Димитър Ганев: Естественият стремеж на българина е към Запада
" Ние не можем да отговорим на въпроса Изток или Запад, а както дава отговор на въпроса на Иван Кръстев " Къде свършва Европа? " политологът и историк Тимъти Гартън Аш - " Европа не свършва на Изток, тя отшумява ". Ние сме в тази част на континента, където европейският звук се чува малко по-тихо. Важни обаче са две неща. Първо, естественият блян на българина е бил на Запад и когато ние сме били част от източни империи, като Османската империя и Съюз на съветските социалистически републики, нашият натурален блян е бил на Запад. Нашите възрожденци са сочели западния политически модел като образец и подобен, който желаеме да наложим в България. При социализма, изключително в последните десетилетия, стремежът да приличаме на западноевропейските страни е извънредно мощен. Това си проличава доста ясно по задочните репортажи на Георги Марков, който разказва доста добре този развой ", разяснява в изявление пред Mediapool във връзка новата си книга " Българската политическа почва " политологът Димитър Ганев.
Книгата преглежда детайлно пластовете на националната политическа просвета и историческите аргументи за нейното образуване, а в диалога пред Меdiapool Димитър Ганев споделя за характерните политически черти на българина, ролята на " почвата " и нейните пластове, за какво търсим месията и какви уроци можем да научим от политическата ни " почва ".
Г-н Ганев, какво е българската политическа почва?
Това, което се пробвах да обясня през метафората за почвата, е, че както в почвата има пластове, които са образувани в продължение на епохи, по този начин в " политическата почва " също има такива пластове, които са разследване на историческия развой и на културни натрупвания. Те дават своето отражение върху всички събития, върху всичко, което се случва в България от следосвобожденския интервал до момента. Аз разпознавам най-общо четири пласта, които съм описал в детайли в книгата. Но в действителност главната теза, която се пробвам да покажа и потвърдя, е, че почвата въздейства доста съществено върху целия следосвобожденски развой.
Събитията, които се случват и връхлитат България като идеологии, са разследване на външни събития. Такъв интервал е социализмъм, демократичната народна власт е разследване от успеха на Съединени американски щати в Студената война. Но макар че тези процеси идват извън, те са наложени като последица от някакво геополитическо събитие. Когато се посее семето на една идеология, то се слага в почвата, която има своите пластове. Съответно малко или доста, аз считам, че доста, тази почва стартира да придава избрани местни характерности на тези идеологии и ред, заложени извън. Българската политическа почва одомашнява процеси, прави ги с доста мощен местен темперамент, който е разследване от насъбраните пластове в почвата,
Кои са тези пластове? Какво вирее в тях?
Аз съм разпознал четири пласта. Не изисквам за пълнота, само че считам, че те са главните, които образуват българската политическа просвета в смисъл на набор от полезности, възгледи, метод към политиката. Четирите пласта, които разпознавам, са географски, балкански, православен и народен.
Географски в смисъла на това, че самото ни географско разположение в тази част на Балканския полуостров, в тази част на Европа, тази непосредственост до Константинопол и югоизточната външна страна на Европа. Всичко това придава доста съществено значение за историческия ни развой във всичките тези 13 века и половина, откогато съществува страната ни.
Вторият слой е Балканският. Той отново е частично географски тъй като сме част от Балканския полуостров, само че аз му притурям по-скоро културен смисъл. Балканите сме част от едно културно семейство, което проличава по много неща. Например музика, кухня, език. Балканите в действителност са били част от една страна в продължение на епохи. Първо са били част от културното въздействие на Византия, а след това са били в продължение на няколко века част от Османската империя. Фактът, че си бил част от едно политическо и културно пространство, построява доста мощни взаимовръзки сред обособените нации.
Третият слой е православният и е обвързван с религиозната еднаквост, което в последна сметка ни прави част от едно огромно православно семейство. В същия миг съумява в границите на тези пет века, в които България е част от Османската империя, да ни резервира като обособена общественост, което след това, добавяйки националния слой, ни прави национална страна.
