,fit(968:545)&09:21:22)
Незабравена история
Нели Жданова беше озадачена. Всъщност не – Нели Жданова беше шокирана! Защо ли? Изцяло поради радиацията. След като отвори скърцащата, ръждясала врата, Нели нерешително пристъпи в най-необитаемото и най-опасно място на планетата. И откри, че не е сама… Нека обясня:
Йонизиращата радиация е едно от най-унищожителните неща във Вселената. Тя минава през тъканите, раздира клетките, декомпозира плътта, прониква надълбоко, надълбоко чак в костния мозък, дъвче молекули, плюе тумори и разгражда всичко – даже самия код, от който сме направени. Тя на процедура ни изгаря от вътрешната страна на открито. Ненаситна, безизразна, невидима пелена от неистова сила, радиацията отхвърля да си тръгне даже след разрухата и в продължение на хиляди години става част от материята, която е покосила.
До ден сегашен тялото на гениалната Мария Кюри излъчва смъртоносна радиация и е заровено в оловен ковчег. Мебелите от вкъщи ѝ, записките ѝ, даже готварските ѝ книги са радиоактивни и се пазят в специфични херметизирани контейнери.
Вътрешните органи на съветския отстъпник Александър Литвиненко бяха безусловно изпържени от една-единствена прашинка от открития от Мария Кюри полоний 210.
Стотици хиляди бяха покосени от радиационното лъчение, освободено от атомните бомби, разрушили Хирошима и Нагасаки.
 )
Така че напълно разбираемо микробиоложката от Украинската академия на науките Нели Жданова бе шокирана. След няколко месеца ще се навършат 40 години от кошмарната повреда в Чернобил. Но Нели настоя да изследва региона на детонацията още през 1997-а. Това, което я изуми, бе едно необичайно живо създание, на което се натъкна наоколо до саркофага на реактора. То освен не бе разложено от радиацията, а като че ли се надсмиваше над нея. Сякаш... процъфтяваше в нейно наличие. Не единствено не бягаше от смъртоносните частици, то се протягаше към тях. Съществото се назовава Cladosporium sphaerospermum – упорита, неуморна, тъмна на цвят мухъл, която през днешния ден изцяло е колонизирала този зарязан свят. Жданова записала, че плесента пълзяла в посока на отровата, катерила се даже по вътрешните стени и ставала толкоз по-пищна, колкото по-близко се намирала до източника на радиация. Да, знам какво мислите... И сте изцяло прави – плесента безусловно се ХРАНЕЛА с най-смъртоносната напитка на Вселената!
 )
Ние към момента не разбираме изцяло радиацията. Това, което знаем сигурно, е, че без протекцията на магнитното поле, в което е опакована Земята, целият органически живот щеше да бъде трансфорат в една огромна, димяща мешана скара. Космическата радиация е яростен поток от протони, който идва със скоростта на светлината от Слънцето и други звезди – някои от тях даже отвън нашата вселена. Лишени от невидимия щит на магнитосферата, хората, пътуващи в Космоса, са изключително уязвими. На този стадий технологиите и материалите, употребявани за отбрана на космоплавателите, са много примитивни. И може би по тази причина НАСА изпрати мистериозната чернобилската мухъл на Международната галактическа станция, без да знае какво да чака. Оказа се, че подложена на галактическа галактическа радиация, плесента пораства още по-бързо. Щом тя всмуква радиация, допустимо ли е, запитаха се учените, да внедрим тази радиотропна растителност в стените на галактическите кораби? Да нанесем пласт от органична материя като противорадиационна ризница под техните железни черупки?
Не е ли необичайно, че изобщо можем да водим този диалог? Колко зашеметяващо бързо се развиха технологиите! В продължение на хилядолетия напредъкът на човечеството се измерваше в пълзене. В последните десетилетия обаче всичко се развива в шеметни скокове.
Трудно ни е даже да си поемем мирис. Ето че към този момент приказваме за неестествен общ разсъдък, за холограмни излъчвания, мозъчни импланти и ваканции в Космоса. Замислете се единствено, че при започване на века, в който доста от нас са родени, не e имало радио, телевизия, домашни телефони, антибиотици, самолети. Не е имало даже коли. На триколката на Карл Бенц се е гледало като на екстравагантност.
По това време целият свят е бил под магията на... велосипеда. Да, не кой знае какъв брой от дълго време съвсем всеки човек се е носел по прашните улици и пътища, въртейки педали. Семпла верижна предавка, малко равновесие и една-единствена човешка мощ били в положение да развият впечатляваща скорост. Хората по целия свят били пленени от концепцията за експедитивност, резултатност, подвижност и самостоятелност. Ако към това прибавим и прозрението, че не е належащо да храниш колелото си със сено, настъпилата златна епоха на велосипеда е повече от разумна.
 )
Също по този начин разумно е, че колоезденето става най-популярният спорт в света. Нито футболът, нито бейзболът, нито олимпийските игри, нито ръгби, нито бокс, нито новосъздаденият баскетбол можели да се приближат до психозата, провокирана от спиращите дъха велосипедни гонки. Внушителни колодруми с трибуни за десетки хиляди фенове поникнали като бетонни катедрали от Лондон и Париж, през Ню Йорк и чак до Сидни, а колосите на спринта – Артур Зимерман в Съединени американски щати и Едмънд Жаклин във Франция, били най-големите идоли за милионите почитатели на спорта по целия свят.
И в този миг... в този миг се появил дребният, непретенциозен, само че несклоняем воин на тъкмо този роман. Някой ден щял да стане най-великият състезател на света. Щял да цялостни стадионите на три континента. Лицето му щяло да се взира в очите на всеки човек от първите страници на вестниците. Щял да бъде обожаван. И по-късно... изцяло пропуснат. Наричал се Маршъл Тейлър. Винаги съм вярвал, че някой ден хората ще имат мотив да се взрат обратно във времето и да потърсят точно неговата история. За положително или неприятно, през днешния ден този мотив се оказа радиацията. Но всяко нещо с времето си...
 )
Семейството на Маршъл било доста, доста оскъдно. Израснал в недостиг, с малко храна и с нула играчки в най-бедния квартал на Индианаполис. Но имал шанса да се сближи с детето на богато семейство. Благодарение на него получил достъп до велосипед.
И бързо открил, че сред него и двуколесното откритие съществува съвсем свръхестествена връзка. На всеки негов напън върху педалите велосипедът отвръщал с отявлен възторг... с опияняваща двигателна сила. Момчето било като сраснато с машината. То не я управлявало, а я усещало с всеки собствен непълнолетен мускул. Предчувствало нейните придвижвания и прищявки като танцов сътрудник. Маршъл обичал колелото и колелото му отвръщало със същото.
 )
Момчето разполагало с рядко равновесие и еластичност и се научило да прави изумителни каскади върху велосипеда. Понякога се носел по улицата, стоешком прав на един крайник върху седалката; от време на време правел стойка на ръце върху дръжките; от време на време яхвал колелото със скок и пирует над рамката. Един ден притежателят на магазин за ремонт на колела на име Том Хей видял зашеметяващата му акробатика и мълчалив. „ Момче, ще ти заплащам шест $ на седмица, с цел да чистиш работилницата и един път дневно да ги правиш тези магьосничества пред магазина. ” Маршъл приел, само че циркаджийските номера станали толкоз известни, че се налагало да идва полиция, с цел да разпръсква голямата навалица от натрупали се фенове.
По време на спектакъла момчето слагало остарялата военна униформа на татко си, който бил деец от Гражданската война. Така получил и прякора, с който щял да бъде прочут из целия свят – Мейджър (Майорът).
 )
Но Майорът в действителност към момента бил едно много нежно на тип 11-годишно дете. Същото лято притежателят решил, ей по този начин на подбив, да включи момчето в 16-километрово съревнование против стотици от най-хубавите велосипедисти на Индианаполис. И Том, и противниците му, и целият град, и самият Маршъл били шокирани, когато, изцяло изтощено, момчето пресякло финалната лента преди всички останали. Секунди по-късно... изпаднало в безсъзнание.
Когато се свестил, на ревера му бил закачен златен орден и той се втурнал в барачката, в която живеели, с цел да го покаже на майка си. Тя първо се разсмяла невярваща, а по-късно се разридала от благополучие.
