Никола Дафинов, лагерник в Ловеч: Убиваха от бой с тояги,

...
Никола Дафинов, лагерник в Ловеч: Убиваха от бой с тояги,
Коментари Харесай

Оцелял от лагера в Ловеч разказва…

Никола Дафинов, лагерник в Ловеч: Убиваха от пердах с тояги, труповете – в клозета, а след това на прасетата

– Г-н Дафинов, за какво ви пратиха в лагера?


– През 1960 година бях на 18 години и учех в езикова гимназия. Говорех 3 езика – френски, британски и италиански. Държавна сигурност ме подгони, тъй като съм се срещал с чужденци.
Можете да си визиите в тези години какъв брой чужденци от Западна Европа е имало у нас, само че това се смяташе за ужасно закононарушение.

Обявиха ме за идеологически зложелател и макар че бях последна година във Френската гимназия, не можах да я завърша. През декември 1960 година без съд и присъда ме пратиха в отделение 0789 в Ловеч – това е лагерът.

Взеха ме от у дома по етапен ред.

Двама полицаи ме водеха с белезници 5 км пешком от гарата в Ловеч до кариерата. Там заварих към 200 души от лагера в Белене, който е закрит през 1958 година Изкарах 14 месеца, от които повече от 6 на „ кариерата на гибелта “.

– Какви бяха изискванията, храната?

– Имаше 3 каменни кариери и работата беше убийствена – от 7 до 22,30 часа. Помещенията бяха с нарове на 4 етажа, цялостни с грамадни дървеници. Спиш с „ кофража “. Бяхме подложени на непрестанен страховит тормоз. Особено от тези, които бяха от Държавна сигурност. През цялото време пердах с тояги. От тях ставаха гнойни рани. След толкоз години още имам белези по гърба.

Всеки ден ставаха по няколко убийства. Даваха ни мръсотия, несъмнено, която и прасета не биха яли. Въпреки това доста от въдворените молеха за в допълнение, защото гладът беше ужасяващ.

Но откакто станаха толкоз убийства с тояги, за какво да приказваме каква храна са ни давали. Млади момчета си отиваха през ден. Някои още на втория ден ги пребиваха от пердах и слагаха телата в чувал, който оставаше вързан по няколко дни в една тоалетна. Отначало бяхме 200 души, само че броят на лагерниците набъбна на 2000 и повече, а тоалетната си беше същата. Труповете в чували, завързани с тел, ги складираха в нея.

Една от най-отвратителните гледки, запечатани в паметта ми, е тъкмо тази тоалетна. Тя беше със 7 клекала и труповете по 6, по 7, бяха подредени сред тях. По няколко дни чакаха да пристигна една молотовка от Белене и да ги откара.

Там изначало ги хвърляха в Дунава, само че те започнаха да изплуват и към този момент ги даваха на прасетата. Заравяха ги на плитко, с цел да могат прасетата да ги изровят и да няма следи след време. Това е и повода никой да не е получил тялото на родственик, тъй като щеше да стане ясно от какво са умрели.

Официално причина за гибелта най-често бе „ безоблачен удар “ даже измежду зима

На 200 м от пространствата имаше 6-7 крана с ледена вода, където зимно време можеше вероятно да се измиеш. Нямаше никакви медикаменти или здравна помощ. За стерилизация уринирахме на ръцете си и по гърбовете, които бяха задачите в рани от камъните.
Освен убийствената работа трябваше да изпълняваме и всякакви прищевки на началствата. Спомням си по какъв начин един път Газдов ни накара да носим грамадни блокове с лед от замръзналата река Осъм, с цел да си направи „ ледник “. Това ставаше, като в огромна яма се подреждаха блоковете с леда и плява, а сред тях се слагаше месо.

Ледът се изрязва с брадви от Осъма на парчета по 50-60 кг. Като носихме набегом леда, от притискането тялото напряко замръзва. Помещенията не се отопляваха и няма да не помни тази нощ, в която спах с ледена кора по гърдите.

На обекта работехме в тиня. На връщане от кариерата сме се хванали под мишница по 4-ма души със скъсани шинели, без цървули – съвсем боси и зиме, и лете и постоянно един кордон с полицаи към нас.

От 22 до 23 часа имаше побой: „ Ти за какво не си изкарал нормата! “ Забоите бяха от по 5 души и доста рядко някои успяваха да изкарат нормата.
– А надзирателите?
– Като дойдох, ме предадоха на Газдов. С влизането в канцеларията му стартира безчовечен пердах с сопа. Учудваше се: „ Как може да си толкоз дребен и да си подобен безсрамник?! Ти си зложелател! “ Гогов, който беше началник на лагерите и в Белене, беше необикновен тъпанар и изтезател. Юлия Ръжгева ме е пребивала също. Викаше: „ Мръсник!, Враг! Жив няма да излезнеш от тука! “

– Тя е отговаряла за дамите?

– Да – в Ловеч имаше 200 дами и тя отговаряше за тях, само че вечерно време участваше в багра и на мъжете, които не са изкарали нормата. Освен това спеше с Газдов и Горанов. Тя беше професионален палач и изпитваше зверско садистично наслаждение. Убила е персонално най-малко 40 души.

А имаше и бригадири, определени от престъпния контингент. Всъщност те бяха подставените убийци на Газдов, Горанов и Гогов.

Началниците очевидно са знаели, че правят нещо неправилно, тъй като започнаха да вземат ограничения да не излезне информация. Например един от най-големите убийци – бригадира Цветков, на чиято съвест лежат несъмнено 200-300 убийства, го унищожиха. Инсценираха, че е откраднал някакво месо от кухнята и го смъкнаха от длъжността чорбаджия. От боязън да не му отмъстят останалите, той си постави ръката под вагонетката.

Вечерта, в спалното всички бяха настръхнали поради зверствата му. Направо щяха да го изядат. Помня по какъв начин седи на пода в помещението със смачкана ръка и с изстрадал глас ми споделя: „ Коленце, дай една цигарка, апелирам ти се. “ И аз му подметнах една цигара. На другия ден се хвърли от скалата на забоя и се самоуби.

Трябваше да бъде премахнат, тъй като можеше да опише.
Но най-големият палач беше един недъгав ром от Коньовица – Шахо. Беше толкоз нечовечен, че пребиваше и брат си, който също беше в лагера. Него го освободиха чак най-после. Милиционерите прибраха Шахо, с цел да не приказва.

При закриването на лагера през май 1962 година го пускат с още трима лагеристи. Качват ги на катафалката и ги карат до гарата в Левски. На път за София тримата се хващат и го хвърлят от влака, с цел да се претрепе, само че той оживял. После го скриха с измислена престъпна присъда в Централния затвор и той там е починал. Ако обаче беше попаднал на някогашни лагерници, щяха да го нарежат на части.

– Вие ли бяхте най-младият на кариерата?

– Отначало да. След мен пристигнаха още 7-8 момчета. Имаше един Емил Първанов, който живее във Виена от доста от дълго време. Беше пиколо в хотел „ България “ и беше на моите години. След това пристигна един, който го убиха на втория ден и не помня името му.

После едно момче с прякор Бриджитката – също на моята възраст. По-късно докараха и няколко възпитаници от Варна и Бургас. Имаше един, Петела му викаха, от доста аристократична варненска фамилия, само че и него го унищожиха на първия месец. Убиваха наред и възрастта нямаше значение. От младите оцеляхме единствено 3 – 4-ма души

Другите ги убиха. Най-важното е писмото, с което те докарват. От него зависеше, като те вкарат в мелницата, дали ще оживееш.

– Вие по какъв начин оцеляхте?

– На шестия месец започнаха да прииждат хора от цяла България, до тогава бяхме 300-400 души. И броя се усили на над 1000. В един миг започнаха по-младите да ни изкарват да работим на обекти в Ловеч. Строяхме градския съвет, стадиона, тухлена фабрика. Там също беше доста рисково, тъй като имаше досег с цивилни и можеш да издадеш какво става в лагера.
Между лагеристите имаше шпиони и се пазехме и от тях, само че най-страшното беше, в случай че споделиш за режима в лагера с граждански. Тогава още вечерта на инспекцията си премахнат. Все отново може би с помощта на този режим се куртулисах малко.

– Защо лагерът се е наричал трудововъзпитателно общежитие?

– На кариерата нормата бе 75 вагонетки камък. Пет души на забой би трябвало да я осъществим. Всъщност те повече от 30 вагонетки не можеха да натоварят. Това са към 30 кубика.

Отначало като най-млад аз бях вагонджия. Като се натовари вагонетката, би трябвало да се закара 500 м по наклона на една рампа и да се разтовари там, тъй като заран към 11 ч. се товареше 30-вагонен трен.

– Как се стигна до закриването на лагера?

– Малко хора знаят, че заслугата за това е на един от лагеристите. През 1961 година докараха едно момче – Трайчо Сръбчето от Благоевград. Той се скри под един камион от тези, които ги товарехме, с изключение на влака.

Камионът стопира преди покрития мост в Ловеч – „ Понте Векио “, както го наричахме, той се мушнал под него и по този начин съумява да избяга. Рискът беше доста огромен, тъй като всеки дезертьор го връщаха и след 2 минути го няма

А той съумява да стигне в София и там разрушил два магазина преднамерено, с цел да го задържат. Казва на полицаите: „ Нищо не съм откраднал, само че желая да ви опиша за едно място. “ В ареста чупи една лъжица и я гълта. Закарват го в Министерство на вътрешните работи болница.