Последният слой е националният. Всеки един от пластовете стъпва върху предходния, само че това е раждането на националната еднаквост или на това, че ние идентифицираме себе си на първо място първично като българи. Това е изобщо националната еднаквост в Европа. Това е западно събитие, което навлиза в оборот някъде през края на 18-ти век и се развива мощно през 19-ти и при започване на 20-ти век. Тогава идеологията на национализма изцяло ни превзема и нашата първична еднаквост към този момент е да споделяме за себе си, че сме българи. Това е раждането на българската нация като идеология.
Националният слой значително господства последните 200 година., още от началото на Българското възобновление. Впоследствие в действителност този шовинизъм след Освобождението става публична национална теория до 1944 година и доста от най-значимите събития в този интервал са разследване точно на национализма.
В подобен случай какви са тези характерни черти на българина през днешния ден, които са плод на тази " почва " и на нейните пластове?
Аз не бих могъл да ги изброя изцяло, не желая да влизам и в някакъв народопсихологически портрет на българите. Аз по-скоро желая да дам политически характерности. Без подозрение една от най-характерните черти за българите е егалитарността. Имаме някакво инстинктивното усещане за някаква форма на тъждество посред ни и не възприемаме като законна каквато и да е форма на разделяне, за разлика от една страна като Англия, която счита, че съществуването на аристокрацията е изцяло законно.
Егалитарността е разследване на доста съществени натрупвания, най-много на неналичието на някаква аристократична традиция в България. Липсата изобщо на каквато и да е аристокрация след средновековната българска аристокрация. В Търновската конституция също ясно се записва, че няма благороднически трофеи. След 1944 година пък един от идеологическите фундаменти изобщо на социализма е обвързван с равенството. Това е обяснението за какво не възприемаме благосъстоянието и богатите хора като законно забогатели и поради това има аргументи и във видяния като неправдив от огромна част от българите развой на приватизация.
Друга характерна линия е отношението към страната или по-скоро неналичието на доверие към властта, към страната. И той е най-много разследване на исторически събития и фактори. Не възприемаме Османската власт като наша, а непозната. Социализмът също дава своя подтик, най- към този момент заради обстоятелството, че София координира своите решения с Москва в продължение на 45 години. Това дава една голяма отдалеченост от властта и от страната, което се вижда и до ден сегашен във всяко едно социологическо изследване. Иван Хаджийски споделя, че държавната власт се възприема като нещо непознато, което всеки може свободно да заграби.
Друга присъща политическа линия е характерното отношение към хегемона, към мощния на деня. Фактически България след Освобождението демонстрира форма на субектност само до първите две десетилетия на 20-ти век. Съединението, Балканските войни и Първата международна война са форма на субектност, само че последните ни опити приключват с две национални произшествия и България като че ли се отхвърля. Това води до политика на договаряне със мощните на деня. Ние одобряваме ролята си на страна, която ще се схваща със мощния на деня и няма да му прави проблеми. Това се случва след Първата международна война. Такава е политиката ни и през 40-те години. Социалистическата власт в действителност се явява като най-лоялната на Москва спрямо всички останали страни от Източния блок. Сега също, за разлика от други страни като Унгария, Полша, Чехия, ние сме страната, която основава надалеч по-малко проблеми на нашите сътрудници от Брюксел и Вашингтон.
И несъмнено, на последно място, само че не и по значение е алтернативата сред Изтока и Запада. Ние не можем да отговорим на въпроса Изток или Запад, а както дава отговор на въпроса на Иван Кръстев " Къде свършва Европа? " политологът и историк Тимъти Гартън Аш - " Европа не свършва на Изток, тя отшумява ". Ние сме в тази част на континента, където европейският звук се чува малко по-тихо.
Важни обаче са две неща. Първо, естественият блян на българина е бил на Запад и когато ние сме били част от източни империи, като Османската империя и Съюз на съветските социалистически републики, нашият натурален блян е бил на Запад. Нашите възрожденци са сочели западния политически модел като образец и подобен, който желаеме да наложим в България. При социализма, изключително в последните десетилетия, стремежът да приличаме на западноевропейските страни е извънредно мощен. Това си проличава доста ясно по задочните репортажи на Георги Марков, който разказва доста добре този развой.
В същия миг не би трябвало да забравяме, че бидейки част от Запада, през днешния ден ние сме характерна негова част. Ние сме в югоизточната му външна страна и се явяваме най-източната част от Запада, което придава друг вид характерности на българското политическо държание.
Остава ли този блян към Запада мощен?
Няма никакво подозрение в това. Показвал съм го и със социологически данни. Две трети от българите декларират принадлежността си или поддържат участието на България в Европейския съюз. И това са данни, които не са се трансформирали доста в последните години. Ако би трябвало да съм напълно прецизен, несъмнено, има качествена смяна. Ние поддържаме Европейския съюз, обаче, за разлика от моментите, които бяха към приемането ни през 2007 година, когато приемахме всичко безусловно, в този момент това не е тъкмо по този начин.
Сега имаме нюанси. Не сме съгласни примерно с миграционната политика. Имаме изключително отношение към Зелената договорка или най-малко някои елементи от нея. Имаме друго отношение към войната в Украйна и Русия спрямо други западни страни.
Но сега няма действителна обществена база за опция на западната ни принадлежност. Когато се слагат тези неща в социология, разликата е в пъти. Така изрично не може да се приказва за някакъв публичен антизападен ентусиазъм.
В книгата отбелязвате, че българите търсят един мощен човек отпред. Защо това е по този начин?
Това още веднъж е следствия на историческо струпване. Нека вземем българската история – еднолична власт на хана и царя в първите две български страни. Еднолична власт на султана по-късно. Ние посрещаме Освобождението на практика без нито един ден исторически опит в това властта да бъде разпределена на някакви обособени центрове на власт.
Търновската конституция е доста съвременна, много демократична за времето си. Но когато политическата просвета, стартира да ти дава избрани сигнали, те изцяло трансформират средата.
Може Търновската конституцията да е демократична и да внася разделяне сред монарха и Народното събрание, само че действително видяно ние непрестанно търсим мощния на деня. Може да забележим това в суспендирането на конституцията от княз Батенберг, във властта на Стефан Стамболов, а по-късно и цар Фердинанд концентрира властта в ръцете си. Почти еднолично ръководи и Стамболийски, а след преврата през 1934 година цар Борис поема цялото управление на страната. Впоследствие отпред е генералният секретар на комунистическата партия.
Това се отразява и до през днешния ден. Ние непрестанно желаеме да забележим кой е начело, кой е отпред и това ни е натурален инстинкт. И това роди месиите.
Това нещо в действителност се променя в този политически персонализъм, за който Вие пишете в книгата. Защо продължаваме да избираме персони, а не хрумвания и политики?
Вероятно това е обяснението. Няма нито една партия от последните 25 години, която да е родена на някакъв друг принцип от този на водача. Един човек и кръг към него основава партия, печели избори и ръководи. Но това е партия, която е родена към личността. И в последните 25 години нито една от основаните партии не е надживяла водача си.
И след толкоз подправени месии точно през последните десетилетия стартира ли въпреки всичко българинът да осъзнава персоналната си отговорност или и този развой към момента не е настъпил?
Смятам, че има настъпила смяна, само че не знам до каква степен тя е обвързвана с персоналната отговорност. Но смяната е обвързвана с това, че към този момент не сме склонни поради историческия ни опит в последните 25 години да даваме цялостната власт на месията, както беше със Сакскобургготски през 2001 година и Борисов през 2009 година
Опитът за нови месии, каквито бяха Трифонов през юни 2021 година и Петков и Василев през ноември същата година, не докара до еднолична власт. Обществото им сподели " даваме ви позицията на първа политическа мощ, само че не цялата власт. Ще се договаряте ". Нашите политици обаче не съумяха да отговорят на това предизвикателство.
Кои са уроците, които би трябвало да научим за политическото ни мислене?
За мен най-важният урок е, че би трябвало да поставим старания да разберем българската политическа почва. Да разберем в действителност кои сме ние и за какво сме такива. Съобразявайки се с тези специфики, ръководещите биха постигнали по-добри резултати от тези, реализирани през последните години.
Каква може да бъде българската политическа почва в бъдеще?
Тези пластове не са безконечни. Политическата просвета непроменяемо ще се трансформира според от това по какъв начин ще се развива геополитическата обстановка. Ние сме местна проекция на световни трендове и всичко, което се случва, е разследване на геополитически разбърквания. Ние сме изправени пред такова – прекосяването към многополюсен свят. За първи път от следовобожденската ни история ние няма да сменим лагера след геополитическо разбъркване.
През 1878 година от източна империя, каквато е Османската, ставаме част от Запада. 1944 година от Запада ставаме част от Източния блок. 1989 година от Източния минаваме в Западния блок. България обаче ще продължи да бъде част от Западния свят, което значи, че страната ще има трайна история на устойчива западност. Въпреки че Западът не е в най-хубавите си години, бидейки част от него, ще придобиваме от идейните му течения.
Книгата преглежда детайлно пластовете на националната политическа просвета и историческите аргументи за нейното образуване, а в диалога пред Меdiapool Димитър Ганев споделя за характерните политически черти на българина, ролята на " почвата " и нейните пластове, за какво търсим месията и какви уроци можем да научим от политическата ни " почва ".
Г-н Ганев, какво е българската политическа почва?
Това, което се пробвах да обясня през метафората за почвата, е, че както в почвата има пластове, които са образувани в продължение на епохи, по този начин в " политическата почва " също има такива пластове, които са разследване на историческия развой и на културни натрупвания. Те дават своето отражение върху всички събития, върху всичко, което се случва в България от следосвобожденския интервал до момента. Аз разпознавам най-общо четири пласта, които съм описал в детайли в книгата. Но в действителност главната теза, която се пробвам да покажа и потвърдя, е, че почвата въздейства доста съществено върху целия следосвобожденски развой.
Събитията, които се случват и връхлитат България като идеологии, са разследване на външни събития. Такъв интервал е социализмъм, демократичната народна власт е разследване от успеха на Съединени американски щати в Студената война. Но макар че тези процеси идват извън, те са наложени като последица от някакво геополитическо събитие. Когато се посее семето на една идеология, то се слага в почвата, която има своите пластове. Съответно малко или доста, аз считам, че доста, тази почва стартира да придава избрани местни характерности на тези идеологии и ред, заложени извън. Българската политическа почва одомашнява процеси, прави ги с доста мощен местен темперамент, който е разследване от насъбраните пластове в почвата,
Кои са тези пластове? Какво вирее в тях?
Аз съм разпознал четири пласта. Не изисквам за пълнота, само че считам, че те са главните, които образуват българската политическа просвета в смисъл на набор от полезности, възгледи, метод към политиката. Четирите пласта, които разпознавам, са географски, балкански, православен и народен.
Географски в смисъла на това, че самото ни географско разположение в тази част на Балканския полуостров, в тази част на Европа, тази непосредственост до Константинопол и югоизточната външна страна на Европа. Всичко това придава доста съществено значение за историческия ни развой във всичките тези 13 века и половина, откогато съществува страната ни.
Вторият слой е Балканският. Той отново е частично географски тъй като сме част от Балканския полуостров, само че аз му притурям по-скоро културен смисъл. Балканите сме част от едно културно семейство, което проличава по много неща. Например музика, кухня, език. Балканите в действителност са били част от една страна в продължение на епохи. Първо са били част от културното въздействие на Византия, а след това са били в продължение на няколко века част от Османската империя. Фактът, че си бил част от едно политическо и културно пространство, построява доста мощни взаимовръзки сред обособените нации.
Третият слой е православният и е обвързван с религиозната еднаквост, което в последна сметка ни прави част от едно огромно православно семейство. В същия миг съумява в границите на тези пет века, в които България е част от Османската империя, да ни резервира като обособена общественост, което след това, добавяйки националния слой, ни прави национална страна.
Последният слой е националният. Всеки един от пластовете стъпва върху предходния, само че това е раждането на националната еднаквост или на това, че ние идентифицираме себе си на първо място първично като българи. Това е изобщо националната еднаквост в Европа. Това е западно събитие, което навлиза в оборот някъде през края на 18-ти век и се развива мощно през 19-ти и при започване на 20-ти век. Тогава идеологията на национализма изцяло ни превзема и нашата първична еднаквост към този момент е да споделяме за себе си, че сме българи. Това е раждането на българската нация като идеология.
Националният слой значително господства последните 200 година., още от началото на Българското възобновление. Впоследствие в действителност този шовинизъм след Освобождението става публична национална теория до 1944 година и доста от най-значимите събития в този интервал са разследване точно на национализма.
