По очите винаги си личи
Нещо ме кара неистово да имам вяра, че през юли, някой пуска от небето ниско долу, преко улиците, дъха на липите в тоя град. Лип(с)ата на прозореца ми се навежда, ниско долу, опира клепки в асфалта и шпионира.
Завира си носа, където не й е работа, и тя, и лятото, юлското, от ден до пладне, от Зорница до зеница, сън не ги хваща, не мигват, никой не спи, да не изтърван нещо.
Шепнат тия липи, по мириса ги познавам…, шушукат „ Нещо става “…
Нещо става зад тила ни, шумоли ни, рови се в краката ни, бяга като котка от патрон, лови се за опашката ми, лази по рамото ми, допира коляното ти, среща ни погледа.
А аз от дълго време знам ти по какъв начин ме гледаш.
Липата на прозореца ми се навежда и тръсва глава от шепота на някакви думи.
Крие ги, мълчи ги, полива ги с вода, запушва ти с ръка устата, избухва в смях, лъже като цигане, прехапва език….
Каквото и да ги прави, от другия завършек на света се чуват.
Ти шепнеш ли?
А аз от дълго време зная какво не ми казваш.
И цъфват по сигнал всички теменужки в околията, по пазарите, по прозорците и в саксиите на лелките по етажите, бетонния скелет на тоя град се отпуска, всичко живо думи няма, от юли до септември, настъпва блъсканица, раздразнителност, птиците, звездите, всички сякаш са по местатата си, а всичко е нанякъде.
Питаш ги – никой нищо не знае – за какво не се усмихвам.
Аз от дълго време за тебе я вардя тази усмивка.
Остави липите да гледат в земята, остави кръстовищата да се подминават – ти вземи се стой малко, стига шушукам, тишината ти те издава.
Усмихна ли се,
по очите ти проличава, че нещо към този момент е станало.
Нещо ме кара да имам вяра, че по очите постоянно си проличава.
Текст: Ева Колева
Инфо: http://fashioninside.bg/
