Ние не очакваме от политиците просто да си вършат работата

...
Ние не очакваме от политиците просто да си вършат работата
Коментари Харесай

Супергерои и магьосници - желанието на българския избирател

Ние не чакаме от политиците просто да си правят работата - чакаме обаяние, харизма, неземност, написа професор Ивайло Дичев. Затова който и да изберем, неотложно ще бъдем разочаровани.

Нали сме наясно, че който и да изберем, неотложно ще бъдем разочаровани? Както се разочаровахме скоропостижно от предните, а по-рано - от по-предните, и от по-по-предните. Имам възприятието, че изборите у нас са едно злорадо причакване на идната партида политици, от които да се разочароваме.

Обърнете внимание на етимологията. В латинските езици думата идва от decipio, т.е. отнасям главата на някого, замайвам го, похищавам го. В славянските е таман противоположното: да раз-очаровам значи да скапва очарованието, да разомагьосам, да върна другия към действителностите на живота. Ако тази етимология значи нещо, на Запад се разочароват, когато ги лъжат, на Изток - когато не ги лъжат.

Наскоро ми се случи да виждам предизборно интервю с водач на камион, чийто коментар непроменяемо беше: " Всички приказват хубаво, но като ги изберем, вършат както нормално ". От думите се долавяше единствено очарованието, тъй че действителните политически дейности нямаше по какъв начин да не го разочароват. Самият той малко преди този момент беше разказал за някакви черни курсове с шунка, които правел, само че тъй като не ги предхождаха хубави думи, нямаше по какъв начин и аз да се отчайвам.

Къде е новият Свети Иван Рилски?

Разбирате накъде удрям. Проблемът с нашето отношение към политиците не е в това, че крадат и се обогатяват, както нормално приказваме. Това е, както споделят психоаналитиците, модернизация, т.е. незадълбочено пояснение, което крие нещо по-дълбоко. Ние не чакаме от политиците просто да си правят работата, добре или зле както вършим ние самите. Ние чакаме обаяние. Харизма. Неземност. Свети Иван Рилски, дето ядял трева по горите, най-вече би ни паснал.

 

Вземете скоропостижното отчаяние от Петков и Василев. Дали пристигна от разбора на едни или други съответни управнически решения, които взеха? Не, за всеобщия гласоподавател отрицанието беше по принцип: набъркали се в блатото на българската политика, вършат някакви неща. И цялото обаяние - харвардско или каквото там - изфирясва с бълбукане. Ще е същото с всеки идващ, който има смелостта да се захване с нашите бакии, в това не се съмнявайте.

Този цикъл на  очарование/разочарование има наклонността да се съкратява, може би поради затоплянето на котела от обществените мрежи. Вече сме на стадия на предварителното отчаяние, което като че ли ни оказва помощ да защитим достолепието си против всякаква допустима власт. Знам го значи, че не е никакъв Иван Рилски, но ще го избера на инат, с цел да му виждам сеира и след това да го изритам.

Самомнението - в основата на казуса

Замислихте ли се за България, до момента в който гледахте погребението на Елизабет Втора? Няма сходна респект към български политик, не знам дали въобще в миналото е имало в новата ни страна. Тайната е в строгото делене на признака от действителното деяние. Английската кралица имаше способността да се въздържа от всевъзможни политически позиции и се занимаваше единствено с обрисуване на (залязващата) империя. Конкретните политици в Обединеното кралство - от великия Чърчил до палячото Джонсън - подлежат на същите възмущения и насмешки като нашите, тъй като вършат неща. Просто у нас няма институционална символика и просто се сблъскваме с съответни хора, които разочароват.

Предварителното отчаяние усилва мрачните упования, с които живеем и които безотговорни претенденти за властта не се свенят да усилват. Некадърни са, няма да създадат още веднъж държавно управление, ще изпукаме от мраз. Задава се демографска злополука - ами върви, че раждай, когато ти предсказват апокалипсис! И още - разпада се Европейски Съюз, напечатаха прекалено много пари, съветската пета колона смъква и качва държавните управления. Вече има партия, която ще ни брани от илюминатите и световните сатанисти. Нали си представяте, че в един подобен величествен Армагедон няма място за хора като нас, които просто да правят работата си - трябват супергерои, магьосници, повелители на пръстена.

Мисля си, че в основата на казуса е нашето самомнение. Разбира се, България е чудесна страна, някъде по средата на международните показатели; бедата е в възприятието, че ни се дължи повече от това, което имаме. И това - във всички сфери. Защо по този начин страдаме, че сме членове на най-богатия стопански съюз в света? Ами тъй като сме най-бедни в него, а считаме, че имаме право да сме в случай че не Люксембург, то най-малко Гърция. Защо нашенецът бие лекаря, който се пробва да го лекува? Защото счита, че му се поставя магическо излекуване. Защо не харесваме границите на страната си? Заради обещанието на подарената Санстефанска България, с което ни обработват от ранна учебна възраст.

В очакване на следващото отчаяние

Обясненията на тази наша свръхценност варират съгласно обществените представители. Защото сме най-древните, дали на Европа цивилизация. Защото сме бели (напоследък даже взеха още веднъж да приказват за арийци в борба против тюркския генезис на прабългарите). Защото националната ни ария пътува в космоса, богомилите са първите протестанти, Петър Дънов е направил българския език на божественото, а баба Ванга е познала къде е заровен извънземният андрогин край Царичина. И несъмнено голът на Стоичков, номинацията за " Оскар "  на Мария Бакалова, шопската салата и всичко останало.

Няма нищо неприятно в самочувствието, без значение дали се основава върху обстоятелства или художествена нереалност. Бедата настъпва, когато бъде прекрачена една граница и индивидът загуби способността да рефлектира върху мястото си в света. Наместо да се бори за възстановяване на ситуацията си, тогава той/тя почва да тропа с крайник и да се сърди. Ние, най-великите се оказваме зад Сърбия и Грузия в показателя на човешко развиване! И гневът е толкоз огромен, че ние, най-великите, започваме да ненавиждаме политиците, довели ни дотук. Не едни избрани политици сбъркали в това или това решение, а всички вкупом - самата българската държавност, по този начин да се каже. В психиатрията има такова разстройство, наречено циклотимия: болният минава от маниакална възбуденост към меланхолия и назад.

Има ли въобще някой, който да ни заслужава? Просто естествен властник, който да изпратим във властта, с цел да свърши вероятното в една междинна страна като нашата? Е не, това би значело да се откажем от неповторимото си място в историята и географията. Политикът би трябвало най дребното да обещае промяна на системата, вкарване на всички предходници в пандиза, излизане от НАТО, катурване на страната с главата надолу. И тъй като нищо пагубно нормално не се случва, ние още веднъж и още веднъж ще бъдем разочаровани. Само това ли било политиката? Да се вършат някакви неща? Да се работи?

Проф. Ивайло Дичев,
Източник: novinite.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР