Никълъс Ким Копола е роден на 7 януари 1964 г.

Никълъс Ким Копола е роден на 7 януари 1964 година в Калифорния. Син на професора по сравнителна литература Оугъст Копола /брат на режисьора Франсис Форд Копола / и танцьорката-хореограф Джой Вогелсенг . Внук на композитора на кино музика Кармине Копола /„ Кръстникът “, „ Апокалипсис в този момент “/.

Още при започване на своята кариера Никълъс сменя фамилното си име, с цел да си извоюва своя лична известност и брилянтно се оправя с типичен и ексцентрични функции от края на 80-те.

Запазената му марка в метода на актьорската игра е изпробването на лимита на човешките благоприятни условия – като търсеното предизвикателство към махленски търговец с количка, която бута, с цел да изпита оптимално възприятието на яд за ролята си на разбойник в „ Котън Клуб “ /1984/.

Обича да импровизира, с което вбесява останалия актьорски състав. Дейвид Линч го дефинира като „ джаз музиканта в актьорството “.

Никълъс Кейдж и неговата братовчедка София Копола са трето потомство носители на „ Оскар “ от фамилия Копола .

Той самият открива актьорския гений в китариста Джони Деп и самоуверено го предава в ръцете на продуцентите, което е огромното начало за даровития пътешественик

Богата с ексценстрични предизвикателни функции филмография и не по-малко чудноват и цветен персонален живот.

Много връзки, няколко годежи и три публични брака с  Патриша Аркет , Лиса-Мари Пресли и сервитьорката Алис Ким .

Бих желал, като стана на 70 години, да мога да се обърна обратно и да кажа, че съм правил всевъзможни персонажи. Не желая да съм стеснен.

В един миг разбрах, че с годините ползите и целите ми неизбежно се трансформират. Променят се даже професионалните провокации, които самичък отхвърлям. Имаше интервал, когато съществено се стремях към актьорска игра с присъщ жанр – известно трагично преувеличаване. Преди това, когато да вземем за пример работех по героя си в „ Диво сърце ” на Дейвид Линч, прилагах системата на Станиславски. В книгата си „ Работата на артиста ”, с изключение на всички останали неща, той споделя, че имитацията е неточност, най-лошото, към което може да посегне един кино-актьор. Тогава безусловно имах вяра съвсем на всичко, което ни учи Станиславски. Нещо повече, тази книга ми оказа помощ да стана същински актьор.

Мен обаче постоянно нещо ме тегли да наруша разпоредбите. И четенето на Станиславски съответства с увлечението ми по теорията за синтеза на изкуствата, съгласно която способите, които са ефикасни в една област на изкуството, ще сработят и в друга. Тоест това, което можеш да направиш в живописта, е осъществимо и в актьорската игра. Тази концепция ме завладя. 

Преминаването от Станиславски към Уорхол – това ме движеше в „ Диво сърце ”. Опитвах се да копирам Елвис.

Когато предпочитам функциите си, диря сюжет, в който мога да осъществя личните си сюрреалистични желания.

Никога не съм се страхувал да пожертвам и в никакъв случай не съм играл по разпоредбите. Убеден съм, че постъпвайки назад и правейки това, което са желали от мен продуцентите и феновете, щях да стана надалеч по-голяма звезда, в сравнение с съм в този момент. Но това не ми беше забавно! Интересни ми бяха приключенията, филмовият развой, опциите, рискът. Най-малко от всичко съм желал да бъда отегчителен и предсказуем. Стремях се да бъда пънк, бунтовник в работата си.

Пабло Пикасо споделя, че „ изкуството е неистина, която споделя истината “. Какво ще стане, в случай че желаете да кажете истината, без да лъжете?

Границата сред актьорския способ и шизофренията е доста тънка.

Смъквам напрежението с караоке. Е, пеенето ми в последна сметка постоянно избива на нещо като пънк. Но аз обичам да крещя.

А имаше време, когато да бъдеш кинозвезда, означаваше нещо изключително, имаше някаква загадка. Сега, меко казано, не е по този начин, изключително в Америка. Опитват се да ти наложат да се регистрираш в Twitter, да си направиш страница във Фейсбук. Това обаче не е моето нещо! Бих желал да съм като Джеймс Дийн, като Марлон Брандо, бих желал да съм мистериозен. Ала в този момент това е все по-трудно и по-трудно. Не знам, вероятно числя се към изчезващ тип, само че няма да ме видите да се появя в интернет непременно. Дори в случай че това значи се престана да бъда известен…

Не си падам доста по модерните технологии. Не употребявам смарт телефон. Имам остарял мобилен телефон, който от дълго време към този момент не е на мода и съм изцяло окей с това.

Не си представям да седнал съм край басейна с маргарита в ръка, просто това не съм аз. Не пребивавам на яхта, не хвърча с частни самолети. Обичам да съм измежду хората. Това ми носи чувство за съгласуваност със света към мен… Самата дума „ звезда ” ме кара да настръхна. Аз съм тотална анти-знаменитост.

Имам няколко кучета, само че одобрявам и влечугите, тъй като те като че ли ти споделят „ Остави не ме намира ”, „ Стига си ме гледал ”, „ Не ме пипай ”… Понякога аз самият се усещам тъкмо по този начин.

Не ми харесва съвършеното. Просто хората сме такива – притегля ни спорът, драмата, методът, по който един човек се трансформира. Никой не обича да гледа идеални герои.

Обичам да поемам опасности – както в кариерата, по този начин и в персоналния си живот. Не се поддавам на страховете си. Това е най-хубавата рецепта да живееш същински.

Колкото повече одъртявам, толкоз повече разбирам, че, с цел да си добър артист, би трябвало да забравиш това, че си прочут, че си съумял. Всъщност, мисля, че това важи и за всяка друга специалност.

Всичко, което вършим, оставя отпечатък върху нечий живот.

Краят на света е в нашите ръце. И мозъци. Ние можем да се спасим. Или унищожим. И от нас зависи по какъв начин ще подходим към тази отговорност.

Не можеш да правиш изборите в живота си, съгласно това, което другите мислят за вярно. Трябва да се вслушваш в гласа на личната си съвест.

Страстта за мен е доста значима. Влагам пристрастеност във всяко нещо, което върша. Ако спреш да се наслаждаваш на нещата от живота, те чака единствено едно – меланхолия. Мисля, че съм наследил това от татко си – той постоянно се вълнуваше от нещо.

Плача доста. Емоциите ми елементарно излизат на повърхността. Но в никакъв случай не пия успокояващи, даже и най-безобидни. Искам да изживявам всяко възприятие, каквото и да е то, в цялостния му набор, тъй като това ми оказва помощ да съм по-добър артист.

Един от плюсовете на това да остаряваш, е, че си поставяш някои граници. Не единствено какво не би трябвало да правиш, а и какво не ИСКАШ да правиш.

Едно от нещата, които ме успокояват, са високите скорости – тогава имам възприятието, че светът към мен като че ли се забавя и това ми носи чувство за релакс.

Никога не съм правил нещо, в което нямам доверие. Когато стартирам нещо, го чувствам в сърцето си. Понякога не съм сигурен какво ще стане най-после, само че постоянно се случва някаква магия и всичко се подрежда, както би трябвало. 15. Актьорите имаме опция да използваме историите, които описваме, с цел да лекуваме болката на хората. Това е голяма привилегия, само че и голяма отговорност.

Ролите, които диря, са на герои, които по едно и също време те притеглят и отблъскват, герои, които носят със себе си повече въпроси, в сравнение с отговори. Може би по тази причина във всичките ми герои има доза полуда.

Най-голямото предизвикателство като артист (и не само) е да спечелиш едно дете. Винаги съм считал, че в случай че с ролята си успееш да накараш едно дете да се усмихне, в случай че му вдъхнеш вяра, в случай че го развълнуваш, значи си се справил по най-хубавия начин… Някои споделят, че е мъчно да работиш с деца. Аз ще ви кажа – прелестно е! Те към момента носят някаква магия в себе си, към момента имат въображение, което не е притъпено от опита и превръщането им във възрастни. Децата са извънредно значими! Те са нашето бъдеще, нали?

Най-много от всичко до момента ме е трансформирал бащинството. И ме трансформира по прелестен и трогателен метод.

Знам какво желая да върша и го върша, само че също по този начин знам, че към момента има доста да изучавам. Все още се развъртвам. Все още съм изпълнен с нерешителност в самия себе си.

Не одобрявам нито рецензията, нито похвалите прекомерно на съществено. Това е единственият метод да запазиш себе си, да останеш правилен на себе си.

Сега съм в точката, където разбирам, че върша нещо добре, когато филмът провокира смесени рецензии, поради които не съм в бокса. Не ми харесва да го върша прекомерно елементарно за хората и не желая да е елементарно и за мен. Искам да опитам нещо неизмеримо. Чувствам се по-добре от неприятните рецензии, тъй като по този начин чувствам, че съм ги засегнал на някакво равнище. Те може и да не схващат какво съм се опитал да направя, само че по-важното е, че усещат нещо…

Ти избираш с кого да създадеш семейство. Може да избереш професор или банкер, или борсов медиатор. Но може да избереш и просто някой, който в действителност се интересува от теб, който те обича и желае да е с теб. Някой, който поддържа фантазиите ти и ти оказва помощ да успееш. Впрочем, изумително е да си женен за човек, който не желае да си има нищо общо с Холивуд. Удивително и освобождаващо.

Много хора ще се изненадат, само че аз съм отегчителен и естествен. Какво върша ли? Чета книги. Карам детето си до учебно заведение. Обядвам с жена си. Прибирам детето си от учебно заведение. Прибирам се вкъщи…

Внимавай да не изгубиш най-хубавото нещо в живота си, единствено тъй като не си сигурен.