Необходимо е време, с цел да може да погледнеш на нещо от рационално разстояние.

Виждаме се за първи път от години и ми се желае да кажа, че за малко не те познавам. Ще ми се да подмята повърхностно, че ти надали не си незадълбочено сходство на това, което беше тогава. Но не си. Все същият си. И съм еднообразно разочарована и признателна.

Преди, като пишех единствено за тебе, като не ми вървеше клавиатурата на никаква друга тематика, обичах да помествам в текстовете една фраза – „ някои неща в никакъв случай не се трансформират “.

Онова комплицирано хлапе, което бях, намираше разтуха в тази мисъл. (Вярвай ми, индивидът, който се успокояваше от сходни неща, си е от дълго време отишъл.)

Започваш да бръщолевиш нещо – за умопомрачаващото лято в София, за някакви наши общи познати, за сестра ти. Първоначално те чувам деликатно, пробвам се да доловя онази нишка в тембъра ти, поради която толкоз внимание съм ти подарила непринудено. Но не пипвам нищо. Издърпвам въдицата си от буйната река на обичания ми глас. Нищо не се хвана този път. Дори и аз.

Тръгваме из града на сляпо. И двамата чуваме по какъв начин това място тупти под краката ни, по какъв начин си спомня за това проклето лято, което му опропастихме с нелепостите ни. Но София е жена от А до Я – тя от дълго време ни е дала прошка всичките неточности, тъй като знае, че са били от криворазбрана любов. Дори и никой от двама ни да не го е разбирал тогава. Дори и никой от двама ни да не може такива лирични сантименталности да си признава. Пушиш някаква скъпа билка. Иска ми се да те попитам какво тъкмо лекуваш в себе си с това. Помага ли? Рани зарастват ли по този начин? Болка притъпява ли се? Спомени по-лесно заравят ли се? Но се спирам. Вече не ми е мястото да те запитвам такива неща, а и съм мощно уверена, че мога да си отговоря сама.

Преди време давах всичко, с цел да те чувам по какъв начин се въодушевяваш, по какъв начин се забавляваш, по какъв начин омайваш близките. Ако можех, щях да протоколирам касети, дискове, албуми…

Всекиго бях склонна да убедя, че тъкмо твоите думи са най-приятното превозване на време. Но това беше едно време.

Обикаляме и обикаляме, и обикаляме. Празни кръгове въртим из центъра на София цяла нощ. Всеки един влиза в мене като добре наточен нож, само че по този начин се увещавам, че съм била изцяло права да си отида тогава. Защото същите празни обороти бяха и годините, в които те гонех като някаква плячка, трофей, лична премия. Ненужно изхабена сила, пропилени моменти. Никой не излиза победител от маратон на нерви. Лъжа те, че ме боли главата и напряко ми се гади от гадното факсимиле. Оставям те да ме качиш на таксито, да ми отвориш вратата, да ми кажеш да ти пиша, щом се прибера.

Доставям ти дребното наслаждение да се почувстваш като че ли в никакъв случай няма да схвана най-неприятната ти загадка – даже когато се грижеше за мен, го правеше поради себе си.

Това не е обвиняване, самосъжаление, някое трагично осъществяване, с което целя прочувствено да те смажа. Просто и аз съм имала потребност някои неща да си кажа.

И аз се качвам в колата, само че не смъквам прозореца и не ти пущам есемес, щом се прибера у нас. В сходен ранен час е извънредно несвоевременно да правиш неточности. Колкото и да ми липсват дребните неща като споделени смехории. Слънцето се прокрадва през прозореца и лишава прикритието, което нощта ни е дала назаем. Макар че е прелестно от време на време да се помотаем, да се излъжем взаимно, че е доста същинско (дори и да не знаем какво тъкмо е), да помечтаем по какъв начин можеха да се стекат обстоятелствата… Вече знам, че сходни откраднати часове и моменти нищо не дефинират.

И някои неща е изцяло наложително да се трансформират.

А някои неща би трябвало да се трансформират.

Инфо: http://www.goguide.bg