За готвенето с любов
Никога не съм чувствала готвенето като обвързване. Напротив. В моето семейство и прабаба ми, и баба ми, и майка ми – всички до една, са обичали и обичат с цялото си създание точно посредством готвенето. Събирането на фамилията, на околните, към масата е традиция. То е приятност, шерване и другарство в най-чистия му и простоват смисъл. Точно, както би трябвало да си бъде. А готвенето неизбежно предшества този така сладостен за всички ни фамилен обред.
Благодарна съм, че съм израснала в сходна среда, тъй като през днешния ден, въпреки всички да се оплакваме, че времето не ни стига, аз не преставам да трансформирам положителната храна и събирането към масата, в един от значимите цели в живота ни като семейство. И популярност Богу, че съм закърмена с тази просвета и чувство, тъй като съчетаването на грижата за фамилията и готвенето като развой на основаване, носи в действителност несравнимо наслаждение и задоволство.
Тъжно ми става, когато чуя по какъв начин за някои дами и майки, да сготвиш е следващата досадна задача, която да свършат през уикенда. Нещо като три-четири ястия на куп, прибрани в хладилника и претопляне неведнъж през седмицата. А всичко може да наподобява по-коренно друг метод. И колкото и огромно факсимиле да е –да, готвенето в действителност може да бъде съпоставено с изкуството. И надалеч не става дума за висши кулинарни умения. Говоря за храна, простичка, сезонна и натурална, сготвена с любов и грижа, поднесена с внимание към детайла. Изкуството да живееш щастливо.
Пържените филийки на баща в събота заран, липовият чай, безшумно къкрещ в чайника, на печката с дърва на село, печените ябълки на мама във прохладен и влажен есенен ден, домашната лютеница, скрита в дребни стъклени бурканчета в килера. Това е доста повече от храна за тялото. Това са детските ни мемоари. Това е грижата за обичаните същества. Това е суетенето в кухнята и към трапезата в празничен ден. Това е шерване. И обич.
Именно влагането на душата и сърцето прави всичко сготвено от мама, от баба, от вуйна, от обичания човек толкоз незабравимо уханно и безпределно вкусно. И когато след години си спомним за детството, за всички фамилни празници и събирания с другари, наедно със смеха и закачките, в съзнанието ни постоянно излизат и препирнята по подготовката на трапезата, дългите летни вечери и диалози около барбекюто, и всичките ухания, усети и сладости на домашно приготвената храна.
Как тогава да не съпоставим готвенето с творчеството? Творчество е всичко, което създаваш с ръцете си и в което влагаш душата си. И готвенето не прави изключение. То е моят метод за всекидневно себеизразяване: от момента на избиране на рецептата, през избора на положителни артикули, раздумката с производители и продавачи на пазара, прецизното (или не до там)изпълнение, до поднасянето, шерването и сладкото олизване на пръстите след десерта.
Благодарна съм, че съм израснала в сходна среда, тъй като през днешния ден, въпреки всички да се оплакваме, че времето не ни стига, аз не преставам да трансформирам положителната храна и събирането към масата, в един от значимите цели в живота ни като семейство. И популярност Богу, че съм закърмена с тази просвета и чувство, тъй като съчетаването на грижата за фамилията и готвенето като развой на основаване, носи в действителност несравнимо наслаждение и задоволство.
Тъжно ми става, когато чуя по какъв начин за някои дами и майки, да сготвиш е следващата досадна задача, която да свършат през уикенда. Нещо като три-четири ястия на куп, прибрани в хладилника и претопляне неведнъж през седмицата. А всичко може да наподобява по-коренно друг метод. И колкото и огромно факсимиле да е –да, готвенето в действителност може да бъде съпоставено с изкуството. И надалеч не става дума за висши кулинарни умения. Говоря за храна, простичка, сезонна и натурална, сготвена с любов и грижа, поднесена с внимание към детайла. Изкуството да живееш щастливо.
Пържените филийки на баща в събота заран, липовият чай, безшумно къкрещ в чайника, на печката с дърва на село, печените ябълки на мама във прохладен и влажен есенен ден, домашната лютеница, скрита в дребни стъклени бурканчета в килера. Това е доста повече от храна за тялото. Това са детските ни мемоари. Това е грижата за обичаните същества. Това е суетенето в кухнята и към трапезата в празничен ден. Това е шерване. И обич.
Именно влагането на душата и сърцето прави всичко сготвено от мама, от баба, от вуйна, от обичания човек толкоз незабравимо уханно и безпределно вкусно. И когато след години си спомним за детството, за всички фамилни празници и събирания с другари, наедно със смеха и закачките, в съзнанието ни постоянно излизат и препирнята по подготовката на трапезата, дългите летни вечери и диалози около барбекюто, и всичките ухания, усети и сладости на домашно приготвената храна.
Как тогава да не съпоставим готвенето с творчеството? Творчество е всичко, което създаваш с ръцете си и в което влагаш душата си. И готвенето не прави изключение. То е моят метод за всекидневно себеизразяване: от момента на избиране на рецептата, през избора на положителни артикули, раздумката с производители и продавачи на пазара, прецизното (или не до там)изпълнение, до поднасянето, шерването и сладкото олизване на пръстите след десерта.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ




