Горан Благоев: Бабаити със скъпи коли и мотори цепят пространството в наслада от празните булеварди
Неочакваната гибел на един човек в разцвета на силите си, на един брачен партньор и татко постоянно е нелепа. Нелепа е гибелта на сътрудника Милен Цветков. Нелепа гибел в едно неуместно общество. Откакто бяха наложени ограничаващите ограничения поради пандемията и придвижването в столицата мощно понижа, централните софийски улици се трансфораха в спортни писти.
Няма ден, в който да не съм бил очевидец по какъв начин бабаити със скъпи коли и мотори цепят пространството в приятност от празните булеварди. За тях не се откри нито полиция, нито прокуратура.
Уви, нямаше и медии, които да издигнат завесата на безобразията, които се случват, до момента в който всички сме притихнали пред следващата порция информация за развиването на пандемията. Така се стигна до тази злощастна великденска вечер, когато един подобен пехливанин, освен това надрусан, умъртви Милен. Потръпвам от мисълта, в случай че в колата бяха брачната половинка и осемгодишният му син…
Сега обществените мрежи преливат от отвращение. Но, простете, възмущението ви е неуместно. Къде бяхте до момента? Къде бяхме до момента? Защо смълчани пред рестриктивните мерки на изключителните ограничения, ние не издигаме глас против всички безобразия, които пандемията изтиква на назад във времето – против бабаитите по улиците, против персоналните лекари, които отхвърлят прегледи, против спекулата с цените на съществени дезинфектанти, против формалното използване на ограниченията към едни и прецизното им налагане за други?
Ние свикнахме да се възмущаваме единствено когато закононарушенията станат рецидив или когато директно ни обиден. Иначе с равнодушие и притъпени сетива продължаваме да следим протичащото се към нас, надрусани с илюзията, че то няма да ни засегне. Може би такова общество е най-удобно за ръководство – покорно стадо, което да блее по разписание?!
Милен, за благополучие не беше част от стадото. Само ден преди гибелта си той ни подсети във връзка на ограниченията от Националния щаб, че не сме овце да ни подбутват с гегата като овчари. Не сме овце, а жители. Милен беше от онази категория хора с позиция, които постоянно са неуместни. Затова понесе и такива удари през последната година.
Имах шанса да го познавам като сътрудник още в студентската стратегия „ Ку-ку “ през 1991-ва. Тогава той беше едно от имената в предаването, а аз прохождащ помощник. Година по-късно – Милен, към този момент водещ на късите вести в Първа стратегия – ме предложения за кореспондент. Беше май 1992 година Така стартира моята същинска кариера в Българска национална телевизия. Благодарение на Милен! През годините телевизионните ни пътища се разделиха, само че постоянно съм помнил тази протегната, колегиална ръка и в никакъв случай няма да я не помни.
Казват, че на огромни християнски празници от този свят си потеглят положителните хора. Вярвам, че е по този начин. Вярвам, че ти, Милене, си в селенията, които Възкръсналият Христос отвори за положителните хора. Семейството ти надали ще се утеши с това. Но нека милостивият Бог им помогне да намерят разтуха и мощ в тази покруса. И нека нелепата ти гибел – тъкмо в деня, когато популяризираме успеха на Вечния живот – ни бъде за урок. Жесток урок.
За да не се случи на следващия ден сходна покруса и различен татко и брачен партньор да загине по този начин неуместно: да не бъдем стадо, което блее по разписание, да не коленичим пред мощните на деня, тъй като се коленичи единствено пред Бога. Това написа преди 30 години полският журналист Адам Михник – когато и двамата, аз и Милен, прохождахме в телевизионната публицистика. Същият Бог мощните на деня убиха, тъй като не търпят някой да им проваля бизнеса, пък бил той и в храма. Но Той възкръсна, с цел да ни даде освен упованието във Вечния живот, само че и вярата, че Истината в никакъв случай не е в мощните на деня, а в Неговите обективни ръце.
Бог да те елементарни, Милене!
Горан Благоев-журналист и историк, фейсбук
Няма ден, в който да не съм бил очевидец по какъв начин бабаити със скъпи коли и мотори цепят пространството в приятност от празните булеварди. За тях не се откри нито полиция, нито прокуратура.
Уви, нямаше и медии, които да издигнат завесата на безобразията, които се случват, до момента в който всички сме притихнали пред следващата порция информация за развиването на пандемията. Така се стигна до тази злощастна великденска вечер, когато един подобен пехливанин, освен това надрусан, умъртви Милен. Потръпвам от мисълта, в случай че в колата бяха брачната половинка и осемгодишният му син…
Сега обществените мрежи преливат от отвращение. Но, простете, възмущението ви е неуместно. Къде бяхте до момента? Къде бяхме до момента? Защо смълчани пред рестриктивните мерки на изключителните ограничения, ние не издигаме глас против всички безобразия, които пандемията изтиква на назад във времето – против бабаитите по улиците, против персоналните лекари, които отхвърлят прегледи, против спекулата с цените на съществени дезинфектанти, против формалното използване на ограниченията към едни и прецизното им налагане за други?
Ние свикнахме да се възмущаваме единствено когато закононарушенията станат рецидив или когато директно ни обиден. Иначе с равнодушие и притъпени сетива продължаваме да следим протичащото се към нас, надрусани с илюзията, че то няма да ни засегне. Може би такова общество е най-удобно за ръководство – покорно стадо, което да блее по разписание?!
Милен, за благополучие не беше част от стадото. Само ден преди гибелта си той ни подсети във връзка на ограниченията от Националния щаб, че не сме овце да ни подбутват с гегата като овчари. Не сме овце, а жители. Милен беше от онази категория хора с позиция, които постоянно са неуместни. Затова понесе и такива удари през последната година.
Имах шанса да го познавам като сътрудник още в студентската стратегия „ Ку-ку “ през 1991-ва. Тогава той беше едно от имената в предаването, а аз прохождащ помощник. Година по-късно – Милен, към този момент водещ на късите вести в Първа стратегия – ме предложения за кореспондент. Беше май 1992 година Така стартира моята същинска кариера в Българска национална телевизия. Благодарение на Милен! През годините телевизионните ни пътища се разделиха, само че постоянно съм помнил тази протегната, колегиална ръка и в никакъв случай няма да я не помни.
Казват, че на огромни християнски празници от този свят си потеглят положителните хора. Вярвам, че е по този начин. Вярвам, че ти, Милене, си в селенията, които Възкръсналият Христос отвори за положителните хора. Семейството ти надали ще се утеши с това. Но нека милостивият Бог им помогне да намерят разтуха и мощ в тази покруса. И нека нелепата ти гибел – тъкмо в деня, когато популяризираме успеха на Вечния живот – ни бъде за урок. Жесток урок.
За да не се случи на следващия ден сходна покруса и различен татко и брачен партньор да загине по този начин неуместно: да не бъдем стадо, което блее по разписание, да не коленичим пред мощните на деня, тъй като се коленичи единствено пред Бога. Това написа преди 30 години полският журналист Адам Михник – когато и двамата, аз и Милен, прохождахме в телевизионната публицистика. Същият Бог мощните на деня убиха, тъй като не търпят някой да им проваля бизнеса, пък бил той и в храма. Но Той възкръсна, с цел да ни даде освен упованието във Вечния живот, само че и вярата, че Истината в никакъв случай не е в мощните на деня, а в Неговите обективни ръце.
Бог да те елементарни, Милене!
Горан Благоев-журналист и историк, фейсбук
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