбирам, че ориста - за кой ли път, е кръстосала в едно сърце поетични и политически пристрастености. И ето, в нашата литературна равнища, грубо потъпкана от копитата на преломното време, се пробва да подаде връх отново един подобен предан на паниката стихотворец. И отново външният му облик не дава отговор на заклинателната изповед. Защо този млад мъж, който язди сполучливо събитията, който има толкоз красива и интелигентна жена, който като че ли има всичко, което си е изискал, написа стихове, трептящи от елегична неизбежност? И за каква политика бълнуваме ние? В неговите стихове не ехтят обществени тръби. Няма даже намек за партийните му пристрастия. Не пренасяме ли обстоятелства от една реалност в друга единствено тъй като знаем ориста на поета? Не. Защото аз приказвам за ориста на думите. А те постоянно компенсират нещо. Уравновесяват наклоните, по които ние се изкачваме или падаме. И издават всичко, което желаеме да скрием. Това е тя - " оптимистичната неизбежност " - на поета Николай Шопов с неговите мълнии, обърнати въпросителни, с неговите небесни слова - молба за амнистия. И каква вяра реже острието на ножа му? Моля, не питайте. Защото тъкмо тази носталгия към нещо, което занапред ще загубиш, това предусещане за общественост с трагизма на великите прародители ме кара безшумно да благословя едвам втората книга на поета. Ще издържи ли той на рисковите съпоставения? Ще изнесе ли почтено своя кръст до върха? Мисля, че да.
Едва ли ще бъда очевидец на развръзката. Но любовта и свободата като две крила на креативния полет ще си свършат работата.
Драги приятелю, книгата ти е хубава като вярата. Желая ти насрещна стихия. Тя е най-хубавата подемна мощ за крила. Тя ще ти опише останалото.
2001 г. Любомир Левчев
Графика
Вечер смъквам с изтощена ръка
златния си ореол на любимец на ориста,
който сътвориха толкоз непознати очи.
Всъщност това е естествен закон -
залезът, който се скрива зад хълма.
Това дори учебниците по философия
не желаят да обяснят.
И какво е въпреки всичко?
Нека е момент,
мисъл, стръг зелен, стъклопис оживял
след войни и нашествия!
Нека е камък космополитен, обраснал в трева,
измежду която към нас маршируват змии,
захапали мъдрите ябълки.
Или просто животът е наслада и тъга?
Бял и черен? Иззидан от неразложена светлина?
Преди лягане се събира цяла възглавница
от бодливи въпроси - закачвам
безореолното си чело и вися надолу.
Навярно някой в този момент ми завижда
за цветните сънища.
Златната пътека
На Сули Сеферов
С ангелския лъх на косите,
с плахата усмивка -
цялата като дантела
от потръпващ въздух...
Откъде стартира и къде пресича
времето оплетено, годините
златната пътека на живота?
Откъде извира,
та тече през звездния прозорец
и се лее в стомната, в която
жаждата ми утолена ляга
като камък в загатна за Вардар?
Вие се и в златните й сенки
бялото платно Биляна бели -
девет люти рани все превръзва,
тебе все покрива, ой соколе!
Тича след писани каруци
сред слънчогледи с медни пити,
в дъждове от синци и звънчета
в облаци от нацъфтяло детство...
Златната пътека на живота!
Помня единствено по какъв начин поех по нея,
по какъв начин престана времето ненадейно -
с ангелския лъх на косите,
цялата като дантела
от потръпващ въздух.
Мълния
И това доживях.
Бях се наслушал на разкази.
Бях се нагледал по какъв начин мълчат овъглени -
като че ли черни ръце, към живота протегнати,
под бездънната вис, откъдето връз тях
е стоварила пръста си заплашителен ориста...
Доживях. В този момент измежду най-скромния дъжд
най-високия дъб, най-красивия дъб
внезапно изкрещя.
Светлината без жалост го прониза за момент
и гърмът по-късно изтрещя,
и кората извън задимя,
и се късаха корени долу в пръстта,
и пропука гръбнакът всесилен,
и летяха пламтящи листа
като огнени сълзи към мен,
и напълно равнодушно шумеше гората настрана.
И с нагорещен език светлината облиза
от вътрешната страна дървото, и то потрепери предсмъртно -
и край.
Най- високия дъб. Най- положителните дървета...
Най- положителните сърца си отиват по този начин от живота
и пръстта ги прибира- тази същата пръст,
не по този начин милосърдна към тях.
Най- високият дъб би побягнал от позор,
само че стърчи окован с тези корени долу.
И изтръпнах- нали единствено малко настрана:
там, където стоях в случай че беше блъснала -
не аз него, мене щеше са гледа дъбът!
А напълно равнодушно шумеше гората настрана...
Клетвено
Кълнем се и в другарство,
и в чест -
все гръмки изречения, празни и погрешни...
Та кой ще хукне
да заклева през днешния ден
страха със сабята и револвера?
На думи можем
начаса даже
с живота си да заплатим
цената.
А в огъня
все някой различен гори.
И все ни подаряват
СВОБОДАТА.
Другите за Николай Шопов
ЛЮБОВТА И СВОБОДАТА
Тази книга си коства да бъде прочетена.
Споделям това в опита си да дефинира мястото на поета Николай Шопов. Четейки стиховете му, разбирам, че ориста - за кой ли път, е кръстосала в едно сърце поетични и политически пристрастености. И ето, в нашата литературна равнища, грубо потъпкана от копитата на преломното време, се пробва да подаде връх отново един подобен предан на паниката стихотворец. И отново външният му облик не дава отговор на заклинателната изповед. Защо този млад мъж, който язди сполучливо събитията, който има толкоз красива и интелигентна жена, който като че ли има всичко, което си е изискал, написа стихове, трептящи от елегична неизбежност? И за каква политика бълнуваме ние? В неговите стихове не ехтят обществени тръби. Няма даже намек за партийните му пристрастия. Не пренасяме ли обстоятелства от една реалност в друга единствено тъй като знаем ориста на поета? Не. Защото аз приказвам за ориста на думите. А те постоянно компенсират нещо. Уравновесяват наклоните, по които ние се изкачваме или падаме. И издават всичко, което желаеме да скрием. Това е тя - " оптимистичната неизбежност " - на поета Николай Шопов с неговите мълнии, обърнати въпросителни, с неговите небесни слова - молба за амнистия. И каква вяра реже острието на ножа му? Моля, не питайте. Защото тъкмо тази носталгия към нещо, което занапред ще загубиш, това предусещане за общественост с трагизма на великите прародители ме кара безшумно да благословя едвам втората книга на поета. Ще издържи ли той на рисковите съпоставения? Ще изнесе ли почтено своя кръст до върха? Мисля, че да.
Едва ли ще бъда очевидец на развръзката. Но любовта и свободата като две крила на креативния полет ще си свършат работата.
Драги приятелю, книгата ти е хубава като вярата. Желая ти насрещна стихия. Тя е най-хубавата подемна мощ за крила. Тя ще ти опише останалото.
2001 г. Любомир Левчев
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