В подобен случай какви са тези характерни черти на българина през днешния ден, които са плод на тази " почва " и на нейните пластове?
Аз не бих могъл да ги изброя изцяло, не желая да влизам и в някакъв народопсихологически портрет на българите. Аз по-скоро желая да дам политически характерности. Без подозрение една от най-характерните черти за българите е егалитарността. Имаме някакво инстинктивното усещане за някаква форма на тъждество посред ни и не възприемаме като законна каквато и да е форма на разделяне, за разлика от една страна като Англия, която счита, че съществуването на аристокрацията е изцяло законно.
Егалитарността е разследване на доста съществени натрупвания, най-много на неналичието на някаква аристократична традиция в България. Липсата изобщо на каквато и да е аристокрация след средновековната българска аристокрация. В Търновската конституция също ясно се записва, че няма благороднически трофеи. След 1944 година пък един от идеологическите фундаменти изобщо на социализма е обвързван с равенството. Това е обяснението за какво не възприемаме благосъстоянието и богатите хора като законно забогатели и поради това има аргументи и във видяния като неправдив от огромна част от българите развой на приватизация.
Друга характерна линия е отношението към страната или по-скоро неналичието на доверие към властта, към страната. И той е най-много разследване на исторически събития и фактори. Не възприемаме Османската власт като наша, а непозната. Социализмът също дава своя подтик, най- към този момент заради обстоятелството, че София координира своите решения с Москва в продължение на 45 години. Това дава една голяма отдалеченост от властта и от страната, което се вижда и до ден сегашен във всяко едно социологическо изследване. Иван Хаджийски споделя, че държавната власт се възприема като нещо непознато, което всеки може свободно да заграби.
Друга присъща политическа линия е характерното отношение към хегемона, към мощния на деня. Фактически България след Освобождението демонстрира форма на субектност само до първите две десетилетия на 20-ти век. Съединението, Балканските войни и Първата международна война са форма на субектност, само че последните ни опити приключват с две национални произшествия и България като че ли се отхвърля. Това води до политика на договаряне със мощните на деня. Ние одобряваме ролята си на страна, която ще се схваща със мощния на деня и няма да му прави проблеми. Това се случва след Първата международна война. Такава е политиката ни и през 40-те години. Социалистическата власт в действителност се явява като най-лоялната на Москва спрямо всички останали страни от Източния блок. Сега също, за разлика от други страни като Унгария, Полша, Чехия, ние сме страната, която основава надалеч по-малко проблеми на нашите сътрудници от Брюксел и Вашингтон.
И несъмнено, на последно място, само че не и по значение е алтернативата сред Изтока и Запада. Ние не можем да отговорим на въпроса Изток или Запад, а както дава отговор на въпроса на Иван Кръстев " Къде свършва Европа? " политологът и историк Тимъти Гартън Аш - " Европа не свършва на Изток, тя отшумява ". Ние сме в тази част на континента, където европейският звук се чува малко по-тихо.
Важни обаче са две неща. Първо, естественият блян на българина е бил на Запад и когато ние сме били част от източни империи, като Османската империя и Съюз на съветските социалистически републики, нашият натурален блян е бил на Запад. Нашите възрожденци са сочели западния политически модел като образец и подобен, който желаеме да наложим в България. При социализма, изключително в последните десетилетия, стремежът да приличаме на западноевропейските страни е извънредно мощен. Това си проличава доста ясно по задочните репортажи на Георги Марков, който разказва доста добре този развой.
В същия миг не би трябвало да забравяме, че бидейки част от Запада, през днешния ден ние сме характерна негова част. Ние сме в югоизточната му външна страна и се явяваме най-източната част от Запада, което придава друг вид характерности на българското политическо държание.
Остава ли този блян към Запада мощен?
Няма никакво подозрение в това. Показвал съм го и със социологически данни. Две трети от българите декларират принадлежността си или поддържат участието на България в Европейския съюз. И това са данни, които не са се трансформирали доста в последните години. Ако би трябвало да съм напълно прецизен, несъмнено, има качествена смяна. Ние поддържаме Европейския съюз, обаче, за разлика от моментите, които бяха към приемането ни през 2007 година, когато приемахме всичко безусловно, в този момент това не е тъкмо по този начин.
