Примата на старите шлагери Мария Петрова: Пяла съм на Живков, Царя и Бойко
-Никога не съм се възползвала от близостта ми с първенците, споделя изпълнителката на „Само ти, сърце, си ми приятел“
Благодарение на Мария Петрова старите градски песни не престават своя триумфален ход във времето. Определяна от почитателите си за примата на жанра, към този момент над 20 години тя ни радва със своето изкуство. Има редица награди и медали от разнообразни фестивали, само че за нея най-голямата премия си остава любовта на публиката.
Мария Петрова е издала седем албума, записала е над 80 песни, 20 от които нейни авторски. Реализирала е стотици концерти у нас и по света – в Германия, Гърция, Турция, Русия, Словакия, Унгария и други Пяла е на повече от 10 езика.
– Г-жо Петрова, кой откри гения ви и даде куража да се развиете като певица?
– Откриха гения ми рано, пеех национални песни. После завоювах конкурс на министерството на просветата и на 15 години се озовах в София. Учех национално пеене, само че надълбоко в себе си усещах, че различен род владее душата ми, че други песни и други облекла по ще ми отиват. И когато, макар че завоювах първо място на конкурс в тогавашния Дворец на пионерите, друга отпътува на мое място на турне в чужбина, се предадох и се върнах у дома.
– Преди да започнете да изпълнявате остарели градски песни сте била възпитател. На какво учехте децата?
– Основното, което желаех да възпитам в тях, е да бъдат положителни, уважителни, да не демонстрират експанзия един към различен. Да съблюдават морала, етиката и всичко належащо за един подрастващ човек, който построява характера си. И до през днешния ден ме срещат мои възпитаници, прегръщат ме, плачат… значи съм си свършила добре работата. Сега съм щастлива и богата с песните си и феновете. Чак ме е боязън от толкоз благополучие! Благодаря на Бог!
– Как стигат песните ви до слушателите, с изключение на на концерти и участия?
– Добре че е интернет, който се употребява от доста хора в златна възраст, и там могат да чуят песните ми от първите аудиокасетки. Преди три години приготвих нов компактдиск, с който означих 20 години на сцената и 20 години в музикална компания „ Пайнер “. Той включваше както добре познати песни, по този начин и напълно нови мелодии. Този диск беше като музикално продължение на предходния ми албум – „ Златните шлагери на Мария Петрова “, който бе селекция на най-хубавото от моя репертоар. В осмия си албум включих „ Горчиво кафе “ по стихове на Смирненски и „ Де е България “ по стихове на Вазов. Мисля, че слушателите ги оцениха. Включих и няколко мои нови авторски песни като музика и текст. Почитателите ми знаят, че огромна част от песните ми са мое дело. „ Червена роза “, „ Съдба “, „ Танго последно “ – все емблематични за мен песни.
– Пяла сте нееднократно пред Тодор Живков. Какви мемоари пазите от срещите си с него?
– Той беше доста деликатен, вежлив и бих споделила стеснителен мъж. Никога няма да не помни първата ми среща с него – 9 декември 1977 година Тогавашният началник на културата в Ловеч – Христо Хараланов – ми се обади и заяви, че ме канят на празник, на който ще участва и Първия в страната и са поканени доста реализатори от целия район – на фолклор, опера, сцена и други жанрове. Тогава още работех като възпитател, само че бях известна с майсторските си осъществявания на фолклор и шлагери на разнообразни празнувания и събирания.
От мен се искаше да показва няколко национални песни, само че когато предварителната комисия ме прослуша и им показах и съветски мелодии, те единомислещо се съгласиха да показва и тях. Живков доста хареса осъществяването ми на „ Тодоро ле, казанлъшка ябълко “ и постоянно по-късно ме канеха да му я пея при всяко негово идване в Ловеч.
Но да се върна на въпросната паметна за мен вечер. След като започнах осъществяванията си, в даден миг приближих към него и той ме погледна, усмихна ми се и това за мен бе една покана за танц. Стана и потегли към мен. Прошепна ми на ухото, че ми се извинява, че не танцува доста добре и беше очевидно обезпокоен. Каза, че може да ме настъпи. (Смее се.) Моето сърце щеше да спре, само че не ми личеше. Танцувахме валс, мина прелестно. След танца тогавашния кмет на Ловеч – Пантелей Димитров – пристигна и ми сподели: „ Мария, слез на земята “. (Смее се.)
По време на танца Живков ми показа, че е мощно впечатлен от осъществяването ми и ме попита: „ Имате ли потребност от нещо? “ Имах потребност от доста неща, като всеки човек, само че тактично отхвърлих и благодарих за уважението. След време се замислих и осъзнах, че тъкмо по това време се раздаваха жилища, коли и какво ли още не на дейци на културата. Това беше в неговите благоприятни условия, само че той предложи помощта си доста тактично и на равнище.
Отец Боян Саръев: Духовната беднотия ни води към саморазрушение
Да бъдеш християнин не е по никакъв начин елементарно, тъй като би трябвало да промениш мисленето и отношението си към света, изяснява отецът
Боян Саръев е български православен свещеник, създател през 1990 година и понастоящем ръководител на Движението за християнство и напредък „ Свети Йоан Предтеча “, което си слага за съществена цел да върне в християнската религия потомците на ислямизираните българи. Саръев е роден на 5 май 1956 година в село Жълти чал, Кърджалийско (днес заличено), в семейство на мюсюлмани, само че приема християнството. Завършва милиционерското учебно заведение в Стрелча, след което работи като сержант в Крумовград и София. През 1985 година приключва и школата на Министерство на вътрешните работи в София. По-късно стартира работа в цех „Електрон“.
През май 1990 година е ръкоположен за дякон, а по-късно и за духовник в Пловдивската епархия. Служи в църквата „ Успение Богородично ” в Кърджали. Развива необятна благотворителна, просветителна и мисионерска активност. Саръев е номиниран с 3 почетни оценки за социална активност и включен от Американския биографичен институт в листата с 500-те най-влиятелни персони в света. Женен е, има наследник и щерка.
– Отче, посрещнахме Рождество Христово, само че сякаш огромна част от хората въобще не знаят същността на този празник!
– За страдание човечеството от ден на ден се отдалечава от Бога, от божественото, от духовното и възвишеното и от ден на ден затъва в тинята на материалните неща. Надпреварваме се да ядем и да пием, забравяйки, че това е преходно и нестойностно. Хората като цяло нямат празнично въодушевление и не знаят какво честваме на така наречен Коледа. Това в действителност е неуместно и безумно, тъй като няма подобен празник в българския църковен календар. Това е седмото провидение на славяните през езическия им интервал и не е обвързвано с раждането на младенеца. Празничното въодушевление е просто да имаме мотив да седнем на трапезата да ядем, да пием и да се веселим. Без даже да си спомним с признателност за Бога, който ни е изпратил своя наследник тук на Земята, с цел да ни изкупи първородния грях, да ни осинови и да ни направи негови по-малки братя.
– А за какво се случва това?
– Още от времето на нашите праотци Адам и Ева човек се пробва да излезе от опеката на своя създател, да му се опълчи. Знаете, че Господ е дал на Адам и Ева самодоволство и безконечен живот в райската градина. Те се опълчиха на Бога като ядоха от неразрешения плод, послушаха Сатаната, той получи власт върху индивидите и през днешния ден ние повече се вслушваме в изкушенията, които ни предлага Дяволът, а не в заповедите на Господ. Сатаната ни предлага по-шумни, по-атрактивни неща, които гъделичкат и плътта, себелюбието и гордостта.
– По време на постите ограничаваме храната, с цел да почистим тялото си, само че от какво би трябвало да почистим душите си?
– Постът е двузначен. Има физически пост и нравствен. Те постоянно се съблюдават по едно и също време. На първо място е духовният пост, т.е. смиряване на съвестта, гордостта, себелюбието, самолюбието, алчността, користолюбието, омразата и така нататък И по-късно би трябвало да се обърнем във вътрешността към себе си, да забележим личните си грехове, недостатъци и дефекти и да се каем откровено за тях. Телесният пост е в помощ на духовния. Когато човек се храни по-малко, приема по-бедна храна и се лимитира в яденото и пиенето, се успокоява самата плът, тъй като прегрешението се корени в плътта, в тялото. Но когато храната не възбужда цялото тяло и схващане, човек е преклонен и се пречиства.
– А въпросната беднотия, от която непрекъснато се оплакваме, тя повлия ли върху нашата нематериалност? Накара ли хората да се обръщат повече към вярата, или в противен случай?
– Колкото по-тежко е битието на един човек, на една група от хора или на цялото общество, толкоз повече търси духовното и Бога. Но при нас е противоположното – вместо да се сплотяваме, да се вразумяваме и да си организираме нещата в вярната посока, ние се озлобяваме от ден на ден и се отдалечаваме един от различен и от Бога. Аз мисля, че не е толкоз страшна материалната беднотия, а духовната. Като излезеш на улиците, не можеш да се разминеш от коли. Кафенетата и заведенията за хранене са цялостни. Този, който няма пари, си седи у дома. От четирима членове в семейство, три коли се паркират пред дома. Бедността към този момент не е толкоз огромна. Много по-страшна е духовната беднотия, тя е опустошителна и доста мъчно се възвръща. Когато човек е духовно безпаричен, става неутолим в материално отношение.
– Докъде ще ни докара тази бездуховност?
– До самоизтребление. Аз съм нравствен човек и би трябвало да нося оптимизъм на хората, да всявам кураж и вяра в утрешния ден, само че в това време истината ми е по-мила и виждам, че в основата на цялата неволя и идна бъдеща злополука стои демографската злополука. В България няма българи. Както към този момент споделих, българката се отучи и не желае да ражда, а отглежда по едно дете апропо, до момента в който се забавлява и върви по кафенета. Нали ги виждам – към църквата има кафенета и е цялостно с такива. Седнала нашата майка, българската, запалила дълга цигара, кафе, сок, а даже и алкохол пред нея, и си гледа кефа. Детето си играе, пробва се да влезе в контакт с нея, тя не му обръща внимание. Идва повторно, тя още веднъж се възмущава, че й прекъсва спокойствието и най-после му шибне един пестник. Така отглеждат множеството майки децата си и за мен това е ужасно. Селата ни са призрачно празни, полята пустеят и това е пагубно.
Никол Станкулова отслабнала 5 дни след раждането
Световни звезди с български корени
Доц. Велимир Велев прави спектакъл с незрящи
Звездни бебета огласиха 2018-а
Деси Банова: Кърмя, а това оказва помощ за фигурата на дамата
Д-р Петя ЧАВЕЕВА: Правим медицина на международно равнище
Пациентите всеобщо лъжат лекарите си
Минко Петров води тайнствена международна звезда в София
Анн-Джи облича студентки
Младо семейство отглежда шафран
Чудесата на свети Василий Острожки
Звезди се вършат на остроумни
Любовни романи на екрана и в живота
Благодарение на Мария Петрова старите градски песни не престават своя триумфален ход във времето. Определяна от почитателите си за примата на жанра, към този момент над 20 години тя ни радва със своето изкуство. Има редица награди и медали от разнообразни фестивали, само че за нея най-голямата премия си остава любовта на публиката.
Мария Петрова е издала седем албума, записала е над 80 песни, 20 от които нейни авторски. Реализирала е стотици концерти у нас и по света – в Германия, Гърция, Турция, Русия, Словакия, Унгария и други Пяла е на повече от 10 езика.
– Г-жо Петрова, кой откри гения ви и даде куража да се развиете като певица?
– Откриха гения ми рано, пеех национални песни. После завоювах конкурс на министерството на просветата и на 15 години се озовах в София. Учех национално пеене, само че надълбоко в себе си усещах, че различен род владее душата ми, че други песни и други облекла по ще ми отиват. И когато, макар че завоювах първо място на конкурс в тогавашния Дворец на пионерите, друга отпътува на мое място на турне в чужбина, се предадох и се върнах у дома.
– Преди да започнете да изпълнявате остарели градски песни сте била възпитател. На какво учехте децата?
– Основното, което желаех да възпитам в тях, е да бъдат положителни, уважителни, да не демонстрират експанзия един към различен. Да съблюдават морала, етиката и всичко належащо за един подрастващ човек, който построява характера си. И до през днешния ден ме срещат мои възпитаници, прегръщат ме, плачат… значи съм си свършила добре работата. Сега съм щастлива и богата с песните си и феновете. Чак ме е боязън от толкоз благополучие! Благодаря на Бог!
– Как стигат песните ви до слушателите, с изключение на на концерти и участия?
– Добре че е интернет, който се употребява от доста хора в златна възраст, и там могат да чуят песните ми от първите аудиокасетки. Преди три години приготвих нов компактдиск, с който означих 20 години на сцената и 20 години в музикална компания „ Пайнер “. Той включваше както добре познати песни, по този начин и напълно нови мелодии. Този диск беше като музикално продължение на предходния ми албум – „ Златните шлагери на Мария Петрова “, който бе селекция на най-хубавото от моя репертоар. В осмия си албум включих „ Горчиво кафе “ по стихове на Смирненски и „ Де е България “ по стихове на Вазов. Мисля, че слушателите ги оцениха. Включих и няколко мои нови авторски песни като музика и текст. Почитателите ми знаят, че огромна част от песните ми са мое дело. „ Червена роза “, „ Съдба “, „ Танго последно “ – все емблематични за мен песни.
– Пяла сте нееднократно пред Тодор Живков. Какви мемоари пазите от срещите си с него?
– Той беше доста деликатен, вежлив и бих споделила стеснителен мъж. Никога няма да не помни първата ми среща с него – 9 декември 1977 година Тогавашният началник на културата в Ловеч – Христо Хараланов – ми се обади и заяви, че ме канят на празник, на който ще участва и Първия в страната и са поканени доста реализатори от целия район – на фолклор, опера, сцена и други жанрове. Тогава още работех като възпитател, само че бях известна с майсторските си осъществявания на фолклор и шлагери на разнообразни празнувания и събирания.
От мен се искаше да показва няколко национални песни, само че когато предварителната комисия ме прослуша и им показах и съветски мелодии, те единомислещо се съгласиха да показва и тях. Живков доста хареса осъществяването ми на „ Тодоро ле, казанлъшка ябълко “ и постоянно по-късно ме канеха да му я пея при всяко негово идване в Ловеч.
Но да се върна на въпросната паметна за мен вечер. След като започнах осъществяванията си, в даден миг приближих към него и той ме погледна, усмихна ми се и това за мен бе една покана за танц. Стана и потегли към мен. Прошепна ми на ухото, че ми се извинява, че не танцува доста добре и беше очевидно обезпокоен. Каза, че може да ме настъпи. (Смее се.) Моето сърце щеше да спре, само че не ми личеше. Танцувахме валс, мина прелестно. След танца тогавашния кмет на Ловеч – Пантелей Димитров – пристигна и ми сподели: „ Мария, слез на земята “. (Смее се.)
По време на танца Живков ми показа, че е мощно впечатлен от осъществяването ми и ме попита: „ Имате ли потребност от нещо? “ Имах потребност от доста неща, като всеки човек, само че тактично отхвърлих и благодарих за уважението. След време се замислих и осъзнах, че тъкмо по това време се раздаваха жилища, коли и какво ли още не на дейци на културата. Това беше в неговите благоприятни условия, само че той предложи помощта си доста тактично и на равнище.
Отец Боян Саръев: Духовната беднотия ни води към саморазрушение
Да бъдеш християнин не е по никакъв начин елементарно, тъй като би трябвало да промениш мисленето и отношението си към света, изяснява отецът
Боян Саръев е български православен свещеник, създател през 1990 година и понастоящем ръководител на Движението за християнство и напредък „ Свети Йоан Предтеча “, което си слага за съществена цел да върне в християнската религия потомците на ислямизираните българи. Саръев е роден на 5 май 1956 година в село Жълти чал, Кърджалийско (днес заличено), в семейство на мюсюлмани, само че приема християнството. Завършва милиционерското учебно заведение в Стрелча, след което работи като сержант в Крумовград и София. През 1985 година приключва и школата на Министерство на вътрешните работи в София. По-късно стартира работа в цех „Електрон“.
През май 1990 година е ръкоположен за дякон, а по-късно и за духовник в Пловдивската епархия. Служи в църквата „ Успение Богородично ” в Кърджали. Развива необятна благотворителна, просветителна и мисионерска активност. Саръев е номиниран с 3 почетни оценки за социална активност и включен от Американския биографичен институт в листата с 500-те най-влиятелни персони в света. Женен е, има наследник и щерка.
– Отче, посрещнахме Рождество Христово, само че сякаш огромна част от хората въобще не знаят същността на този празник!
– За страдание човечеството от ден на ден се отдалечава от Бога, от божественото, от духовното и възвишеното и от ден на ден затъва в тинята на материалните неща. Надпреварваме се да ядем и да пием, забравяйки, че това е преходно и нестойностно. Хората като цяло нямат празнично въодушевление и не знаят какво честваме на така наречен Коледа. Това в действителност е неуместно и безумно, тъй като няма подобен празник в българския църковен календар. Това е седмото провидение на славяните през езическия им интервал и не е обвързвано с раждането на младенеца. Празничното въодушевление е просто да имаме мотив да седнем на трапезата да ядем, да пием и да се веселим. Без даже да си спомним с признателност за Бога, който ни е изпратил своя наследник тук на Земята, с цел да ни изкупи първородния грях, да ни осинови и да ни направи негови по-малки братя.
– А за какво се случва това?
– Още от времето на нашите праотци Адам и Ева човек се пробва да излезе от опеката на своя създател, да му се опълчи. Знаете, че Господ е дал на Адам и Ева самодоволство и безконечен живот в райската градина. Те се опълчиха на Бога като ядоха от неразрешения плод, послушаха Сатаната, той получи власт върху индивидите и през днешния ден ние повече се вслушваме в изкушенията, които ни предлага Дяволът, а не в заповедите на Господ. Сатаната ни предлага по-шумни, по-атрактивни неща, които гъделичкат и плътта, себелюбието и гордостта.
– По време на постите ограничаваме храната, с цел да почистим тялото си, само че от какво би трябвало да почистим душите си?
– Постът е двузначен. Има физически пост и нравствен. Те постоянно се съблюдават по едно и също време. На първо място е духовният пост, т.е. смиряване на съвестта, гордостта, себелюбието, самолюбието, алчността, користолюбието, омразата и така нататък И по-късно би трябвало да се обърнем във вътрешността към себе си, да забележим личните си грехове, недостатъци и дефекти и да се каем откровено за тях. Телесният пост е в помощ на духовния. Когато човек се храни по-малко, приема по-бедна храна и се лимитира в яденото и пиенето, се успокоява самата плът, тъй като прегрешението се корени в плътта, в тялото. Но когато храната не възбужда цялото тяло и схващане, човек е преклонен и се пречиства.
– А въпросната беднотия, от която непрекъснато се оплакваме, тя повлия ли върху нашата нематериалност? Накара ли хората да се обръщат повече към вярата, или в противен случай?
– Колкото по-тежко е битието на един човек, на една група от хора или на цялото общество, толкоз повече търси духовното и Бога. Но при нас е противоположното – вместо да се сплотяваме, да се вразумяваме и да си организираме нещата в вярната посока, ние се озлобяваме от ден на ден и се отдалечаваме един от различен и от Бога. Аз мисля, че не е толкоз страшна материалната беднотия, а духовната. Като излезеш на улиците, не можеш да се разминеш от коли. Кафенетата и заведенията за хранене са цялостни. Този, който няма пари, си седи у дома. От четирима членове в семейство, три коли се паркират пред дома. Бедността към този момент не е толкоз огромна. Много по-страшна е духовната беднотия, тя е опустошителна и доста мъчно се възвръща. Когато човек е духовно безпаричен, става неутолим в материално отношение.
– Докъде ще ни докара тази бездуховност?
– До самоизтребление. Аз съм нравствен човек и би трябвало да нося оптимизъм на хората, да всявам кураж и вяра в утрешния ден, само че в това време истината ми е по-мила и виждам, че в основата на цялата неволя и идна бъдеща злополука стои демографската злополука. В България няма българи. Както към този момент споделих, българката се отучи и не желае да ражда, а отглежда по едно дете апропо, до момента в който се забавлява и върви по кафенета. Нали ги виждам – към църквата има кафенета и е цялостно с такива. Седнала нашата майка, българската, запалила дълга цигара, кафе, сок, а даже и алкохол пред нея, и си гледа кефа. Детето си играе, пробва се да влезе в контакт с нея, тя не му обръща внимание. Идва повторно, тя още веднъж се възмущава, че й прекъсва спокойствието и най-после му шибне един пестник. Така отглеждат множеството майки децата си и за мен това е ужасно. Селата ни са призрачно празни, полята пустеят и това е пагубно.
Никол Станкулова отслабнала 5 дни след раждането
Световни звезди с български корени
Доц. Велимир Велев прави спектакъл с незрящи
Звездни бебета огласиха 2018-а
Деси Банова: Кърмя, а това оказва помощ за фигурата на дамата
Д-р Петя ЧАВЕЕВА: Правим медицина на международно равнище
Пациентите всеобщо лъжат лекарите си
Минко Петров води тайнствена международна звезда в София
Анн-Джи облича студентки
Младо семейство отглежда шафран
Чудесата на свети Василий Острожки
Звезди се вършат на остроумни
Любовни романи на екрана и в живота
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