Месец по-късно невръстният Маршъл бил включен в влиятелна гонка в щата Илинойс против най-хубавите 16-годишни колоездачи в страната. 11-годишният Тейлър губи първото място с по-малко от метър, само че печели сърцата на феновете и пресата. Още по-важно е, че в този ден той е видян от някогашния първенец на Америка и сегашен притежател на фабрика за колела Бърди Мънгър. Омагьосан от майсторството на хлапето, той става негов настойник, треньор и спонсор. „ Помнете ми думите – споделил Мънгър – някой ден това момче ще бъде най-бързият колоездач в историята. Някой ден то ще бъде международен първенец. ”
 )
И момчето стартира да печели. Състезание след съревнование, гонка след гонка. Дълги, междинни и къси дистанции. Но най-много къси. Спринтът е обичаната му дисциплинираност. Печели със жанр, тактичност, мощ и самообладание. Често конкуренцията стартира и Тейлър целеустремено изостава. Но противниците му знаят от горчив опит, че стартовият револвер е запалил някъде надълбоко в мускулите му фитила на пръчка с динамит. Експлозията е неизбежна. Стотина метра преди финалната лента динамитът избухва и Маршъл изригва като снаряд, оставяйки всички зад себе си. Славата на Майора се разнася по цяла Америка. Колодрумите се пълнят до спукване. Хиляди остават на открито и се катерят по дърветата, с цел да зърнат следващото му мъжество.
Велосипедистът Тейлър е несломим, само че индивидът Тейлър е не по-малко въодушевяващ. Той печели с достолепие, великодушие и достойнство. Общата му просвета е забележителна. Речникът – шекспиров. Служи си свободно с три езика, свири на пиано и цигулка и в свободното си време написа лирика. Фин, даже изискан, младежът е постоянно изпълнен с почитание към противниците си, макар че те постоянно не го заслужават.
Разяждани от злоба, останалите колоездачи го ненавиждат. Опитват се по всевъзможен метод да му забранят да се състезава. Организират рискови пистови обединения против него. Искат да го отстраняват, наранят, контузят, даже... убият.
Преди началото на едно 120-километрово шосейно съревнование Бърди Мънгър даже се наложило да скрие Маршъл в шубрак и той изскочил на стартовата линия секунди преди началния сигнал. В противоположен случай всички участващи щели да изоставен надпреварата. Без да имат време да реагират, противниците му побеснели и го обсипали с ругатни и псувни, до момента в който въртели педалите. Крещели му, че в случай че не се откаже на момента, ще заплати с живота си. „ Казах си, че в случай че е пристигнал моят час, ще го посрещна с достолепие, само че няма да се откажа ”, декларирал Тейлър. Младежът скочил върху педалите, с цел да задмине цялата група, и няколко от тях се пробвали да го бутнат от колелото, до момента в който прелитал около тях на висока скорост. Маршъл някак си съумял да се задържи на седалката и се откъснал от пелотона. Движен напълно от инстинкта за самозапазване, решил да вдигне оборотите и да кара като оглупял до самия край. Спечелил надпреварата и от този момент към този момент избягвал шосейните съревнования, където покушението върху живота му било надалеч по-лесно, в сравнение с пред очите на хиляди фенове на колодрума.
 )
Но за какво в действителност Мейджър Тейлър бил толкоз мразен? Дали в действителност от спортна завист, от злоба... или от нещо друго? Има, несъмнено, и завист, и злоба, само че в сърцевината на омразата било точно това „ нещо друго “. Нещо, наречено меланин. Той е една от най-находчивите дантели в преждата на еволюцията. Изобретила го е лека-полека, откакто е схванала, че слънчевите лъчи могат да сеят както живот, по този начин и гибел. Еволюцията е трябвало да ни защищити някак си от ултравиолетовия набор, тъй че остарялата тъкачка на натурален асортимент ни е дарила с милиони дребни заводи, наречени меланоцити. Разположени по повърхността на тялото, в косата и очите, те създават неуморно най-надеждния слънцезащитен крем – меланин.
Без този магически пигмент хората стават лесна плячка на слънцето. Всички имаме идентичен брой меланоцити. Но те секретират друго количество меланин според от това какъв брой сме изложени на слънцето. Именно той е повода да почерняваме. Повече слънце – повече меланин. Повече меланин – по-тъмна кожа. Преди 50-60 хиляди години цялото човечество е обитавало единствено един континент – Африка. Малко по малко сме се разпръснали и колкото повече се отдалечавали от екватора тези първи емигранти, толкоз по-малко меланин е бил необходим за тяхната кожа. Ще отнеме хиляди години, само че в случай че се изнесете да живеете в Уганда, да кажем, бъдещите ви наследници ще имат черна кожа.
 )
Като кожата на великия Маршъл Мейджър Тейлър. Да, той бил мразен, обиждан, наранен физически и душевен от началото до края на живота си просто тъй като имал повече меланин в кожата си. Гражданската война в Щатите не поставила завършек на расизма. В някои връзки даже го изострила. Маршъл не е можел да се състезава в южните щати. Просто не го допускали, а постоянно даже смятащите се за напредничави северни градове го третирали като животно. Отказвали да му дадат стая в хотелите и да му сервират храна в заведенията за хранене. Това правело присъединяване му в надпревари доста мъчно. Често заставал на стартовата линия ненахранен и недоспал. И все пак биел, биел, биел всички наред!
Междувременно заканите за живота му продължавали: както анонимни, по този начин и от другите колоездачи. Омразата била надълбоко втъкана даже в родния му Индианаполис, където му било неразрешено да влиза в залата за фитнес и през зимата упражнявал във фабриката. В последна сметка Мънгър, който му бил станал като втори татко, го убедил и двамата да избягат на изток от предразсъдъците – в прогресивния град Устър, щата Масачузетс.
Тук Маршъл почнал да се приготвя с маниакална безрезервност, посвещавайки 313 дни в годината на изнурителни тренировки и колоездене. Останалите 52 били неделите, в които християнската му вяра не разрешавала да се състезава.
„ Вестниците пишат, че спечелвам с лекост – споделил един път Маршъл – само че това е толкоз надалеч от действителността. ”
Да, истината е, че нисичкият Тейлър работел с мъчителна придирчивост върху себе си. Ваял като ваятел всяко свое мускулно влакно. Изучавал човешката физиология. Изчислявал всяка калория в диетата си. Вдигал тежести и играел бокс, с цел да тренира скоростта, дишането и рефлексите си. Използвал даже интервални тренировки дълго преди те бъдат дефинирани като методология. Маршъл не печелел с лекост. Той печелел, тъй като упражнявал 10 пъти повече от другите.
Шампионатът на Съединените щати се решавал от събраните точки от съответни надпревари. Маршъл не можел да взе участие в доста от тях поради упоменатия меланин в кожата. Самата лига била ръководена от расисти, които ненавиждали чернокожия колоездач. Ако спечелел с по-малко от метър, съдиите отсъждали победа за противника му.
И не било задоволително да бъде по-добър от всички. Трябвало да бъде по-добър от всички, взети дружно. Защото те работели в таен синхрон единствено против него. Всеки път, в който яхвал велосипеда си, Тейлър рискувал живота си. Останалите колоездачи го удряли, блъскали, засичали. Един ден вестник „ Ню Йорк сън ” излязъл със заглавие: „ Животът на Мейджър Тейлър е в заплаха ”. Единствената причина да оцелее след бруталните офанзиви на противниците си било свръхестественото му равновесие, добито по време на акробатичните му каскади от детството.
Един ден, след съревнование пред 25 хиляди фенове, класиралият се след него Уилям Бекер го атакува в тил, сграбчва го за гърлото и стартира да го души. Маршъл губи схващане. Сред шокираната аудитория се разнася шепот, че Тейлър е мъртъв. Бърди Мънгър се втурва към безжизненото му тяло и го избавя с 15-минутно изкуствено дишане. Вместо да накаже нападателя му с елиминиране, лигата го глобява с 50 $.
 )
Един от обичаните похвати на съперниците му бил да го вкарат в „ джоб ” – капан във вътрешната страна на пистата, от който било съвсем невероятно да се излезе. Почти. Тейлър имал нечовешка експлозивност. Този демараж, комбиниран с еластичност, разсъдък и котешки инстинкти, му помагал да се измъква от невъзможни положения. Било доста мъчно да бъде вкаран в „ джоб ”, само че даже когато това станело, той намирал дребни пролуки и в най-неочаквания миг изсвистявал през тях, оставяйки противниците си озадачени и безпомощни.
Публиката полудявала. Трибуните били като омагьосани от него. Не че били лишени от расизъм. Просто не можели да си разрешат да пропуснат идващото знамение на Мейджър Тейлър. Той бил събитие. Атракция. Мачкал връх след връх. Печелел съвсем всяко съревнование. Имал аура. Като Али, Джордан, Кобе. Пресата почнала да го назовава Aбаносовата гръмотевица.
Трикратният първенец на Съединени американски щати Еди Болд заявявал неведнъж, че да се състезава с такава „ чернилка ” било под достолепието му и щяло да накърни обществения му статут. Истината е, че Болд се страхувал от Маршъл. Така както се страхували всичките му противници. Не желали да се изправят против него, само че... в Америка всичко е търсене и предложение.
