Когато качих една баба на стоп…
Никога не бях качвала човек на стоп. Днес обаче взех решение да взема една баба. Гледам я върви от кола на кола, в колоната и се моли „ Аз съм на близо, единствено до Ловеч “.
С бастун, торба и пръчка. Гледам „ Ловеч – 5 км “, извиках я да се качи. Тя ме погледна щастлива. Хвърли пръчката и седна. „ Страх ме е от кучета. Затова я взех. “
Почваме общителен диалог. Пита ме на къде съм. Казвам ú, че съм към София, а тя мълчи… „ Не съм Ви по път, ще обикаляш поради една баба в този момент. “ Защо да не обиколя... 5 км са.
Аз се усмихвам, казвам ú името си. Запознаваме се публично с баба Гина. За 5 км съумя да ми показа за фамилията си, за внучка си при която отивала. Оставих я пред дома ú. Благодари ми дълго, още по-дълго рови в портмонето си… извади едно левче. „ Почерпи се, апелирам те. “
Отказвам ú, само че я апелирам, в случай че върви на черква, да възпламени свещичка за мен, за здраве. Само това искам…
Екатерина Монева
