Независимо дали го осъзнават или не, повечето хора пътуват с

Независимо дали го осъзнават или не, множеството хора пътуват с ентусиазъм, с муза, кацнала на рамото им, която им нашепва къде да отидат и какво да вършат. За някои това може да е Джаки Онасис, която обикаля блестящите европейски салони, следвана от своите куфарчета марка „ Гучи “; за други това може да е Пърси Шели, мъкнещ раница и дневник до другия завършек на Средиземно море, с цел да поддържа връзка с елините. За нас обаче това бе Бонд, Джеймс Бонд, английският скришен сътрудник, който води война с неприятните денем, а вечер излиза като по знамение без нито едно леке на костюма си, с цел да танцува танго с Октопуси.

Джеймс Бонд е „ роден “ в Ямайка, в Оракабеса, дребен град в енорията Сейнт Мери. Именно тук Иън Флеминг дава живот на 007 през 1952 година с първите редове на романа „ Казино Роял “. Независимо от обстоятелството, че Бонд е книжовен воин, прави усещане частицата карибско ДНК в него – откритото му, безгрижно държание, ненатрапчивото му отношение към живота и най-много неизбежното му завръщане в шезлонга под листата на палмите, постоянно с коктейл в ръка и кокона, която масажира раменете му, до момента в който текат финалните надписи.

И все пак, някак си ни е мъчно да си представим Бонд затворен зад вратите на който и да е ол-инклузив ямайски курорт (друга доходоносна идея, сътворена точно тук). Затова по време на обиколката ни из острова, се допитахме до нашата муза, която, естествено, ни подучи да изберем по-авантюристичен метод и да се отправим на странствуване, което да ни разкрие цялостния капацитет на Ямайка.

След като се приземихме в Кингстън, наехме една Тойота 4х4 (очевидно Астън Мартин не беше измежду предлаганите автомобили) и поехме на едно чудно пътешестване под листата на палмите (без коктейлите), с две девойки на задната седалка и ослепителното ямайско слънце, блеснало в стъклата на слънчевите ни очила.

Goldeneye, курортът на Крис Блекуел, създателят на Island Records, записвал в миналото Боб Марли и трансформирал го в звезда, а по-късно подкрепил Грейс Джоунс и U2, купил остарялото имение на Иън Флеминг в края на веригата от парцели, разпростряла се на север до Монтего Бей и го трансформирал в това, което е през днешния ден. Отвъд вратите от ковано желязо бяхме посрещнати от обилна тропическа растителност, в това число високи мангови дървета и ниски такива, окичени със зелен лайм, от които барманите заран беряха суровината си за коктейлите вечер. Но най-странно бе дървото-гюле с присъщите си плодове, които израстват на гроздове по стъблото му, вместо по клоните.

През 1995 година Ан Ходжис, може би най-известният проектант на Ямайка, проектира дървени вили, скрити зад тучната растителност, свързани между тях с пътеки от камъни и трошляк, водещи до дребни заливи, врязани в скалите под тях. Така Goldeneye разполага единствено с 6 вили, които могат да приютят 25 души, всяка със лична външна баня. От задната част на бунгалото се излиза на дървена платформа, заобиколена със стена от бамбук или изолирана с бариера, обрасла в зеленина, тъй че вземането на душ навън под листата на бананово дърво е прекарване, което не се не помни.

Също толкоз впечатляващо е и визитата на достоверната къща на Иън Флеминг, където той основава множеството от романите си за Джеймс Бонд по време на постоянните си зимни забежки в Ямайка. Може даже да седнете на непокътнатото му автентично бюро, макар че надали ще ви хрумнат по-забавни сюжети, в сравнение с са в неговите книги. Между другото, в случай че се чудите по какъв начин може да се преведе Goldeneye, би трябвало да знаете, че същинският Джеймс Бонд, чието име Флеминг заимства, тъй като му харесва по какъв начин звучи, по специалност бил орнитолог; тъй че Golden-eye е птица – потапница-звънарка (Вucephala clangula).

Изритвайки обувките си на плажа се насочихме боси към шатрата на ръба на скалите, която служеше по едно и също време и за ресторант, и за бар. Настанили се комфортно с чаши в ръка, зареяхме взор към лагуната, ограждаща парцела. Надигнахме коктейлите от мрачен ром, фалшифициран с ананасов сок и лайм, и се чукнахме за идването ни в Ямайка. Продължавайки от плажа „ Джеймс Бонд “ на запад по крайбрежието на острова, се потопихме напълно в атмосферата на провинциална Ямайка. Преживяхме разтърсващи костите пътища, борейки се с големи дупки и свлачища, разпръснали своя воал от камъни по двулентовия път, одобряван тук за автомагистрала, наименуван А1. По едно време слаба вяра ни вдъхнаха дребните градчета като Дънкан и Фалмут, които можеха да се похвалят с не една и две красиви къщички в пастелни тонове, веранди с перила от перлички и кремави каменни здания от XIX в., в това число прелестна черква и енорийска зала. Бараките от гофрирана ламарина обаче бяха надалеч по-обичайни за провинцията и при неналичието на пътни знаци, единственият сигурен знак, че се движим в вярната посока, бе непрекъснатият поток от цистерни, които заплашително се накланяха по острите завои Затова най-накрая взехме решение да спрем да починем и да похапнем нещо.

На няколко километра от Фалмут край шосето видяхме гол до кръста мъж да продава голям октопод – държеше го високо над главата си с една ръка, наподобявайки Персей, издигнал във въздуха главата на Медуза горгона. За страдание обаче джипът ни не разполагаше с кухня. Но пък за благополучие няколко километра по-надолу усетихме аромата на пушек от бахарово дърво, на което обичайно се подготвя джърк – емблемата  на ямайската кухня. Той се носеше от групата дървени бараки, в чийто изкопни ями се печеше пилешкото. Джърк е жанр на готвене от острова, при който месото се натрива с бахар, карамфил, люти чушки, лайм, мед и по-късно се пече на барбекю на плам от бахарови дървета в плитки ями, които го опушват в допълнение и по този начин ускоряват пикантността му. Ние обаче се нуждаехме сега тъкмо от това – по-силно прекарване, което да замести яда ни. Колибите носеха екзотични имена като „ Опитай ме “, „ Това и това “, „ Само зад ъгъла “. Решихме да спрем „ единствено зад ъгъла “ и паркирахме на чакълестата алея в края на отбивката. Докато чакахме поръчката си наблюдавахме тлеещите огньове, където пилешкото и свинското постепенно почерняваха. Младеж концентрирано разсичаше готовите пилета на две с великански сатър, а след това с голяма усмивка поднасяше порциите. Седнахме на сянка под зелени чадъри, където обърнати бирени бурета служеха за столове и маси.

Коефициентът на ексклузивност бе на напълно друго равнище от другата страна на Монтего Бей, в Round Hill Hotel & Villas, един от най-старите курорти на острова, отворил порти през 1953 година. Вилите с дървени капаци на прозорците против мощното ямайско слънце бяха амфитеатрално ситуирани по стръмен скат, от който се откриваше съвършена гледка към лазурното море.   

На идната заран закуската в нашия хотел бе сервирана на верандата, където се запознахме с аки – тропически плод, донесен от капитан Уилям Блай от Западна Африка. Той обаче е токсичен, в случай че не е изцяло узрял. Аки е намерил толкоз плодородна почва в Ямайка, че се предлага целогодишно и се е трансформирал в народен плод. Затова и ястието, което се подготвя с него е националното ядене на острова – ackee and codfish или аки и солена риба. Плодовете нормално се варят във вода половин час, след което се  задушават с лук, домати, сладки люти чушки и бахар, и едвам най-после се прибавя солената риба, завещание от англичаните. Някои ще възразят, че това надали става за ястие, само че в действителност е вкусно, солено, ядково и рибно – отлично за късна закуска.

Така подкрепени потеглихме с нашият правилен джип на юг към нови завършения, които не закъсняха. Крайбрежната „ автомагистрала “ навлезе в още по-провинциални земи, с цел да се озовем измежду полета, засети със захарна тръстика. За наша изненада обаче колкото по-диво ставаше, толкоз повече шосето се разширяваше. Единственото пояснение бе, че наближавахме Трежър Бийч или Плажа на съкровищата, само че също по този начин и фактът, че южната част на Ямайка най-често е удряна от циклони. Навсякъде съзирахме зеещи процепи, в които прииждащата вода бе издълбала улеи, а те се спускаха до асфалта и го раздираха на две. Широките пътища позволяваха цепнатините да бъдат заобиколени и да продължим напред.

А пътят водеше до низ от бутикови курорти, първият от които бе нашият Jake’s, за който чухме, че е много чудато място (както всичко в Ямайка). И ретро автомобилът пред входа му го доказваше – оставен да лежи на четири спукани гуми, той изглеждаше по-скоро злокобен, в сравнение с приканващ.

Но вътре ситуацията бе друга. Дъги, който от 12 години въртеше шейкъра в Jake’s, ни миксира съвършени маргарити за добре пристигнали.   Нашата виличка се оказа дребна едностайна барака на колове, ситуирана на самия бряг, с рамки на прозорците, направени от плаващи дървета, блестящо оцветени стъклени бутилки, вградени в мазилката на стените, и катанец с верига, който държеше вратата, в случай че въобще желаете да я пандизите в задушните ямайски нощи.

Jake’s оферираше единствено 15 вили, като „ най-луксозната “ бе дребна къщурка, издържана в мароканския жанр с двойна спалня, покрита с балдахин и шезлонги на плоския покрив, само че в нито една нямаше тв приемник или контакт за зареждане на преносим компютър. Въпреки това в синхрон с новите трендове на зеленото мислене, курортът привличаше основно младите, които на драго сърце оставяха зад себе си телефоните и портативните компютри (поне за седмица, което си е същинско достижение за тях).

А нашата муза, откакто ни сподели всички нюанси на Ямайка, най-сетне реши да си поиграе с нас. Последната вечер, до момента в който ключът ни заяждаше в катинара, чухме ромолене в храстите. Подобно на сътрудник 007, ние се сгушихме в сянката на стрехите и затаихме мирис в очакване на врага. И тогава през един каменен парапет се появи първо главата, след това тялото, а най-после и опашката на една игуана. Ние й светнахме с фенерче в очите и тя избяга. Джеймс Бонд още веднъж победи, а ние доказахме на девойките, че могат да разчитат на нас. И естествено в компенсация поискахме масаж. Така пристигнаха „ финалните надписи “ и на нашето странствуване в Ямайка.

Четете още: Торчело: Венеция преди Венеция