Публиката… Консуматорите желали Тейлър и в последна сметка останалите колоездачи отпред с Еди Болд имали изключителното отегчение да бъдат бити като боксови круши от Абаносовата мълния. През септември 1899-а Маршъл е поканен на Световното състезание в Монреал, където изпепелява конкуренцията и става първият негър американец международен първенец в какъвто и да било спорт. Когато след успеха му прозвучал американският химн, Мейджър Тейлър наежен. „ Почувствах се толкоз горделив. Всъщност в този миг се почувствах повече като американец, в сравнение с когато съм в Америка. ”
След като се прибрал в Съединени американски щати, Мейджър разпердушинил поредност международни върхове в спринта, след което... ги счупил още веднъж... и още веднъж. Сега към този момент за него почнали да приказват по целия свят. За разлика от американските колоездачи, именитият първенец на Франция Едмънд Жаклин декларирал, че повече от всичко желае да се сблъска с Маршъл на пистата.
Мейджър Тейлър натрупал световна популярност и доста пари. Продължавал да се самоусъвършенства, да композира музика, да се занимава с снимка и да твори лирика. Гордеел се с това, че не близвал и капка алкохол и в никакъв случай не бил палил цигара. Въпреки ругатните, отправяни против него от всички страни, той самият считал, че даже една нецензурна дума, изречена от него самия, би била демонстрация на изтощение. Бил аристократично грациозен, постоянно безупречно облечен в скъпи, съвършено изгладени костюми. Дрехите му седели по необикновен метод: по този начин, като че ли били непосредствено изваяни върху мускулестото му тяло от длетото на Бернини. Уж бил дребничък, само че споделят, че когато ходел, изглеждал висок. Може би поради гордата външност, а може би поради нещо надълбоко вътре в него. Той просто излъчвал достойнство.
Но това не било задоволително и даже градът, който сякаш го бе приел като собствен и чието име бе популяризирал, не можел да се помири с количеството меланин в кожата му. За да купи двуетажна къща в прекрасен квартал в Устър, Маршъл трябвало да употребява подставено лице. Когато разбрали, че притежателят в действителност е негър, заможните му съседи възроптали и се пробвали да го изгонят. Явно нито триумфите, нито парите, нито славата, нито характерът можели да компенсират цвета на неговата кожа.
Огорчен, само че непреклонен, Маршъл взел на разположение младата си брачна половинка Дейзи и се нанесъл в новия дом, издигнат в директно съседство до омразата.
Малко по-късно Тейлър се качва на кораба „ Секретен сътрудник Кайзер Вилхелм дер Гросе ” и се насочва оттатък океана, към епицентъра на международното колоездене, с цел да извърши желанието на великия Едмънд Жаклин. Турнето му в Европа трябвало да го сблъска освен с именития французин, само че и с най-хубавите спринтьори на Стария континент. Когато идва в Париж, Маршъл е учуден. Лицето му е на всички места: по първите страници на вестници и списания, по афиши, реклами и разгласи. Настаняват го в най-скъпия парижки хотел. По през целия ден е следван по петите от публицисти и обожатели. Дейзи му изпраща картичка, само че защото не знаела адреса, просто написала: „ Франция. Париж. За Мейджър Тейлър – най-великия колоездач на света. ” Картичката била доставена.
В продължение на два месеца Тейлър обикаля Европа, с цел да се състезава против най-хубавите велосипедисти в Дания, Германия, Белгия, Италия, Швейцария и Франция. Този изнурителен тур е меко казано победоносен и му носи невероятните 42 победи, в това число над считания за несломим Едмънд Жаклин! Сблъсъкът на Маршъл с французина събира 30-хилядна аудитория на „ Парк де Пренс ”. Поне още 20 хиляди остават без билети отвън стадиона.
 )
Може умерено да се каже, че в този миг Маршъл Мейджър Тейлър е най-известният състезател в света.
Колоездачът се завърнал в Щатите, където траял да чупи върхове и да побеждава противниците си. Нямало обаче по какъв начин да победи омразата. Все по-често му отказвали хотелски стаи, храна в ресторанта, а от време на време даже и чаша вода в елементарна лавка. Еди Болд основава синдикат на велосипедистите, става негов ръководител и като подобен прави опит да отлъчи Маршъл от колоезденето.
Обезверен, Тейлър взема решение да одобри контракт за серия от гонки против най-хубавите спринтьори на Австралия. Този път съпругатa му Дейзи идва с него. Когато си купуват билети за кораба „ Вентура ” от пристанището на Сан Франциско, продавачът на гишето ги предизвестява, че в Австралия се шири по-голям расизъм, в сравнение с даже в Америка, и че там ще бъдат подложени на жестока дискриминация. Толкова ги наплашил, че в случай че не бил привързан с контракт, Маршъл щял да се откаже от пътуването. Все отново купили билетите, след което останали да спят изгладнели и измръзнали на улицата пред пристанището. Нито един хотел в Сан Франциско не им разрешил да наемат стая. Нито един ресторант не склонил да им сервира.
След един месец корабоплаване корабът най-сетне се доближил до залива на Сидни. Крайно обезпокоени, Маршъл и Дейзи излезли на палубата и се натъкнали на изумителна панорама. Стотици лодки подскачали по вълните на залива. Цяла армада! Оказва се, че в продължение на седмици локалните вестниците са тръбяли за идното идване на великия състезател и в този момент хиляди австралийци били излезли в океана, с цел да посрещнат героя си. Много от корабчетата развявали американското знаме в негова чест. От лодките се носели крясъци: „ Тей-лър! Тей-лър! Добре пристигнал, Мейджър Тейлър! ”.
„ В този миг – спомня си по късно Маршъл – се разплаках. Нямаше мощ на този свят, която да спре сълзите ми. ”
На пристанището Тейлър и Дейзи били посрещнати от хиляди почитатели, кмета на Сидни и голяма глутница публицисти. Тейлър дал конференция още преди да слезе от кораба. Били настанени в президентския апартамент на хотел „ Метропол ”. През идващите месеци Маршъл се състезавал в Сидни, Мелбърн и Аделаида пред стотици хиляди фенове и на всички места го третирали като кралска персона. Въпреки надмощието му над най-хубавите спринтьори в страната той спечелил сърцата на австралийците със своето великодушие, достолепие и класа. И Мейджър, и Дейзи били покорени от Австралия и неподправената доброта на нейните поданици. Дъщеря им се родила в най-големия австралийски град. Нарекли я Сидни.
Най-опасният противник на Маршъл в Австралия бил снажният първенец на страната Дон Уокър. Двамата станали неразделни другари и Тейлър го убедил да се причисли към тях на връщане, с цел да му покаже родината си. Когато Дон, Маршъл, Дейзи и новороденото бебе пристигнали в Сан Франциско, още веднъж всички хотели и заведения за хранене отказали да ги обслужат. Накрая австралиецът влезнал самичък в ресторант, поръчал храна за всички, платил я и когато яденето пристигнало, дал знак на фамилията, което чакало на открито, да влязат в ресторанта и да седнат на масата. Сервитьорите и клиентите били гневни, само че нямало какво да създадат.
Понеже не ги пуснали в хотел, взели нощния трен за Ню Йорк. Дон Уокър бил учуден: „ Това ли е тази Америка, която ми хвалеше? Ти я прославяш, а тя те третира по този метод?! Не мога да схвана изобщо за какво искаше да се върнеш ”.
 )
През идващите години нещата почнали да се утежняват.
В продължение на десетилетия Маршъл попивал безмълвно омразата, бутилирал я в сърцето си и я канализирал в мускулите си. Вместо да дава отговор на ругатните с хули, той отговарял с педалите си. Но годините на душевен и физически тормоз почнали да се отразяват върху здравето му. След толкоз блъскания и събаряния по пистите Тейлър бил унищожен от травми, разтърсвания на мозъка и болки в прешлените и ставите. Преживява и тежка психическа рецесия, която го вади с месеци от надпревари и тренировки. Малко по малко възрастта, травмите и тежкото минало почнали да надвиват.
Междувременно колите завладяли градове, улици и пътища. Златната епоха на велосипеда била в края си. След завършването на забележителната си кариера Маршъл става жертва на една до болежка позната история. Около него стартират да гравитират неизбежните маскирани като другари хищници, привлечени от спестяванията му. Роднини и познати взимали пари „ назаем ”, мошеници го въвличали в обречени бизнес вложения, а и църквата му не преставала да чука на вратата за дарения.
Годините се търкаляли. Спомените за подвизите му избледнявали. Старите другари изчезнали. Постепенно Маршъл останал без никакви средства. Наложило се да продаде къщата, с цел да погаси задълженията си. За да могат да оцелеят, Дейзи и Сидни отишли да живеят при родственици в Ню Йорк. Семейството се рaзпаднало. Останал напълно самичък, с разтърсено здраве, без дом и без пари, някогашният първенец се добрал до Чикаго и се нанесъл в подслон за небогати.