Тогава при него идват големците и генералите, съперници на Мирчо Спасов – 3 – 4-ма души, сред които и Борис Велчев от политбюро. И стартира да споделя за целия режим и бедност в лагера, че в случай че го върнат там, ще го убият. Въпреки това го подкарват назад. В Плевенското етапно чупи и гълта втора лъжица. Влиза и там в болница и съумява още веднъж да даде някаква публичност за лагера. Накрая го връщат в лагера, само че не пада и косъм от главата му.

Може би два месеца по-късно, през октомври и ноември 1961 година, под давлението на Борис Велчев дойде проверката от Централен комитет. Един по един ни разпитваха близо месец. Бяхме жалка панорама, тъй като повече от половината бяхме с гноясали рани с червеи по гърбовете. Благодарение на този случай отстраниха и тоягите, и убийствените правила. Побоят спря, само че още тогава ги скриха и Газдов, и Гогов, и Горанов. Назначиха началника на Белене – някакъв Александров ли, Николаев ли беше. След тази комисия направиха и реплика на амбулатория с фелдшер от Варна, чиято работа в действителност беше да написа смъртните актове.

– Кога ви освободиха?

– През януари 1962 година Беше ужасяващ мраз, а инспекцията траеше по 3 часа. Извикаха: „ Никола Дафинов пред строя! “ Бях ужасяващ, помислих си: „ Тези най-после ли са решили да ме унищожават? “ А те ми подредиха да се преоблека с цивилни облекла и ме пуснаха. След това бях изселен в село Врани кон, Шуменско, за 6 години. После ме изселиха „ вечно “ в село Светлен, Търговищко.

– Срещнахте ли някои от мъчителите след 1989 година?

– Да – бригадира Благой Гайтанджиев-Благо Магарето. Той беше от Пловдив, виждахме се няколко пъти. След 10 ноември ми се обаждаше, очевидно се беше уплашил, че истината излиза на бял свят, и споделяше: „ Коле, ела да те видя, нали знаеш, с пръст не съм те пипал. “ Казвам му: „ Не те ли е позор! “

Бях при Лилко Йоцев през 1992 година и сякаш ще се води някакво дело. Той ми споделя: „ Сега в кабинета ми ще пристигна един човек да видиме дали ще го познаеш. “ И доведоха някакво 19-годишно момиче. „ Познаваш ли я? “ А то – дъщерята на Ръжгева, която приличала доста на нея и на същите години, на които майка, когато беше в лагера. После доведоха и самата Ръжгева. Хвърлих се: „ Помниш ли, мръснице, какво ни правеше, в този момент ще ти прегриза гърлото! “ Лилко Йоцев стои и не се намеси, а тя дава отговор: „ Не е правилно, аз не те познавам. “

Правеше се на луда и на процеса. Мирчо Спасов, основателят, умря преди 23 години. Газдов, Гогов, Горанов също към този момент не са живи. Убийците умряха ненаказани. Покриха ги, имената им смениха дори. Уж имаше развой, само че видите ли, не се намерили правосъдни заседатели – полковници и генерали, защото подсъдмите били майори. Когато влязохме с Кольо Босия в Координационния съвет на Съюз на демократичните сили, мръсотията продължи. Баталов, ръководителят на Съюза на репресираните, беше от Държавна сигурност и даже не го криеше.

Доволен съм, че въпреки всичко съумях да оглася истината Още през 1990 година излязоха пространни изявленията с мен в „ Шпигел “ и „ Либерасион “ Участвах и в документалните филми – на Би Би Си и „ Престъпленията на другарите “ на Ана Петкова, които се гледаха по целия свят. Пак по това време с помощта на Цветан Тодоров и Виктор Пасков успяхме да издадем във Франция и „ В името на народа “ – книга за българските лагери по времето на комунизма.

– От закриването на лагера изминаха 50 година Какво мислите в този момент?

– Надявам се, до момента в който съм жив, наследниците на палачите да изискат амнистия. Крайно време е да изискат опрощение от народа. Лошото е, че през тези години никой не чу и не разбра защо става дума, а това е същинското лице на комунизма. Нека да не се вършат на ударени, със заповед на Тодор Живков се открива този лагер и имам документи, с които да го потвърдя. Именно той направи началник на режима и най-големия урод – Мирчо Спасов.

Днес, когато социалистите сядат на европейски столове, желая да им кажа: „ Разкажете кои сте и по какъв начин без съд и присъда убиваха стотици с тояги. “

Едно изявление на Иван Бутовски/socbg.com
Източник: dnesplus.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР