Как българите посрещаха руснаците
Непознати репортажи от Руско-турската освободителна война, оповестени преди 140 години, бяха издадени за първи път на български език в книгата " Писма от България през 1877 година " от Евгений Утин / " Абагар " / предходната година. Интересът към нея беше причина издателството да отпечата на два пъти още екземпляри. " Дневник " за повторно разгласява фрагмент от книгата. Този път от главата " Българите и нашите недоразумения ".
Идеята за изданието принадлежи на писателя Георги Данаилов. Преводът е на журналиста Панайот Денев.
Безкрайният обоз на нашата основна квартира с всички елементи на военното командване се придвижваше постепенно към новото си местожителство. Вероятно никой не знаеше къде е този пункт и чак когато влязохме в дребното селце Яйджий /село Масларево в община Полски Тръмбеш. Бел. прев./, се разбра, че е определено село Горна Студена. Целият път беше монотонен, печален и съвпадаше с общото въодушевление. Движехме се напряко като в траурен марш. Жителите на българските села не ни посрещаха възторжено, на какво да се радват. Радостното беше малко. На първата отмора, на 10 версти от Търново, към село Балван, обитаемо основно с турци, донесоха при нас ранен боец, който кървеше. С още пет-шест други бойци той бил изпратен да обезоръжи " мирните " турци. Тези мирни турци посрещнали нашите бойци с пушечни изстрели. След нашите провали имаше доста такива случаи. Никой даже не понечваше да приказва за тях, само че срещата тук влияе тежко. Видът на ранения боец споделяше, че пътят ни не е напълно безвреден. Усещането, че " мирните " турци надигат глави, засилваше обидата, изпитвана от всеки руснак, и страха, вълнуващ българите. Уж беше естествено да не сме прекомерно взискателни към българите, само че малко неща ли изглеждаха естествени. Напротив, по време на неуспехите ни, ние изключително враждебно се отнасяхме с българите. Беше ни обидно и тежко поради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за всевъзможни пороци и закононарушения. През това злощастно време, за което безспорно бяхме отговорни ние и единствено ние, изключително постоянно се чуваше при всеки комфортен и неуместен случай:
- Е, това народ ли е, за който си коства да си проливаме кръвта! Неблагодарни, глупави - и т.н и така нататък
Такива обвинявания се чуваха постоянно може би тъй като при прехода от Търново до Голяма Студена спирахме в български села, т.е. постоянно се срещахме с българи. Поводите за конфликти бяха напълно дребни и все еднообразни. Българинът не е бил сърдечно гостолюбив и незабавно се чува укор:
- Ама че народец! Да гинат всичките тия братушки!
Ако българин дава отговор с сбитото " няма ", когато му желаеме храна за конете или някоя кокошка, незабавно се чува:
- Турците са знаели по какъв начин да се оправят тях! Ние нежничим, а в случай че хубаво ги напердашиш, ще запеят друга ария! Отгоре на всичко би трябвало да мислим и по какъв начин да ги освободим!
Твърде постоянно се повтаряха такива мнения, с цел да не издигнат най-после въпроса – с какво са отговорни българите и за какво ги упрекваме? Въпросът не е непотребен, а в противен случай, задоволително сериозен е, в случай че разбираме какъв брой значими са положителните връзки сред Русия и другите славянски нации. Да предположим, че обобщим мненията на обособените хора за цялото съветско общество, на практика единствено едно е значимо - държавното управление да не се отнася враждебно с българите. И паралелно с това би трябвало да се противодейства на неверните възгледи, прокраднали се в обществото. Ето за какво, когато в този момент читателите се срещат най-общо с формалното отношение към българите, доколкото то е отразено в гражданското ръководство, и по-късно, когато пред очите им е правдивата картина на бедите, сполетели българския народ, би трябвало да се заключи неофициалното отношение към българите, т.е. да се направи обзор на всички обвинявания, хвърлени върху тях и да си зададем въпроса - до каква степен тези обвинявания са обективни?
Едно от първите обвинявания против българите, което можеше да се чуе в самата България, а и в разнообразни вестникарски кореспонденции, е поради тяхната по този начин наречена " непризнателност ".
" Неблагодарен народ! " – се чуваше във всеки диалог за българското население.
- Но разрешете въпреки всичко – дано се разберем, какво значи непризнателност и в какво се показва тя.
- Във всичко – отговаряха най-често. – Така ли би трябвало да се отнасят с нас? Така ли би трябвало да посрещат съветската войска?