Нямал съвсем нищо: единствено старите си облекла и стотина копия от една книга. Бил вложил последните си долари в самопубликуването на своята автобиография. Нарекъл книгата „ Най-бързият колоездач в света ”. Ходел от дом на дом, от магазин на магазин, от ресторант на ресторант... Чукал по вратите и казвал: „ Аз съм Мейджър Тейлър. Това е моята история. Купете я, тъй като тя ще ви въодушеви. Ще ви помогне да откриете първенеца в себе си ”.
Продавал я за $3.50, само че Голямата меланхолия била унищожила американската стопанска система и никой не можел да си разреши да купи книга за международен първенец отпреди 30 години. Често го виждали да върви постепенно по вледенените чикагски улици. Бил унищожен от артрит и заболявания, само че вървял с високо вдигната глава. Казват, че макар че бил облечен в овехтели облекла, те му седели безупречно и по необикновен метод: по този начин, като че ли били непосредствено изваяни върху изстрадалото му шампионско тяло от длетото на Бернини. Може би поради гордата външност, а може би поради нещо надълбоко вътре в него, той продължавал да излъчва достойнство.
Прочетох два пъти автобиографията на Тейлър и не съумях да намеря една неприятна дума отправена към недостойните му противници. В края е написал следното: „ В огромното надпреварване, наречено живот, аз постоянно се стремях да давам най-хубавото от себе си. Животът е прекомерно къс, с цел да го прекарате с мъка в сърцето си. ”
Наистина, в продължение на доста години Маршъл успявал да потисне горчивината. Да превъзмогне омразата с достолепие. Дори да я употребява като гориво. Но размерът на даже най-голямото сърце има своите граници. И откакто цялостен живот се опитвало да изтласква от себе си омразата, то в последна сметка трябвало да понесе следствията. Великият Маршъл Мейджър Тейлър издъхва едвам 53-годишен в болница за бездомни в Чикаго от сърдечна непълнота. Никой не пристигнал да прибере тялото и то било заровено в анонимен гроб.
Само след броени години ни чака първата задача на човечеството до друга планета. Илон Мъск твърди, че е време да станем интерпланетарна раса. Но това е невероятно без отбрана от радиацията както в открития Космос, по този начин и на безмагнитния Марс. И в този момент, напълно съществено, както екипът на Илон Мъск, по този начин и учените от НАСА гледат на страннaтa чернобилскa мухъл, която се храни с радиация, като на действителна опция за решение на един гибелен проблем.
Понеже е лека за транспортация, обмислят да я нанесат като предпазен пласт в изолацията на галактическите кораби и даже върху стените на бъдещите постройки на Червената планета.
,fit(1100:608) )
Но какво тъкмо прави този свръхсилен организъм толкоз неунищожим? Учените решили да го изследват на молекулярно равнище и да изолират дейната съставна част. За тяхна изненада това се оказало просто голямо количество съсредоточен меланин. Да, естественият пигмент, който всички ние носим в кожата си към този момент милиони години, е недостижим даже за галактическата радиация. Той даже се храни с нея. Иронията, която очевидно е обичаната играчка на Вселената, е явна: същият този меланин, който гълтам радиацията, се оказва желаната храна на различен тип разрушителна радиация.
Тя не идва от Слънцето или от друга вселена. Тя е в нас самите. Рожба на страха от другите и неговата първа братовчедка – омразата. Тя минава през тъканите на човещинатa, раздира клетките на здравия разсъдък, прониква надълбоко, надълбоко чак в костния мозък на нашата същина и разгражда всичко – даже самия код, който ни прави хора.
Технологиите се развиват толкоз бързо, нали? Вече рециклираме ракети носители, имаме мълниеносен интернет на Северния полюс, телефони, които знаят квантова механика, и таксита без таксиметрови водачи. Защо тогава в този момент, четвърт век след началото на двайсет и първото столетие, се ровим в предразсъдъците от предишното в търсене на нещо разрушително?
Ясно е за какво. Защото един тъничък пласт от обществото желае да ни трансформира в милиарди дребни заводи, произвеждащи радиация на омразата. Защото без логаритмите на разделянето теоремата на деспотизма остава недоказана. Когато ни е боязън от хората, които не наподобяват навръх нас, не мислят тъкмо като нас, не имат вяра тъкмо като нас, ние ставаме надалеч по-лесни за ръководство и операция. Страх! Той толкоз елементарно може да бъде опакован в олово и изстрелян в посочената от някого почтена цел.
И не щеш ли през днешния ден има голяма промишленост, отдадена на омразата. Тя е по-организирана, в сравнение с си мислим. Тя употребява логика на психиката, бихевиоризъм, мозъчни тръстове и изкуствен интелект. Тя ни вкарва в лабиринт от асоциални медии, тайни подкасти, дезинформация и токсични интернет общества. Обещава ни обща идея и отбрана от „ тези другите ”, след което се превива от смях по пътя към банката. Тя знае, че изгубени в нейния допаминов увеселителен парк, ние не виждаме, че всички сме просто хора и че несъгласията ни са изкуствено синтезирани в злокобна лаборатория.
 )
Ще попитате за какво ви описах тази тъжна история тъкмо по Коледа… В продължение на десетилетия великият колоездач бе изцяло пропуснат от света. Хората нямаха визия кой е. Но в последните години се случиха някои непредвидени неща.
На централния площад в град Устър, недалече от вкъщи, от който съгражданите му се пробваха да го изгонят, бе издигната негова красива скулптура. Наблизо до нея отвори вратите си и нов музей, отдаден на неговия незабравим живот и върхове. PBS продуцира и излъчи документален филм. Преди няколко месеца мой добър другар ме предложения да се включа в нов колоездачен клуб в Канзас Сити. Клубът се споделяше „ Мейджър Тейлър ”. Оказа се, че сходни клубове са поникнали из цялата страна. Тази есен губернаторката на Мичиган разгласи, че занапред нататък в този щат 15 септември ще бъде формалният ден на Маршъл Тейлър. В Индианаполис бе учредено тридневно съревнование, носещо неговото име. През юни във Вашингтон бе направено предложение да му бъде връчен посмъртно златният орден на американския Конгрес.
Но за какво всичко това се случва тъкмо в този момент? Мислите ли, че е инцидентно? Не смятате ли, че това е реакция? Едно от доказателствата, че човечността има имунна система? Когато е под обстрел, когато е раздирана от войни, спорове и безумия, тя задейства антителата си.
Знаете ли, години след гибелта на именития колоездач тялото му бе ексхумирано от безименния гроб и положено на ново място след красива гала. Поставена била и надгробна плоча, на която пишело следното:
„ Тук почива международният първенец по колоездене Маршъл Мейджър Тейлър. Въпреки превратностите той се извиси над всичко без капка ненавист в сърцето си. Честен, смел и религиозен благородник и състезател. Гордост за човешката раса, който постоянно влагаше най-хубавото от себе си. Отпътувал, само че незабравен. ”
Незабравен... Аз не съм набожен, само че имам религия в концепцията за Коледа. Коледа е вяра. Надежда за ново начало. За съгласие и естетика. За по-добър живот. За по-добър свят. Всъщност историята на Маршъл Тейлър е доста повече от страдалчество. Тя отхвърли да застине във времето, изтръгна се от блатото на забравата и стартира да пръска светлина в мрака. Като... коледна приказка. Светът като че ли усети, че има потребност тъкмо от нея и тъкмо в този момент.
Да, правилно е: омразата има запаси, инфраструктура, лоби, медии, пари. Ние какво имаме? О, ние имаме нещо доста по-могъщо. Имаме себе си, своята свободна воля и ето тази дребна, незабравена история. Тя е толкоз нужна. Толкова коледна. Тя е нашият меланин против най-разрушителното облъчване. Тя желае да ни трансформира в милиарди дребни заводи за доброта. И като че ли желае да ни каже:
„ Ето ме. Пристигнах, с цел да ви припомня, че в миналото е дишал на този свят човек на име Маршъл Мейджър Тейлър. Животът му не бил дълъг или лек. Но по тази причина пък бил заслужен, чист, незабравим живот. Той минал през него със храброст, мощ и достойнство, без неприятна дума да се откъсне от устата му. И когато пресякъл огромната крайна лента, се оказало, че в сърцето му няма място за ненавист. Аз съм неговата история. Днес почуках на вашата врата и в случай че ми позволите, ще остана незабравена. Може даже да ви вдъхновя. Да ви оказа помощ да откриете първенеца в себе си. Да ви предпазя от лъчите на омразата. Хора, Коледите ни на този свят не са кой знае какъв брой доста. Животът е прекомерно къс. Твърде къс, с цел да го прекарате с мъка в сърцето си. ”
Бъдете здрави! Светла и радостна Коледа и щастлива Нова Година!
Йонизиращата радиация е едно от най-унищожителните неща във Вселената. Тя минава през тъканите, раздира клетките, декомпозира плътта, прониква надълбоко, надълбоко чак в костния мозък, дъвче молекули, плюе тумори и разгражда всичко – даже самия код, от който сме направени. Тя на процедура ни изгаря от вътрешната страна на открито. Ненаситна, безизразна, невидима пелена от неистова сила, радиацията отхвърля да си тръгне даже след разрухата и в продължение на хиляди години става част от материята, която е покосила.
До ден сегашен тялото на гениалната Мария Кюри излъчва смъртоносна радиация и е заровено в оловен ковчег. Мебелите от вкъщи ѝ, записките ѝ, даже готварските ѝ книги са радиоактивни и се пазят в специфични херметизирани контейнери.
Вътрешните органи на съветския отстъпник Александър Литвиненко бяха безусловно изпържени от една-единствена прашинка от открития от Мария Кюри полоний 210.
Стотици хиляди бяха покосени от радиационното лъчение, освободено от атомните бомби, разрушили Хирошима и Нагасаки.
Така че напълно разбираемо микробиоложката от Украинската академия на науките Нели Жданова бе шокирана. След няколко месеца ще се навършат 40 години от кошмарната повреда в Чернобил. Но Нели настоя да изследва региона на детонацията още през 1997-а. Това, което я изуми, бе едно необичайно живо създание, на което се натъкна наоколо до саркофага на реактора. То освен не бе разложено от радиацията, а като че ли се надсмиваше над нея. Сякаш... процъфтяваше в нейно наличие. Не единствено не бягаше от смъртоносните частици, то се протягаше към тях. Съществото се назовава Cladosporium sphaerospermum – упорита, неуморна, тъмна на цвят мухъл, която през днешния ден изцяло е колонизирала този зарязан свят. Жданова записала, че плесента пълзяла в посока на отровата, катерила се даже по вътрешните стени и ставала толкоз по-пищна, колкото по-близко се намирала до източника на радиация. Да, знам какво мислите... И сте изцяло прави – плесента безусловно се ХРАНЕЛА с най-смъртоносната напитка на Вселената!
Ние към момента не разбираме изцяло радиацията. Това, което знаем сигурно, е, че без протекцията на магнитното поле, в което е опакована Земята, целият органически живот щеше да бъде трансфорат в една огромна, димяща мешана скара. Космическата радиация е яростен поток от протони, който идва със скоростта на светлината от Слънцето и други звезди – някои от тях даже отвън нашата вселена. Лишени от невидимия щит на магнитосферата, хората, пътуващи в Космоса, са изключително уязвими. На този стадий технологиите и материалите, употребявани за отбрана на космоплавателите, са много примитивни. И може би по тази причина НАСА изпрати мистериозната чернобилската мухъл на Международната галактическа станция, без да знае какво да чака. Оказа се, че подложена на галактическа галактическа радиация, плесента пораства още по-бързо. Щом тя всмуква радиация, допустимо ли е, запитаха се учените, да внедрим тази радиотропна растителност в стените на галактическите кораби? Да нанесем пласт от органична материя като противорадиационна ризница под техните железни черупки?
Не е ли необичайно, че изобщо можем да водим този диалог? Колко зашеметяващо бързо се развиха технологиите! В продължение на хилядолетия напредъкът на човечеството се измерваше в пълзене. В последните десетилетия обаче всичко се развива в шеметни скокове.
Трудно ни е даже да си поемем мирис. Ето че към този момент приказваме за неестествен общ разсъдък, за холограмни излъчвания, мозъчни импланти и ваканции в Космоса. Замислете се единствено, че при започване на века, в който доста от нас са родени, не e имало радио, телевизия, домашни телефони, антибиотици, самолети. Не е имало даже коли. На триколката на Карл Бенц се е гледало като на екстравагантност.
По това време целият свят е бил под магията на... велосипеда. Да, не кой знае какъв брой от дълго време съвсем всеки човек се е носел по прашните улици и пътища, въртейки педали. Семпла верижна предавка, малко равновесие и една-единствена човешка мощ били в положение да развият впечатляваща скорост. Хората по целия свят били пленени от концепцията за експедитивност, резултатност, подвижност и самостоятелност. Ако към това прибавим и прозрението, че не е належащо да храниш колелото си със сено, настъпилата златна епоха на велосипеда е повече от разумна.
Също по този начин разумно е, че колоезденето става най-популярният спорт в света. Нито футболът, нито бейзболът, нито олимпийските игри, нито ръгби, нито бокс, нито новосъздаденият баскетбол можели да се приближат до психозата, провокирана от спиращите дъха велосипедни гонки. Внушителни колодруми с трибуни за десетки хиляди фенове поникнали като бетонни катедрали от Лондон и Париж, през Ню Йорк и чак до Сидни, а колосите на спринта – Артур Зимерман в Съединени американски щати и Едмънд Жаклин във Франция, били най-големите идоли за милионите почитатели на спорта по целия свят.
И в този миг... в този миг се появил дребният, непретенциозен, само че несклоняем воин на тъкмо този роман. Някой ден щял да стане най-великият състезател на света. Щял да цялостни стадионите на три континента. Лицето му щяло да се взира в очите на всеки човек от първите страници на вестниците. Щял да бъде обожаван. И по-късно... изцяло пропуснат. Наричал се Маршъл Тейлър. Винаги съм вярвал, че някой ден хората ще имат мотив да се взрат обратно във времето и да потърсят точно неговата история. За положително или неприятно, през днешния ден този мотив се оказа радиацията. Но всяко нещо с времето си...
Семейството на Маршъл било доста, доста оскъдно. Израснал в недостиг, с малко храна и с нула играчки в най-бедния квартал на Индианаполис. Но имал шанса да се сближи с детето на богато семейство. Благодарение на него получил достъп до велосипед.
И бързо открил, че сред него и двуколесното откритие съществува съвсем свръхестествена връзка. На всеки негов напън върху педалите велосипедът отвръщал с отявлен възторг... с опияняваща двигателна сила. Момчето било като сраснато с машината. То не я управлявало, а я усещало с всеки собствен непълнолетен мускул. Предчувствало нейните придвижвания и прищявки като танцов сътрудник. Маршъл обичал колелото и колелото му отвръщало със същото.
Момчето разполагало с рядко равновесие и еластичност и се научило да прави изумителни каскади върху велосипеда. Понякога се носел по улицата, стоешком прав на един крайник върху седалката; от време на време правел стойка на ръце върху дръжките; от време на време яхвал колелото със скок и пирует над рамката. Един ден притежателят на магазин за ремонт на колела на име Том Хей видял зашеметяващата му акробатика и мълчалив. „ Момче, ще ти заплащам шест $ на седмица, с цел да чистиш работилницата и един път дневно да ги правиш тези магьосничества пред магазина. ” Маршъл приел, само че циркаджийските номера станали толкоз известни, че се налагало да идва полиция, с цел да разпръсква голямата навалица от натрупали се фенове.
По време на спектакъла момчето слагало остарялата военна униформа на татко си, който бил деец от Гражданската война. Така получил и прякора, с който щял да бъде прочут из целия свят – Мейджър (Майорът).
Но Майорът в действителност към момента бил едно много нежно на тип 11-годишно дете. Същото лято притежателят решил, ей по този начин на подбив, да включи момчето в 16-километрово съревнование против стотици от най-хубавите велосипедисти на Индианаполис. И Том, и противниците му, и целият град, и самият Маршъл били шокирани, когато, изцяло изтощено, момчето пресякло финалната лента преди всички останали. Секунди по-късно... изпаднало в безсъзнание.
Когато се свестил, на ревера му бил закачен златен орден и той се втурнал в барачката, в която живеели, с цел да го покаже на майка си. Тя първо се разсмяла невярваща, а по-късно се разридала от благополучие.
Месец по-късно невръстният Маршъл бил включен в влиятелна гонка в щата Илинойс против най-хубавите 16-годишни колоездачи в страната. 11-годишният Тейлър губи първото място с по-малко от метър, само че печели сърцата на феновете и пресата. Още по-важно е, че в този ден той е видян от някогашния първенец на Америка и сегашен притежател на фабрика за колела Бърди Мънгър. Омагьосан от майсторството на хлапето, той става негов настойник, треньор и спонсор. „ Помнете ми думите – споделил Мънгър – някой ден това момче ще бъде най-бързият колоездач в историята. Някой ден то ще бъде международен първенец. ”
И момчето стартира да печели. Състезание след съревнование, гонка след гонка. Дълги, междинни и къси дистанции. Но най-много къси. Спринтът е обичаната му дисциплинираност. Печели със жанр, тактичност, мощ и самообладание. Често конкуренцията стартира и Тейлър целеустремено изостава. Но противниците му знаят от горчив опит, че стартовият револвер е запалил някъде надълбоко в мускулите му фитила на пръчка с динамит. Експлозията е неизбежна. Стотина метра преди финалната лента динамитът избухва и Маршъл изригва като снаряд, оставяйки всички зад себе си. Славата на Майора се разнася по цяла Америка. Колодрумите се пълнят до спукване. Хиляди остават на открито и се катерят по дърветата, с цел да зърнат следващото му мъжество.
Велосипедистът Тейлър е несломим, само че индивидът Тейлър е не по-малко въодушевяващ. Той печели с достолепие, великодушие и достойнство. Общата му просвета е забележителна. Речникът – шекспиров. Служи си свободно с три езика, свири на пиано и цигулка и в свободното си време написа лирика. Фин, даже изискан, младежът е постоянно изпълнен с почитание към противниците си, макар че те постоянно не го заслужават.
Разяждани от злоба, останалите колоездачи го ненавиждат. Опитват се по всевъзможен метод да му забранят да се състезава. Организират рискови пистови обединения против него. Искат да го отстраняват, наранят, контузят, даже... убият.
Преди началото на едно 120-километрово шосейно съревнование Бърди Мънгър даже се наложило да скрие Маршъл в шубрак и той изскочил на стартовата линия секунди преди началния сигнал. В противоположен случай всички участващи щели да изоставен надпреварата. Без да имат време да реагират, противниците му побеснели и го обсипали с ругатни и псувни, до момента в който въртели педалите. Крещели му, че в случай че не се откаже на момента, ще заплати с живота си. „ Казах си, че в случай че е пристигнал моят час, ще го посрещна с достолепие, само че няма да се откажа ”, декларирал Тейлър. Младежът скочил върху педалите, с цел да задмине цялата група, и няколко от тях се пробвали да го бутнат от колелото, до момента в който прелитал около тях на висока скорост. Маршъл някак си съумял да се задържи на седалката и се откъснал от пелотона. Движен напълно от инстинкта за самозапазване, решил да вдигне оборотите и да кара като оглупял до самия край. Спечелил надпреварата и от този момент към този момент избягвал шосейните съревнования, където покушението върху живота му било надалеч по-лесно, в сравнение с пред очите на хиляди фенове на колодрума.
Но за какво в действителност Мейджър Тейлър бил толкоз мразен? Дали в действителност от спортна завист, от злоба... или от нещо друго? Има, несъмнено, и завист, и злоба, само че в сърцевината на омразата било точно това „ нещо друго “. Нещо, наречено меланин. Той е една от най-находчивите дантели в преждата на еволюцията. Изобретила го е лека-полека, откакто е схванала, че слънчевите лъчи могат да сеят както живот, по този начин и гибел. Еволюцията е трябвало да ни защищити някак си от ултравиолетовия набор, тъй че остарялата тъкачка на натурален асортимент ни е дарила с милиони дребни заводи, наречени меланоцити. Разположени по повърхността на тялото, в косата и очите, те създават неуморно най-надеждния слънцезащитен крем – меланин.
Без този магически пигмент хората стават лесна плячка на слънцето. Всички имаме идентичен брой меланоцити. Но те секретират друго количество меланин според от това какъв брой сме изложени на слънцето. Именно той е повода да почерняваме. Повече слънце – повече меланин. Повече меланин – по-тъмна кожа. Преди 50-60 хиляди години цялото човечество е обитавало единствено един континент – Африка. Малко по малко сме се разпръснали и колкото повече се отдалечавали от екватора тези първи емигранти, толкоз по-малко меланин е бил необходим за тяхната кожа. Ще отнеме хиляди години, само че в случай че се изнесете да живеете в Уганда, да кажем, бъдещите ви наследници ще имат черна кожа.
Като кожата на великия Маршъл Мейджър Тейлър. Да, той бил мразен, обиждан, наранен физически и душевен от началото до края на живота си просто тъй като имал повече меланин в кожата си. Гражданската война в Щатите не поставила завършек на расизма. В някои връзки даже го изострила. Маршъл не е можел да се състезава в южните щати. Просто не го допускали, а постоянно даже смятащите се за напредничави северни градове го третирали като животно. Отказвали да му дадат стая в хотелите и да му сервират храна в заведенията за хранене. Това правело присъединяване му в надпревари доста мъчно. Често заставал на стартовата линия ненахранен и недоспал. И все пак биел, биел, биел всички наред!
Междувременно заканите за живота му продължавали: както анонимни, по този начин и от другите колоездачи. Омразата била надълбоко втъкана даже в родния му Индианаполис, където му било неразрешено да влиза в залата за фитнес и през зимата упражнявал във фабриката. В последна сметка Мънгър, който му бил станал като втори татко, го убедил и двамата да избягат на изток от предразсъдъците – в прогресивния град Устър, щата Масачузетс.
Тук Маршъл почнал да се приготвя с маниакална безрезервност, посвещавайки 313 дни в годината на изнурителни тренировки и колоездене. Останалите 52 били неделите, в които християнската му вяра не разрешавала да се състезава.
„ Вестниците пишат, че спечелвам с лекост – споделил един път Маршъл – само че това е толкоз надалеч от действителността. ”
Да, истината е, че нисичкият Тейлър работел с мъчителна придирчивост върху себе си. Ваял като ваятел всяко свое мускулно влакно. Изучавал човешката физиология. Изчислявал всяка калория в диетата си. Вдигал тежести и играел бокс, с цел да тренира скоростта, дишането и рефлексите си. Използвал даже интервални тренировки дълго преди те бъдат дефинирани като методология. Маршъл не печелел с лекост. Той печелел, тъй като упражнявал 10 пъти повече от другите.
Шампионатът на Съединените щати се решавал от събраните точки от съответни надпревари. Маршъл не можел да взе участие в доста от тях поради упоменатия меланин в кожата. Самата лига била ръководена от расисти, които ненавиждали чернокожия колоездач. Ако спечелел с по-малко от метър, съдиите отсъждали победа за противника му.
И не било задоволително да бъде по-добър от всички. Трябвало да бъде по-добър от всички, взети дружно. Защото те работели в таен синхрон единствено против него. Всеки път, в който яхвал велосипеда си, Тейлър рискувал живота си. Останалите колоездачи го удряли, блъскали, засичали. Един ден вестник „ Ню Йорк сън ” излязъл със заглавие: „ Животът на Мейджър Тейлър е в заплаха ”. Единствената причина да оцелее след бруталните офанзиви на противниците си било свръхестественото му равновесие, добито по време на акробатичните му каскади от детството.
Един ден, след съревнование пред 25 хиляди фенове, класиралият се след него Уилям Бекер го атакува в тил, сграбчва го за гърлото и стартира да го души. Маршъл губи схващане. Сред шокираната аудитория се разнася шепот, че Тейлър е мъртъв. Бърди Мънгър се втурва към безжизненото му тяло и го избавя с 15-минутно изкуствено дишане. Вместо да накаже нападателя му с елиминиране, лигата го глобява с 50 $.
Един от обичаните похвати на съперниците му бил да го вкарат в „ джоб ” – капан във вътрешната страна на пистата, от който било съвсем невероятно да се излезе. Почти. Тейлър имал нечовешка експлозивност. Този демараж, комбиниран с еластичност, разсъдък и котешки инстинкти, му помагал да се измъква от невъзможни положения. Било доста мъчно да бъде вкаран в „ джоб ”, само че даже когато това станело, той намирал дребни пролуки и в най-неочаквания миг изсвистявал през тях, оставяйки противниците си озадачени и безпомощни.
Публиката полудявала. Трибуните били като омагьосани от него. Не че били лишени от расизъм. Просто не можели да си разрешат да пропуснат идващото знамение на Мейджър Тейлър. Той бил събитие. Атракция. Мачкал връх след връх. Печелел съвсем всяко съревнование. Имал аура. Като Али, Джордан, Кобе. Пресата почнала да го назовава Aбаносовата гръмотевица.
Трикратният първенец на Съединени американски щати Еди Болд заявявал неведнъж, че да се състезава с такава „ чернилка ” било под достолепието му и щяло да накърни обществения му статут. Истината е, че Болд се страхувал от Маршъл. Така както се страхували всичките му противници. Не желали да се изправят против него, само че... в Америка всичко е търсене и предложение.
Публиката… Консуматорите желали Тейлър и в последна сметка останалите колоездачи отпред с Еди Болд имали изключителното отегчение да бъдат бити като боксови круши от Абаносовата мълния. През септември 1899-а Маршъл е поканен на Световното състезание в Монреал, където изпепелява конкуренцията и става първият негър американец международен първенец в какъвто и да било спорт. Когато след успеха му прозвучал американският химн, Мейджър Тейлър наежен. „ Почувствах се толкоз горделив. Всъщност в този миг се почувствах повече като американец, в сравнение с когато съм в Америка. ”
След като се прибрал в Съединени американски щати, Мейджър разпердушинил поредност международни върхове в спринта, след което... ги счупил още веднъж... и още веднъж. Сега към този момент за него почнали да приказват по целия свят. За разлика от американските колоездачи, именитият първенец на Франция Едмънд Жаклин декларирал, че повече от всичко желае да се сблъска с Маршъл на пистата.
Мейджър Тейлър натрупал световна популярност и доста пари. Продължавал да се самоусъвършенства, да композира музика, да се занимава с снимка и да твори лирика. Гордеел се с това, че не близвал и капка алкохол и в никакъв случай не бил палил цигара. Въпреки ругатните, отправяни против него от всички страни, той самият считал, че даже една нецензурна дума, изречена от него самия, би била демонстрация на изтощение. Бил аристократично грациозен, постоянно безупречно облечен в скъпи, съвършено изгладени костюми. Дрехите му седели по необикновен метод: по този начин, като че ли били непосредствено изваяни върху мускулестото му тяло от длетото на Бернини. Уж бил дребничък, само че споделят, че когато ходел, изглеждал висок. Може би поради гордата външност, а може би поради нещо надълбоко вътре в него. Той просто излъчвал достойнство.
Но това не било задоволително и даже градът, който сякаш го бе приел като собствен и чието име бе популяризирал, не можел да се помири с количеството меланин в кожата му. За да купи двуетажна къща в прекрасен квартал в Устър, Маршъл трябвало да употребява подставено лице. Когато разбрали, че притежателят в действителност е негър, заможните му съседи възроптали и се пробвали да го изгонят. Явно нито триумфите, нито парите, нито славата, нито характерът можели да компенсират цвета на неговата кожа.
Огорчен, само че непреклонен, Маршъл взел на разположение младата си брачна половинка Дейзи и се нанесъл в новия дом, издигнат в директно съседство до омразата.
Малко по-късно Тейлър се качва на кораба „ Секретен сътрудник Кайзер Вилхелм дер Гросе ” и се насочва оттатък океана, към епицентъра на международното колоездене, с цел да извърши желанието на великия Едмънд Жаклин. Турнето му в Европа трябвало да го сблъска освен с именития французин, само че и с най-хубавите спринтьори на Стария континент. Когато идва в Париж, Маршъл е учуден. Лицето му е на всички места: по първите страници на вестници и списания, по афиши, реклами и разгласи. Настаняват го в най-скъпия парижки хотел. По през целия ден е следван по петите от публицисти и обожатели. Дейзи му изпраща картичка, само че защото не знаела адреса, просто написала: „ Франция. Париж. За Мейджър Тейлър – най-великия колоездач на света. ” Картичката била доставена.
В продължение на два месеца Тейлър обикаля Европа, с цел да се състезава против най-хубавите велосипедисти в Дания, Германия, Белгия, Италия, Швейцария и Франция. Този изнурителен тур е меко казано победоносен и му носи невероятните 42 победи, в това число над считания за несломим Едмънд Жаклин! Сблъсъкът на Маршъл с французина събира 30-хилядна аудитория на „ Парк де Пренс ”. Поне още 20 хиляди остават без билети отвън стадиона.
Може умерено да се каже, че в този миг Маршъл Мейджър Тейлър е най-известният състезател в света.
Колоездачът се завърнал в Щатите, където траял да чупи върхове и да побеждава противниците си. Нямало обаче по какъв начин да победи омразата. Все по-често му отказвали хотелски стаи, храна в ресторанта, а от време на време даже и чаша вода в елементарна лавка. Еди Болд основава синдикат на велосипедистите, става негов ръководител и като подобен прави опит да отлъчи Маршъл от колоезденето.
Обезверен, Тейлър взема решение да одобри контракт за серия от гонки против най-хубавите спринтьори на Австралия. Този път съпругатa му Дейзи идва с него. Когато си купуват билети за кораба „ Вентура ” от пристанището на Сан Франциско, продавачът на гишето ги предизвестява, че в Австралия се шири по-голям расизъм, в сравнение с даже в Америка, и че там ще бъдат подложени на жестока дискриминация. Толкова ги наплашил, че в случай че не бил привързан с контракт, Маршъл щял да се откаже от пътуването. Все отново купили билетите, след което останали да спят изгладнели и измръзнали на улицата пред пристанището. Нито един хотел в Сан Франциско не им разрешил да наемат стая. Нито един ресторант не склонил да им сервира.
След един месец корабоплаване корабът най-сетне се доближил до залива на Сидни. Крайно обезпокоени, Маршъл и Дейзи излезли на палубата и се натъкнали на изумителна панорама. Стотици лодки подскачали по вълните на залива. Цяла армада! Оказва се, че в продължение на седмици локалните вестниците са тръбяли за идното идване на великия състезател и в този момент хиляди австралийци били излезли в океана, с цел да посрещнат героя си. Много от корабчетата развявали американското знаме в негова чест. От лодките се носели крясъци: „ Тей-лър! Тей-лър! Добре пристигнал, Мейджър Тейлър! ”.
„ В този миг – спомня си по късно Маршъл – се разплаках. Нямаше мощ на този свят, която да спре сълзите ми. ”
На пристанището Тейлър и Дейзи били посрещнати от хиляди почитатели, кмета на Сидни и голяма глутница публицисти. Тейлър дал конференция още преди да слезе от кораба. Били настанени в президентския апартамент на хотел „ Метропол ”. През идващите месеци Маршъл се състезавал в Сидни, Мелбърн и Аделаида пред стотици хиляди фенове и на всички места го третирали като кралска персона. Въпреки надмощието му над най-хубавите спринтьори в страната той спечелил сърцата на австралийците със своето великодушие, достолепие и класа. И Мейджър, и Дейзи били покорени от Австралия и неподправената доброта на нейните поданици. Дъщеря им се родила в най-големия австралийски град. Нарекли я Сидни.
Най-опасният противник на Маршъл в Австралия бил снажният първенец на страната Дон Уокър. Двамата станали неразделни другари и Тейлър го убедил да се причисли към тях на връщане, с цел да му покаже родината си. Когато Дон, Маршъл, Дейзи и новороденото бебе пристигнали в Сан Франциско, още веднъж всички хотели и заведения за хранене отказали да ги обслужат. Накрая австралиецът влезнал самичък в ресторант, поръчал храна за всички, платил я и когато яденето пристигнало, дал знак на фамилията, което чакало на открито, да влязат в ресторанта и да седнат на масата. Сервитьорите и клиентите били гневни, само че нямало какво да създадат.
Понеже не ги пуснали в хотел, взели нощния трен за Ню Йорк. Дон Уокър бил учуден: „ Това ли е тази Америка, която ми хвалеше? Ти я прославяш, а тя те третира по този метод?! Не мога да схвана изобщо за какво искаше да се върнеш ”.
През идващите години нещата почнали да се утежняват.
В продължение на десетилетия Маршъл попивал безмълвно омразата, бутилирал я в сърцето си и я канализирал в мускулите си. Вместо да дава отговор на ругатните с хули, той отговарял с педалите си. Но годините на душевен и физически тормоз почнали да се отразяват върху здравето му. След толкоз блъскания и събаряния по пистите Тейлър бил унищожен от травми, разтърсвания на мозъка и болки в прешлените и ставите. Преживява и тежка психическа рецесия, която го вади с месеци от надпревари и тренировки. Малко по малко възрастта, травмите и тежкото минало почнали да надвиват.
Междувременно колите завладяли градове, улици и пътища. Златната епоха на велосипеда била в края си. След завършването на забележителната си кариера Маршъл става жертва на една до болежка позната история. Около него стартират да гравитират неизбежните маскирани като другари хищници, привлечени от спестяванията му. Роднини и познати взимали пари „ назаем ”, мошеници го въвличали в обречени бизнес вложения, а и църквата му не преставала да чука на вратата за дарения.
Годините се търкаляли. Спомените за подвизите му избледнявали. Старите другари изчезнали. Постепенно Маршъл останал без никакви средства. Наложило се да продаде къщата, с цел да погаси задълженията си. За да могат да оцелеят, Дейзи и Сидни отишли да живеят при родственици в Ню Йорк. Семейството се рaзпаднало. Останал напълно самичък, с разтърсено здраве, без дом и без пари, някогашният първенец се добрал до Чикаго и се нанесъл в подслон за небогати.
