Николай Петков: Какъв е капиталът на поетесата Надежда Захариева?
Николай Димитров Петков
студент по право в ЮФ на СУ Св. Климент Охридски
Какъв е капиталът на поетесата Надежда Захариева?
С игличката на възприятието за дълг
Самичка волността си приземих.
Ако било е грях, си го простих.
Навярно никой различен не би могъл.
Не ми е жалост. Съвсем не ми е жалост
за нищо, от което се лиших.
Изпълних си дълга. И всеки стих
е мой изстрадан земен капитал.
Така приключва, а не стартира най-новата независима книга на Надежда Захариева, в която тя включва 99 свои осемстишия. Това е последното от тях.
За Надежда Захариева в действителност знаят доста, само че все пак би трябвало да се регистрира нейното безстрашие да разгласява своята стихосбирка във време, в което като цяло от по-младите генерации тя е „ злободневно статизирана “. В смисъл, че за не един е може би просто следващото име в системата на персоналната културна хронография на всеки човек – статично като магнит върху ледник. Пък и като да е кардинално, през днешния ден постоянно личностите от предишното ни (и тук не имам предвид единствено това, което е с културно-духовни измерения) не съставляват повече от атавистичен набор от имена, които са повече или по-малко забутани в някое от Дирихлевите чекмедженца на самостоятелната, пък и на публичната памет.
При все това обаче Н. Захариева разгласява стихопризнанията си, издавайки своя „ Капитал “! И таман неговото наличие, по-точно това, което той съставлява, което ни споделя, желая да проследим в този момент.
„ Капитал “, както и самата Н. Захариева са надалеч от мисълта и устрема за придирчивост в израза. В своите стихове поетесата е чисто и просто пряма. Тя в действителност „ признава “ – разкрива себе си. Н. Захариева показва пред читателя своята житейска философия, като включва в стиховете си и по този начин да се каже, една „ биографична сензитивност “, това, през което сама е минала във физическото си време и което е оставило отпечатък върху вътрешното ѝ съществуване.
Както писах, стихосбирката звучи изцяло искрено. Смятам, че Н. Захариева е била напълно почтена. В стиховете се усеща, че поетесата, сходно на майка, която съблича детето си, преди да го изкъпе, нежно е свалила всяка дреха от душата си, освен това, без да ѝ придава поза…
Защото Н. Захариева не се стреми да застава, когато написа, така, както хората ще я харесват, както всеобщо ще я четат и приветстват. Тя се държи по този начин, че те да могат да я почувстват. А това значи близо, колкото се може по-непосредствено – или, както Н. Захариева споделя, по метод все едно всеки четец е самичък създател на написаното. Ето за какво нейният капитал не е болшинствено ординерен – той е човекообичащ. Поетесата е не клакьор на Бита, тя е просветител на Хуманност.
Н. Захариева задоволително нееднократно е изтъквала в своите медийни изяви по-особената си позиция за метода на битие, за това по какъв начин да се живее. Тя постоянно се разграничава от дадената преживелица, от конкретиката и избира да се изрази я с антична мисъл или пък с откъс на някой мъдрец, теолог, стихотворец и прочие. А споделя по какъв начин живее и самата тя — в общи линии, извисено. Всичко това може би в множеството случаи не провокира оня интерес, който подробният роман, включващ необятен набор от конкретики, би могъл, но… Н. Захариева не се отхвърля да проповядва, да „ учителства “, показвайки на хората, че да си Човек, не е въпрос на можене, а на предпочитание.
Творчеството на българската поетеса е вероятно по-известно в частта му от предишния век, давам си сметка за това. А несъмнено и тя самата. Тъкмо редица стихове от него са познати на доста българи, тъй като текстовете са се напасвали към избрана музика и аранжимент, бидейки изпети от някои от огромните имена на българската занимателна музика, пък и освен. Всъщност тук е подходящо да споменем, че песента, с чийто текст поетесата най-вече се гордее, е „ Може би “ в осъществяване на група „ Сигнал “.
Въпреки обаче, че по-голяма известност на Н. Захариева ѝ обезпечава в действителност написаното през време на предходното столетие, точно в своя „ Капитал “ поетесата синтезира философията си по прям, същински мечтан и извисен алтруизъм. Тъкмо заради това считам, че последната ѝ книга би трябвало да се чете – тъй като тя съдържа един същински капитал по „ високочовечност “! Също обаче и за друго. За да се провокира нещо. Да бъде предизвикана помпозната елитарност на духа – пристегнат и оттова по-статичен в своя крепко завързан корсет – който неоправдателно и надменно слага сложността на концепцията и изобретателността в представянето над Чувството, над Искреността на Твореца. Държа да отбележа, че по този метод никога не отхвърлям значимостта и хубостта нито на концепцията, нито на изобретателността, но тогава, когато те не са самоцел, а дихание на душата. Онова, което смятам и зад което напълно стоя обаче, е, че нищо не е по-важно от истината на откровеното сърце! В това число и геният. Е, последното е към този момент в полето на живота – в изкуството заложба е нужна и Н. Захариева, несъмнено, я има.
Финално. Тази публикация стартира със стиховете на последното от общо деветдесет и деветте откровения на поетесата в новата ѝ книга не за друго, а тъй като то сякаш е печатът на душата ѝ.
