Благо-дарение
Никога не забравяй да благодариш.
Защо се благодари? И на кого?
На всеки, направил ти положително.
А по какъв начин разбираш, че е положително?
Усещаш го със сърцето си.
Ами в случай че не го усетиш?
Изчакваш. Сърцето ще ти подскаже.
И в случай че не стане?
Няма по какъв начин. Доброто се усеща.
Ами за какво тогава благодарим, а не добродарим? Кажи де, бабо?
Възпроизвеждам по памет несъзнателно чут при започване на Страстната седмица диалог, който не ми излиза от мозъка.
На пейката до остарялата върба пред църквата " Св. Седмочисленици " едно момченце на всеослушание питаше и разпитваше баба си. И по този начин се увлече в питанията си, че дори спря да гони гълъбите. А тя добродушно му отговаряше и добре се справяше с лавината от въпроси, до момента в който не стигнаха до разликата сред благодарим и добродарим. Тук остарялата жена философски въздъхна. Влязох ѝ в ситуацията – въпросът въобще не бе от лесните.
А пък детето не я оставяше на мира – все питаше и разпитваше. За всичко ли да благодарим и какъв брой пъти да го вършим? Добре ли е да се благодари за това или това? Или не за всичко се благодари? И неприятен ли е оня, който въобще не благодари?
Присъщо за детските въпроси е да разкриват пропаст от смисли. Продължавайки по пътя си, осъзнах, че нямам еднопосочен отговор на най-последното запитване.
Лесно е да се каже, че богатството и положителното са едно и също. Че са синоними и в действителност положителното замества в езика ни богатството, защото по този начин е по-понятно. Ала въпреки всичко разлика има.
И белким благо-даренето е просто вежливост, изговаряне на красиви изречения в символ на ответен жест? Или е нещо друго, доста повече, веднага като го усещаме със сърцето си, както учеше внучето си старата жена. И то пред храма, зримо вписващ се в целия този диалог.
Очевидно благодаренето е не просто ответно добро-словие, което единствено по себе си също не е малко. Важно и нужно е да добро-словиш, да отговориш с положително на стореното положително.
Говоря не за празни похвали, а за нещо от дълго време известно на християните – че богатството идва измежду нас, когато " от претъпкано сърце приказват устата " (Мат. 12:34).
Интуитивно по този начин разчетох думите на старата жена пред храма. А в тях имаше нещо в действителност значимо. Осъзнаем ли го, ние се променяме и в действителност ставаме други. Защото разбираме, както упорства архимандрит Захариас (Захару), че положителното се възцарява, когато можем до благодарим за всичко. Ала освен и само между тях, а и на източника на богатствата – на Онзи, Който ги дава.
И всичко тогава се трансформира в момент, защото гледната точка се измества. " Любовта не прави зло на близък " (Рим. 13:10). И това е единствено първата стъпка – да се опитваме да бъдем по-добри. За да не затъне целият наш свят в несгоди, войни и ненавист. Като осъзнаем, че Творецът на богатствата е отредил " слънце да грее над неприятни и положителни, и праща дъжд на праведни и неправедни " (Мат. 5:45).
Ала има и втора, не по-малко значима стъпка. И тя е в осъзнаването, че всяко отправено слово има и различен, по-дълбок смисъл. Че с изключение на обръщение или някакво съответно известие, то е и молитва.
Да, точно молитва. Словото е молитва, незабелязано обвързваща индивида с Бога. Дори в свят, белязан от мрак, пустош и безмълвие, Бог е присъстващ посредством молитвеността на словото. Така Той е наличие.
И в случай че можех в този момент да се върна в градинката при детето, въпреки и със забавяне щях да му кажа, че ние благо-дарим освен поради стореното ни съответно положително, а и в памет за цялото богатство, което получаваме или сме получили. Защото всичко живо е молитва. Даже дърветата, листата, огромната върба в градинката и стръкчетата трева са един тип молитва.
Благо-дарението е и акт на религия – в Бога и в Историята. Вяра в словото и религия във вярата. Оттук и смисълът му на благо-дарение.
Защото когато устата благодарят, а душата се моли, ние напущаме земното си престояване, разпукваме черупката на всекидневното и се възнасяме на небето.
Истинско пояснение на съществуването, молитвата е по едно и също време негов темп и метод на благо-дарение.
Отнемете я от езика и завинаги ще изпаднем в безмълвие. Ще забравим кои сме, надлежно няма да е нужно въобще да благо-дарим.
И най-после, има още действителност на благо-дарението – евхаристията.
Тя също в превод значи благо-дарение. Ала освен това. А още свещенодействие и богослужение – след едно преломяване на хляба и изтичане на виното на един четвъртък. На Тайната вечеря на Велики Четвъртък. За която и в отговор на която ние и до през днешния ден благо-дарим на Господа. Заради " Хляба на Живота " (Иоан. 6:35).