Сега имаме нюанси. Не сме съгласни примерно с миграционната политика. Имаме изключително отношение към Зелената договорка или най-малко някои елементи от нея. Имаме друго отношение към войната в Украйна и Русия спрямо други западни страни.
Но сега няма действителна обществена база за опция на западната ни принадлежност. Когато се слагат тези неща в социология, разликата е в пъти. Така изрично не може да се приказва за някакъв публичен антизападен ентусиазъм.
В книгата отбелязвате, че българите търсят един мощен човек отпред. Защо това е по този начин?
Това още веднъж е следствия на историческо струпване. Нека вземем българската история – еднолична власт на хана и царя в първите две български страни. Еднолична власт на султана по-късно. Ние посрещаме Освобождението на практика без нито един ден исторически опит в това властта да бъде разпределена на някакви обособени центрове на власт.
Търновската конституция е доста съвременна, много демократична за времето си. Но когато политическата просвета, стартира да ти дава избрани сигнали, те изцяло трансформират средата.
Може Търновската конституцията да е демократична и да внася разделяне сред монарха и Народното събрание, само че действително видяно ние непрестанно търсим мощния на деня. Може да забележим това в суспендирането на конституцията от княз Батенберг, във властта на Стефан Стамболов, а по-късно и цар Фердинанд концентрира властта в ръцете си. Почти еднолично ръководи и Стамболийски, а след преврата през 1934 година цар Борис поема цялото управление на страната. Впоследствие отпред е генералният секретар на комунистическата партия.
Това се отразява и до през днешния ден. Ние непрестанно желаеме да забележим кой е начело, кой е отпред и това ни е натурален инстинкт. И това роди месиите.
Това нещо в действителност се променя в този политически персонализъм, за който Вие пишете в книгата. Защо продължаваме да избираме персони, а не хрумвания и политики?
Вероятно това е обяснението. Няма нито една партия от последните 25 години, която да е родена на някакъв друг принцип от този на водача. Един човек и кръг към него основава партия, печели избори и ръководи. Но това е партия, която е родена към личността. И в последните 25 години нито една от основаните партии не е надживяла водача си.
И след толкоз подправени месии точно през последните десетилетия стартира ли въпреки всичко българинът да осъзнава персоналната си отговорност или и този развой към момента не е настъпил?
Смятам, че има настъпила смяна, само че не знам до каква степен тя е обвързвана с персоналната отговорност. Но смяната е обвързвана с това, че към този момент не сме склонни поради историческия ни опит в последните 25 години да даваме цялостната власт на месията, както беше със Сакскобургготски през 2001 година и Борисов през 2009 година
Опитът за нови месии, каквито бяха Трифонов през юни 2021 година и Петков и Василев през ноември същата година, не докара до еднолична власт. Обществото им сподели " даваме ви позицията на първа политическа мощ, само че не цялата власт. Ще се договаряте ". Нашите политици обаче не съумяха да отговорят на това предизвикателство.
Кои са уроците, които би трябвало да научим за политическото ни мислене?
За мен най-важният урок е, че би трябвало да поставим старания да разберем българската политическа почва. Да разберем в действителност кои сме ние и за какво сме такива. Съобразявайки се с тези специфики, ръководещите биха постигнали по-добри резултати от тези, реализирани през последните години.
Каква може да бъде българската политическа почва в бъдеще?
Тези пластове не са безконечни. Политическата просвета непроменяемо ще се трансформира според от това по какъв начин ще се развива геополитическата обстановка. Ние сме местна проекция на световни трендове и всичко, което се случва, е разследване на геополитически разбърквания. Ние сме изправени пред такова – прекосяването към многополюсен свят. За първи път от следовобожденската ни история ние няма да сменим лагера след геополитическо разбъркване.
През 1878 година от източна империя, каквато е Османската, ставаме част от Запада. 1944 година от Запада ставаме част от Източния блок. 1989 година от Източния минаваме в Западния блок. България обаче ще продължи да бъде част от Западния свят, което значи, че страната ще има трайна история на устойчива западност. Въпреки че Западът не е в най-хубавите си години, бидейки част от него, ще придобиваме от идейните му течения.
Източник: skandal.bg
КОМЕНТАРИ