Нямал съвсем нищо: единствено старите си облекла и стотина копия от една книга. Бил вложил последните си долари в самопубликуването на своята автобиография. Нарекъл книгата „ Най-бързият колоездач в света ”. Ходел от дом на дом, от магазин на магазин, от ресторант на ресторант... Чукал по вратите и казвал: „ Аз съм Мейджър Тейлър. Това е моята история. Купете я, тъй като тя ще ви въодушеви. Ще ви помогне да откриете първенеца в себе си ”.
Продавал я за $3.50, само че Голямата меланхолия била унищожила американската стопанска система и никой не можел да си разреши да купи книга за международен първенец отпреди 30 години. Често го виждали да върви постепенно по вледенените чикагски улици. Бил унищожен от артрит и заболявания, само че вървял с високо вдигната глава. Казват, че макар че бил облечен в овехтели облекла, те му седели безупречно и по необикновен метод: по този начин, като че ли били непосредствено изваяни върху изстрадалото му шампионско тяло от длетото на Бернини. Може би поради гордата външност, а може би поради нещо надълбоко вътре в него, той продължавал да излъчва достойнство.
Прочетох два пъти автобиографията на Тейлър и не съумях да намеря една неприятна дума отправена към недостойните му противници. В края е написал следното: „ В огромното надпреварване, наречено живот, аз постоянно се стремях да давам най-хубавото от себе си. Животът е прекомерно къс, с цел да го прекарате с мъка в сърцето си. ”
Наистина, в продължение на доста години Маршъл успявал да потисне горчивината. Да превъзмогне омразата с достолепие. Дори да я употребява като гориво. Но размерът на даже най-голямото сърце има своите граници. И откакто цялостен живот се опитвало да изтласква от себе си омразата, то в последна сметка трябвало да понесе следствията. Великият Маршъл Мейджър Тейлър издъхва едвам 53-годишен в болница за бездомни в Чикаго от сърдечна непълнота. Никой не пристигнал да прибере тялото и то било заровено в анонимен гроб.
Само след броени години ни чака първата задача на човечеството до друга планета. Илон Мъск твърди, че е време да станем интерпланетарна раса. Но това е невероятно без отбрана от радиацията както в открития Космос, по този начин и на безмагнитния Марс. И в този момент, напълно съществено, както екипът на Илон Мъск, по този начин и учените от НАСА гледат на страннaтa чернобилскa мухъл, която се храни с радиация, като на действителна опция за решение на един гибелен проблем.
Понеже е лека за транспортация, обмислят да я нанесат като предпазен пласт в изолацията на галактическите кораби и даже върху стените на бъдещите постройки на Червената планета.
Но какво тъкмо прави този свръхсилен организъм толкоз неунищожим? Учените решили да го изследват на молекулярно равнище и да изолират дейната съставна част. За тяхна изненада това се оказало просто голямо количество съсредоточен меланин. Да, естественият пигмент, който всички ние носим в кожата си към този момент милиони години, е недостижим даже за галактическата радиация. Той даже се храни с нея. Иронията, която очевидно е обичаната играчка на Вселената, е явна: същият този меланин, който гълтам радиацията, се оказва желаната храна на различен тип разрушителна радиация.
Тя не идва от Слънцето или от друга вселена. Тя е в нас самите. Рожба на страха от другите и неговата първа братовчедка – омразата. Тя минава през тъканите на човещинатa, раздира клетките на здравия разсъдък, прониква надълбоко, надълбоко чак в костния мозък на нашата същина и разгражда всичко – даже самия код, който ни прави хора.
Технологиите се развиват толкоз бързо, нали? Вече рециклираме ракети носители, имаме мълниеносен интернет на Северния полюс, телефони, които знаят квантова механика, и таксита без таксиметрови водачи. Защо тогава в този момент, четвърт век след началото на двайсет и първото столетие, се ровим в предразсъдъците от предишното в търсене на нещо разрушително?
Ясно е за какво. Защото един тъничък пласт от обществото желае да ни трансформира в милиарди дребни заводи, произвеждащи радиация на омразата. Защото без логаритмите на разделянето теоремата на деспотизма остава недоказана. Когато ни е боязън от хората, които не наподобяват навръх нас, не мислят тъкмо като нас, не имат вяра тъкмо като нас, ние ставаме надалеч по-лесни за ръководство и операция. Страх! Той толкоз елементарно може да бъде опакован в олово и изстрелян в посочената от някого почтена цел.
И не щеш ли през днешния ден има голяма промишленост, отдадена на омразата. Тя е по-организирана, в сравнение с си мислим. Тя употребява логика на психиката, бихевиоризъм, мозъчни тръстове и изкуствен интелект. Тя ни вкарва в лабиринт от асоциални медии, тайни подкасти, дезинформация и токсични интернет общества. Обещава ни обща идея и отбрана от „ тези другите ”, след което се превива от смях по пътя към банката. Тя знае, че изгубени в нейния допаминов увеселителен парк, ние не виждаме, че всички сме просто хора и че несъгласията ни са изкуствено синтезирани в злокобна лаборатория.
Ще попитате за какво ви описах тази тъжна история тъкмо по Коледа… В продължение на десетилетия великият колоездач бе изцяло пропуснат от света. Хората нямаха визия кой е. Но в последните години се случиха някои непредвидени неща.
На централния площад в град Устър, недалече от вкъщи, от който съгражданите му се пробваха да го изгонят, бе издигната негова красива скулптура. Наблизо до нея отвори вратите си и нов музей, отдаден на неговия незабравим живот и върхове. PBS продуцира и излъчи документален филм. Преди няколко месеца мой добър другар ме предложения да се включа в нов колоездачен клуб в Канзас Сити. Клубът се споделяше „ Мейджър Тейлър ”. Оказа се, че сходни клубове са поникнали из цялата страна. Тази есен губернаторката на Мичиган разгласи, че занапред нататък в този щат 15 септември ще бъде формалният ден на Маршъл Тейлър. В Индианаполис бе учредено тридневно съревнование, носещо неговото име. През юни във Вашингтон бе направено предложение да му бъде връчен посмъртно златният орден на американския Конгрес.
Но за какво всичко това се случва тъкмо в този момент? Мислите ли, че е инцидентно? Не смятате ли, че това е реакция? Едно от доказателствата, че човечността има имунна система? Когато е под обстрел, когато е раздирана от войни, спорове и безумия, тя задейства антителата си.
Знаете ли, години след гибелта на именития колоездач тялото му бе ексхумирано от безименния гроб и положено на ново място след красива гала. Поставена била и надгробна плоча, на която пишело следното:
„ Тук почива международният първенец по колоездене Маршъл Мейджър Тейлър. Въпреки превратностите той се извиси над всичко без капка ненавист в сърцето си. Честен, смел и религиозен благородник и състезател. Гордост за човешката раса, който постоянно влагаше най-хубавото от себе си. Отпътувал, само че незабравен. ”
Незабравен... Аз не съм набожен, само че имам религия в концепцията за Коледа. Коледа е вяра. Надежда за ново начало. За съгласие и естетика. За по-добър живот. За по-добър свят. Всъщност историята на Маршъл Тейлър е доста повече от страдалчество. Тя отхвърли да застине във времето, изтръгна се от блатото на забравата и стартира да пръска светлина в мрака. Като... коледна приказка. Светът като че ли усети, че има потребност тъкмо от нея и тъкмо в този момент.
Да, правилно е: омразата има запаси, инфраструктура, лоби, медии, пари. Ние какво имаме? О, ние имаме нещо доста по-могъщо. Имаме себе си, своята свободна воля и ето тази дребна, незабравена история. Тя е толкоз нужна. Толкова коледна. Тя е нашият меланин против най-разрушителното облъчване. Тя желае да ни трансформира в милиарди дребни заводи за доброта. И като че ли желае да ни каже:
„ Ето ме. Пристигнах, с цел да ви припомня, че в миналото е дишал на този свят човек на име Маршъл Мейджър Тейлър. Животът му не бил дълъг или лек. Но по тази причина пък бил заслужен, чист, незабравим живот. Той минал през него със храброст, мощ и достойнство, без неприятна дума да се откъсне от устата му. И когато пресякъл огромната крайна лента, се оказало, че в сърцето му няма място за ненавист. Аз съм неговата история. Днес почуках на вашата врата и в случай че ми позволите, ще остана незабравена. Може даже да ви вдъхновя. Да ви оказа помощ да откриете първенеца в себе си. Да ви предпазя от лъчите на омразата. Хора, Коледите ни на този свят не са кой знае какъв брой доста. Животът е прекомерно къс. Твърде къс, с цел да го прекарате с мъка в сърцето си. ”
Бъдете здрави! Светла и радостна Коледа и щастлива Нова Година!
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