Текстът е от портала " Култура "
Защо се благодари? И на кого?
На всеки, направил ти положително.
А по какъв начин разбираш, че е положително?
Усещаш го със сърцето си.
Ами в случай че не го усетиш?
Изчакваш. Сърцето ще ти подскаже.
И в случай че не стане?
Няма по какъв начин. Доброто се усеща.
Ами за какво тогава благодарим, а не добродарим? Кажи де, бабо?
Възпроизвеждам по памет несъзнателно чут при започване на Страстната седмица диалог, който не ми излиза от мозъка.
На пейката до остарялата върба пред църквата " Св. Седмочисленици " едно момченце на всеослушание питаше и разпитваше баба си. И по този начин се увлече в питанията си, че дори спря да гони гълъбите. А тя добродушно му отговаряше и добре се справяше с лавината от въпроси, до момента в който не стигнаха до разликата сред благодарим и добродарим. Тук остарялата жена философски въздъхна. Влязох ѝ в ситуацията – въпросът въобще не бе от лесните.
А пък детето не я оставяше на мира – все питаше и разпитваше. За всичко ли да благодарим и какъв брой пъти да го вършим? Добре ли е да се благодари за това или това? Или не за всичко се благодари? И неприятен ли е оня, който въобще не благодари?
Присъщо за детските въпроси е да разкриват пропаст от смисли. Продължавайки по пътя си, осъзнах, че нямам еднопосочен отговор на най-последното запитване.
Лесно е да се каже, че богатството и положителното са едно и също. Че са синоними и в действителност положителното замества в езика ни богатството, защото по този начин е по-понятно. Ала въпреки всичко разлика има.
И белким благо-даренето е просто вежливост, изговаряне на красиви изречения в символ на ответен жест? Или е нещо друго, доста повече, веднага като го усещаме със сърцето си, както учеше внучето си старата жена. И то пред храма, зримо вписващ се в целия този диалог.
Очевидно благодаренето е не просто ответно добро-словие, което единствено по себе си също не е малко. Важно и нужно е да добро-словиш, да отговориш с положително на стореното положително.
Говоря не за празни похвали, а за нещо от дълго време известно на християните – че богатството идва измежду нас, когато " от претъпкано сърце приказват устата " (Мат. 12:34).
Интуитивно по този начин разчетох думите на старата жена пред храма. А в тях имаше нещо в действителност значимо. Осъзнаем ли го, ние се променяме и в действителност ставаме други. Защото разбираме, както упорства архимандрит Захариас (Захару), че положителното се възцарява, когато можем до благодарим за всичко. Ала освен и само между тях, а и на източника на богатствата – на Онзи, Който ги дава.
И всичко тогава се трансформира в момент, защото гледната точка се измества. " Любовта не прави зло на близък " (Рим. 13:10). И това е единствено първата стъпка – да се опитваме да бъдем по-добри. За да не затъне целият наш свят в несгоди, войни и ненавист. Като осъзнаем, че Творецът на богатствата е отредил " слънце да грее над неприятни и положителни, и праща дъжд на праведни и неправедни " (Мат. 5:45).
Ала има и втора, не по-малко значима стъпка. И тя е в осъзнаването, че всяко отправено слово има и различен, по-дълбок смисъл. Че с изключение на обръщение или някакво съответно известие, то е и молитва.
Да, точно молитва. Словото е молитва, незабелязано обвързваща индивида с Бога. Дори в свят, белязан от мрак, пустош и безмълвие, Бог е присъстващ посредством молитвеността на словото. Така Той е наличие.
И в случай че можех в този момент да се върна в градинката при детето, въпреки и със забавяне щях да му кажа, че ние благо-дарим освен поради стореното ни съответно положително, а и в памет за цялото богатство, което получаваме или сме получили. Защото всичко живо е молитва. Даже дърветата, листата, огромната върба в градинката и стръкчетата трева са един тип молитва.
Благо-дарението е и акт на религия – в Бога и в Историята. Вяра в словото и религия във вярата. Оттук и смисълът му на благо-дарение.
Защото когато устата благодарят, а душата се моли, ние напущаме земното си престояване, разпукваме черупката на всекидневното и се възнасяме на небето.
Истинско пояснение на съществуването, молитвата е по едно и също време негов темп и метод на благо-дарение.
Отнемете я от езика и завинаги ще изпаднем в безмълвие. Ще забравим кои сме, надлежно няма да е нужно въобще да благо-дарим.
И най-после, има още действителност на благо-дарението – евхаристията.
Тя също в превод значи благо-дарение. Ала освен това. А още свещенодействие и богослужение – след едно преломяване на хляба и изтичане на виното на един четвъртък. На Тайната вечеря на Велики Четвъртък. За която и в отговор на която ние и до през днешния ден благо-дарим на Господа. Заради " Хляба на Живота " (Иоан. 6:35).
Текстът е от портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