Нека попитаме – по какъв начин в реалност българите посрещаха руснаците? Навярно никой няма да отхвърли, че през първия интервал на войната, т.е. до сложните дни, когато започнахме да поносим една след друга загуби, българите се отнасяха към нас най-приветливо. Навсякъде посрещаха войската ни като избавител и не пестяха нищо, с цел да изразят своята благодарност. Още при стъпването ни на българска земя, при завземането на първия град Свищов, българите посрещаха армията ни откровено като освободителка от вековния турски терор и тези приветствия ни съпровождаха до Търново, а предния отряд – чак до Стара Загора. Достатъчно е единствено да се напомнят посрещанията на съветската армия в Търново, Казанлък и други градове, с цел да отпаднат безразборните обвинявания в черна непризнателност. През първия интервал на акцията навсякъде, където се появеше наша армия, българите я посрещаха с хоругви, затрупваха с цветя генерали и бойци, с наслада одобряваха в домовете си офицерите и се стараеха да сторят всичко допустимо единствено с цел да им е прелестно на руснаците. Имах опция да чуя доста разкази за влизането на нашите войски в Търново, Габрово, Ловеч, Казанлък, Стара Загора и в други градчета и села. Очевидците постоянно описваха възторженото посрещане, което са им устроили българите. Добре си припомням добродушните хазяи в къщите, където прекарах по няколко дни в Свищов, Търново, Пордим. Разбира се, и през първия интервал на войната е имало случаи на неодобрение от българи, само че те в по-голяма или по-малка степен бяха изключение и засягаха най-вече тази каста, повече турска, само че и българска, която към този момент имах случай да загатна, т.е. част от по този начин наречените чорбаджии. Тъй като тъкмо тази част от популацията в селата и градовете имаха най-хубавите къщи, не е за чудене, че доста офицери избраха да се настанят тъкмо при тях. Ако се печелеше материално улеснение, губеше се във връзка с гостоприемството и топлотата на посрещането. Между другото, тъкмо поради някои турчеещи се българи постоянно се създаваше мнение за цялото българско население.
Но, в случай че българите не заслужават укор поради безчувственост и непризнателност към руснаците през първия интервал на войната, това не може да се каже за втория трагичен интервал. След плевенските несполуки, след напускането на долината на Тунджа българите към този момент не постилаха пътя ни с цветя, не посрещаха руснаците с хоругви, самун и сол, не показваха екстаз при появяването на нашите отряди и дано го кажем, имаха учредения за всичко това. Обичта на народа в никакъв случай не е платонична и тези, които желаеха от българите в най-страшните за тях минути да се прекланят пред руснаците, единствено потвърждават, че нямат и най-малка визия за характера на взаимоотношенията сред нас и славянските нации през последното столетие. Наистина изумителни бяха нашите искания за признателност, условията ни към българите за робско страхопочитание. Когато след несполуките те бяха обзети от ужаса от поголовно изтребване, ние усетихме прочут студ по отношение на нас и незабавно върху главите им се стовариха какви ли не проклятия. Без учредения звучаха нашите обвинявания за българска непризнателност и те усърдно бяха прогласявани в съвсем всички съветски вестници. Ще посоча няколко образеца. По време на похода от Търново до Горна Студена направихме отмора край малко село. Щом устроихме бивака, всички побързаха да изпратят някой казак или ординарец да потърсят в селото било овен, кокошка, яйца, въобще някакви артикули. Всички бяха гладни. Селото беше на две версти и аз потеглих с един офицер. По пътя срещахме към този момент връщащи се бойци, съвсем всеки носеше хранителни запаси. Офицерът избърза, изпревари ме и влезе в една къщурка. Почти незабавно се чу мощният му глас – той викаше и ругаеше.
- За какво спорите? – попитах го, когато излезе на двора, последван от две дами.
- Лош народ! С положително нищо не става!
- Струва ми се, че вие не се отнесохте с положително към тях!
- Те могат да изкарат от самообладание всеки човек! Каквото и да поискаш, споделят, че нямат.
- Извинявайте, само че те не са длъжни да ви дадат всичко, което поискате. Как очаквате да ви угодят, като им крещите от горната страна на всичко!
Това, което не съумяха да свършат заканите, го стори деликатната дума. Българките донесоха самун и мляко и успокоиха моя разгорещил се сателит. Отиваме в друго село. Гладни са и хората, и конете, само че конете са първата ни грижа. Никъде няма сено, няма и овес, хранят конете с ечемик.
- Дайте ечемик за конете – желаят нашите.
- Няма ечемик, отиде всичкият – дават отговор те.
- Значи животните да пукнат?
Българинът мълчи.
- Кажи де, за какво мълчиш?
Никакъв отговор.
Ние се сърдим, гласовете стават по-силни, чуват се хули.
- А това какво е, не е ли ечемик? – споделя някой и сочи към цяла купа, струпана против къщата.
Българинът изяснява, че не смее да пипа тази купа.
- Как по този начин не смееш? Защо?
Турците, като напускали селото, се заканили, че в случай че хората приберат житото и ечемика от полето, върнат ли се, ще изгорят цялото село и ще изколят всички поданици.
Руските неуспехи им напомнили тази закана и те оставили ечемика да гние на полето.
- Страхливци! Презрян народ! – проехтява хула и се издава справедливата, несъмнено, заповед ечемикът да бъде употребен.
Друг случай! Няколко души влизаме в селски двор. Викаме, викаме стопаните, никой не се обажда! Отваряме вратата и в стаята, виждаме двама-трима малчугани. Възрастните са се скрили. Опитваме да поговорим с децата, само че разбираме единствено, че майка им е отишла някъде. Питаме ги - нещо за ястие – самун, мляко, отговорът е нормалният – няма! Естествено, всички схващат, че майката и бащата при приближаването ни са излезли от къщата, с цел да не бъдат принудени още веднъж и още веднъж да дават кокошките, хляба, яйцата... Няма какво да сторим, махаме се от празната къща. Гладът не подготвя умерено разсъждение за аргументите на това отношение на българите към нас и си тръгваме, още веднъж проклинайки ги поради черната им непризнателност. Без подозрение, такива обстоятелства могат да се посочат прекалено много. Всъщност, строго видяно, те са незначителни, не би трябвало да им се обръща внимание. Но тъкмо такива случаи даваха съображение на всички дрънканици за неблагодарността на българския народ. Какво да приказваме, случваше се такива незначителни спорове да подразнят. Човек идва изтощен, гладен, надява се на сърдечно посрещане, а ненадейно го лъхва мраз и несъзнателно си споделя: Нали ние се бием поради вас! И неприязненото възприятие към популацията се заражда. Няколко пъти разговарях с българи за такива счепквания и признавам, че обясненията им заслужават съществено внимание.
- Наистина по-добре би било, в случай че ние българите не давахме и минимален мотив да бъдем упреквани в непризнателност, само че влезте и в нашето състояние. Цялата крайдунавска България, откъдето идваха най-вече недоволства, беше завзета бързо от съветската войска. В завладените местности съвсем няма село, в което да не са влизали съветски военни. Идват за първи път, посрещат ги добре, дават им всичко, нищо не им отхвърлят. Тръгват си. След някое време идват други и тях ги посрещат гостоприемно, въпреки с по-малко наслада и към този момент не по този начин обилно. Идват трети и т. н. Запасите не са кой знае какъв брой, скоро се изчерпват и постоянно става по този начин, че желаят от българите артикули, каквито към този момент в действителност няма. Така е – признаваха самите българи – случваше се да крием нашето, само че и за това не трябва да ни съдите строго. След като бяха раздали всичко, което можеха, мнозина скриваха някакви ресурси за най-черните дни, за зимата, тъй като знаеха, че може да се обрекат на гладна гибел. Трябваше да мислят с какво ще хранят фамилиите си, с какво ще засеят нивите, с какво ще платят налозите, изключително в случай че ги събирате не вие, а турците.
Нищо неестествено нямаше в паниката, с която българите мислеха за черни дни. Тези им мисли като че ли бяха нравствена причина за студенината, поради която толкоз ги обвинявахме. Но по какъв начин да не се притесняваха тези хора за черни дни, когато цялата история, предшестваща днешната война сред Турция и Русия, не подсказва нещо друго.
- Ние сме предани и признателни на Русия – споделяха българите – поради нейното предпочитание и усърдие да облекчи бедственото ни състояние, да ни освободи от тежкото мюсюлманско робство, само че знаем добре, че сред желанието и осъществяването му към момента има цяла бездна!
Така е, вместо да желаеме признателност преди да сме създали каквото и да е за българския народ, щеше да е по-добре да проумеем какъв брой тежко са се отразили на крайдунавска България нашите предходни войни с Турция. Тези войни постоянно завършваха със страшни жестокости. Турците отмъщаваха на българите за личните си провали и ги заставяха скъпо да платят за благосклонността им към нас. Ние по този начин се отнасяхме към тях, че те българите по никакъв начин не можеха да разчитат на нашето състрадание.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (872)
Идеята за изданието принадлежи на писателя Георги Данаилов. Преводът е на журналиста Панайот Денев.
Безкрайният обоз на нашата основна квартира с всички елементи на военното командване се придвижваше постепенно към новото си местожителство. Вероятно никой не знаеше къде е този пункт и чак когато влязохме в дребното селце Яйджий /село Масларево в община Полски Тръмбеш. Бел. прев./, се разбра, че е определено село Горна Студена. Целият път беше монотонен, печален и съвпадаше с общото въодушевление. Движехме се напряко като в траурен марш. Жителите на българските села не ни посрещаха възторжено, на какво да се радват. Радостното беше малко. На първата отмора, на 10 версти от Търново, към село Балван, обитаемо основно с турци, донесоха при нас ранен боец, който кървеше. С още пет-шест други бойци той бил изпратен да обезоръжи " мирните " турци. Тези мирни турци посрещнали нашите бойци с пушечни изстрели. След нашите провали имаше доста такива случаи. Никой даже не понечваше да приказва за тях, само че срещата тук влияе тежко. Видът на ранения боец споделяше, че пътят ни не е напълно безвреден. Усещането, че " мирните " турци надигат глави, засилваше обидата, изпитвана от всеки руснак, и страха, вълнуващ българите. Уж беше естествено да не сме прекомерно взискателни към българите, само че малко неща ли изглеждаха естествени. Напротив, по време на неуспехите ни, ние изключително враждебно се отнасяхме с българите. Беше ни обидно и тежко поради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за всевъзможни пороци и закононарушения. През това злощастно време, за което безспорно бяхме отговорни ние и единствено ние, изключително постоянно се чуваше при всеки комфортен и неуместен случай:
- Е, това народ ли е, за който си коства да си проливаме кръвта! Неблагодарни, глупави - и т.н и така нататък
Такива обвинявания се чуваха постоянно може би тъй като при прехода от Търново до Голяма Студена спирахме в български села, т.е. постоянно се срещахме с българи. Поводите за конфликти бяха напълно дребни и все еднообразни. Българинът не е бил сърдечно гостолюбив и незабавно се чува укор:
- Ама че народец! Да гинат всичките тия братушки!
Ако българин дава отговор с сбитото " няма ", когато му желаеме храна за конете или някоя кокошка, незабавно се чува:
- Турците са знаели по какъв начин да се оправят тях! Ние нежничим, а в случай че хубаво ги напердашиш, ще запеят друга ария! Отгоре на всичко би трябвало да мислим и по какъв начин да ги освободим!
Твърде постоянно се повтаряха такива мнения, с цел да не издигнат най-после въпроса – с какво са отговорни българите и за какво ги упрекваме? Въпросът не е непотребен, а в противен случай, задоволително сериозен е, в случай че разбираме какъв брой значими са положителните връзки сред Русия и другите славянски нации. Да предположим, че обобщим мненията на обособените хора за цялото съветско общество, на практика единствено едно е значимо - държавното управление да не се отнася враждебно с българите. И паралелно с това би трябвало да се противодейства на неверните възгледи, прокраднали се в обществото. Ето за какво, когато в този момент читателите се срещат най-общо с формалното отношение към българите, доколкото то е отразено в гражданското ръководство, и по-късно, когато пред очите им е правдивата картина на бедите, сполетели българския народ, би трябвало да се заключи неофициалното отношение към българите, т.е. да се направи обзор на всички обвинявания, хвърлени върху тях и да си зададем въпроса - до каква степен тези обвинявания са обективни?
Едно от първите обвинявания против българите, което можеше да се чуе в самата България, а и в разнообразни вестникарски кореспонденции, е поради тяхната по този начин наречена " непризнателност ".
" Неблагодарен народ! " – се чуваше във всеки диалог за българското население.
- Но разрешете въпреки всичко – дано се разберем, какво значи непризнателност и в какво се показва тя.
- Във всичко – отговаряха най-често. – Така ли би трябвало да се отнасят с нас? Така ли би трябвало да посрещат съветската войска?
Нека попитаме – по какъв начин в реалност българите посрещаха руснаците? Навярно никой няма да отхвърли, че през първия интервал на войната, т.е. до сложните дни, когато започнахме да поносим една след друга загуби, българите се отнасяха към нас най-приветливо. Навсякъде посрещаха войската ни като избавител и не пестяха нищо, с цел да изразят своята благодарност. Още при стъпването ни на българска земя, при завземането на първия град Свищов, българите посрещаха армията ни откровено като освободителка от вековния турски терор и тези приветствия ни съпровождаха до Търново, а предния отряд – чак до Стара Загора. Достатъчно е единствено да се напомнят посрещанията на съветската армия в Търново, Казанлък и други градове, с цел да отпаднат безразборните обвинявания в черна непризнателност. През първия интервал на акцията навсякъде, където се появеше наша армия, българите я посрещаха с хоругви, затрупваха с цветя генерали и бойци, с наслада одобряваха в домовете си офицерите и се стараеха да сторят всичко допустимо единствено с цел да им е прелестно на руснаците. Имах опция да чуя доста разкази за влизането на нашите войски в Търново, Габрово, Ловеч, Казанлък, Стара Загора и в други градчета и села. Очевидците постоянно описваха възторженото посрещане, което са им устроили българите. Добре си припомням добродушните хазяи в къщите, където прекарах по няколко дни в Свищов, Търново, Пордим. Разбира се, и през първия интервал на войната е имало случаи на неодобрение от българи, само че те в по-голяма или по-малка степен бяха изключение и засягаха най-вече тази каста, повече турска, само че и българска, която към този момент имах случай да загатна, т.е. част от по този начин наречените чорбаджии. Тъй като тъкмо тази част от популацията в селата и градовете имаха най-хубавите къщи, не е за чудене, че доста офицери избраха да се настанят тъкмо при тях. Ако се печелеше материално улеснение, губеше се във връзка с гостоприемството и топлотата на посрещането. Между другото, тъкмо поради някои турчеещи се българи постоянно се създаваше мнение за цялото българско население.
Но, в случай че българите не заслужават укор поради безчувственост и непризнателност към руснаците през първия интервал на войната, това не може да се каже за втория трагичен интервал. След плевенските несполуки, след напускането на долината на Тунджа българите към този момент не постилаха пътя ни с цветя, не посрещаха руснаците с хоругви, самун и сол, не показваха екстаз при появяването на нашите отряди и дано го кажем, имаха учредения за всичко това. Обичта на народа в никакъв случай не е платонична и тези, които желаеха от българите в най-страшните за тях минути да се прекланят пред руснаците, единствено потвърждават, че нямат и най-малка визия за характера на взаимоотношенията сред нас и славянските нации през последното столетие. Наистина изумителни бяха нашите искания за признателност, условията ни към българите за робско страхопочитание. Когато след несполуките те бяха обзети от ужаса от поголовно изтребване, ние усетихме прочут студ по отношение на нас и незабавно върху главите им се стовариха какви ли не проклятия. Без учредения звучаха нашите обвинявания за българска непризнателност и те усърдно бяха прогласявани в съвсем всички съветски вестници. Ще посоча няколко образеца. По време на похода от Търново до Горна Студена направихме отмора край малко село. Щом устроихме бивака, всички побързаха да изпратят някой казак или ординарец да потърсят в селото било овен, кокошка, яйца, въобще някакви артикули. Всички бяха гладни. Селото беше на две версти и аз потеглих с един офицер. По пътя срещахме към този момент връщащи се бойци, съвсем всеки носеше хранителни запаси. Офицерът избърза, изпревари ме и влезе в една къщурка. Почти незабавно се чу мощният му глас – той викаше и ругаеше.
- За какво спорите? – попитах го, когато излезе на двора, последван от две дами.
- Лош народ! С положително нищо не става!
- Струва ми се, че вие не се отнесохте с положително към тях!
- Те могат да изкарат от самообладание всеки човек! Каквото и да поискаш, споделят, че нямат.
- Извинявайте, само че те не са длъжни да ви дадат всичко, което поискате. Как очаквате да ви угодят, като им крещите от горната страна на всичко!
Това, което не съумяха да свършат заканите, го стори деликатната дума. Българките донесоха самун и мляко и успокоиха моя разгорещил се сателит. Отиваме в друго село. Гладни са и хората, и конете, само че конете са първата ни грижа. Никъде няма сено, няма и овес, хранят конете с ечемик.
- Дайте ечемик за конете – желаят нашите.
- Няма ечемик, отиде всичкият – дават отговор те.
- Значи животните да пукнат?
Българинът мълчи.
- Кажи де, за какво мълчиш?
Никакъв отговор.
Ние се сърдим, гласовете стават по-силни, чуват се хули.
- А това какво е, не е ли ечемик? – споделя някой и сочи към цяла купа, струпана против къщата.
Българинът изяснява, че не смее да пипа тази купа.
- Как по този начин не смееш? Защо?
Турците, като напускали селото, се заканили, че в случай че хората приберат житото и ечемика от полето, върнат ли се, ще изгорят цялото село и ще изколят всички поданици.
Руските неуспехи им напомнили тази закана и те оставили ечемика да гние на полето.
- Страхливци! Презрян народ! – проехтява хула и се издава справедливата, несъмнено, заповед ечемикът да бъде употребен.
Друг случай! Няколко души влизаме в селски двор. Викаме, викаме стопаните, никой не се обажда! Отваряме вратата и в стаята, виждаме двама-трима малчугани. Възрастните са се скрили. Опитваме да поговорим с децата, само че разбираме единствено, че майка им е отишла някъде. Питаме ги - нещо за ястие – самун, мляко, отговорът е нормалният – няма! Естествено, всички схващат, че майката и бащата при приближаването ни са излезли от къщата, с цел да не бъдат принудени още веднъж и още веднъж да дават кокошките, хляба, яйцата... Няма какво да сторим, махаме се от празната къща. Гладът не подготвя умерено разсъждение за аргументите на това отношение на българите към нас и си тръгваме, още веднъж проклинайки ги поради черната им непризнателност. Без подозрение, такива обстоятелства могат да се посочат прекалено много. Всъщност, строго видяно, те са незначителни, не би трябвало да им се обръща внимание. Но тъкмо такива случаи даваха съображение на всички дрънканици за неблагодарността на българския народ. Какво да приказваме, случваше се такива незначителни спорове да подразнят. Човек идва изтощен, гладен, надява се на сърдечно посрещане, а ненадейно го лъхва мраз и несъзнателно си споделя: Нали ние се бием поради вас! И неприязненото възприятие към популацията се заражда. Няколко пъти разговарях с българи за такива счепквания и признавам, че обясненията им заслужават съществено внимание.
- Наистина по-добре би било, в случай че ние българите не давахме и минимален мотив да бъдем упреквани в непризнателност, само че влезте и в нашето състояние. Цялата крайдунавска България, откъдето идваха най-вече недоволства, беше завзета бързо от съветската войска. В завладените местности съвсем няма село, в което да не са влизали съветски военни. Идват за първи път, посрещат ги добре, дават им всичко, нищо не им отхвърлят. Тръгват си. След някое време идват други и тях ги посрещат гостоприемно, въпреки с по-малко наслада и към този момент не по този начин обилно. Идват трети и т. н. Запасите не са кой знае какъв брой, скоро се изчерпват и постоянно става по този начин, че желаят от българите артикули, каквито към този момент в действителност няма. Така е – признаваха самите българи – случваше се да крием нашето, само че и за това не трябва да ни съдите строго. След като бяха раздали всичко, което можеха, мнозина скриваха някакви ресурси за най-черните дни, за зимата, тъй като знаеха, че може да се обрекат на гладна гибел. Трябваше да мислят с какво ще хранят фамилиите си, с какво ще засеят нивите, с какво ще платят налозите, изключително в случай че ги събирате не вие, а турците.
Нищо неестествено нямаше в паниката, с която българите мислеха за черни дни. Тези им мисли като че ли бяха нравствена причина за студенината, поради която толкоз ги обвинявахме. Но по какъв начин да не се притесняваха тези хора за черни дни, когато цялата история, предшестваща днешната война сред Турция и Русия, не подсказва нещо друго.
- Ние сме предани и признателни на Русия – споделяха българите – поради нейното предпочитание и усърдие да облекчи бедственото ни състояние, да ни освободи от тежкото мюсюлманско робство, само че знаем добре, че сред желанието и осъществяването му към момента има цяла бездна!
Така е, вместо да желаеме признателност преди да сме създали каквото и да е за българския народ, щеше да е по-добре да проумеем какъв брой тежко са се отразили на крайдунавска България нашите предходни войни с Турция. Тези войни постоянно завършваха със страшни жестокости. Турците отмъщаваха на българите за личните си провали и ги заставяха скъпо да платят за благосклонността им към нас. Ние по този начин се отнасяхме към тях, че те българите по никакъв начин не можеха да разчитат на нашето състрадание.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (872)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