Кой реши кои книги да бъдат включени в Библията
Нека стартираме с нещо, което може да не се хареса на някои хора: Библията – книгата със свещените за християните по света текстове – не е основана в положението, в което е през днешния ден. Цялата тя е алманах от разнообразни разкази, директиви, пророчества и стихотворения, писани от разнообразни хора в продължение на стотици години. Още по-съществено е, че самите текстове, които в този момент съществуват в нея, са подбрани от разнообразни други текстове, написани от хора, а не от провидение.
Библията си има история и тя е комплицирана. Това може би не изненадва никой, който е чел станалата известна през 2003 година книга на Дан Браун „ Шифърът на Леонардо “. Според художественият (и подозрителен от историческа гледна точка) роман на Браун книгите, които съставляват Библията, са публично подбрани и формирани от Никейския събор през 325 година от н. е. под управлението на Константин I, който желае да дефинира християнската теория и религия.
Въпреки че Съборът сигурно се състои в миг на рецесия в Църквата, той не се занимава с библейския канон. Тази информация се трансформира в актуален мит, който остава и след първичния скок на известността на книгата. В реалност Никейският събор се събира, с цел да разиска естеството на Троицата (че Исус е по едно и също време и наследник, и татко, и свети дух), наред с други неща.
И по този начин, кой тогава взема решение кои книги да влязат в Библията? В последна сметка това не се дефинира от един човек или една съответна група хора; Библията е била неведнъж преглеждана и променяна по друго време в продължение на доста по-дълъг интервал.
Важно е да се помни, че самите книги, свещени или не, си имат своя лична история. Преди изобретяването на печатарската преса към 1440 година една книга е трябвало да бъде направена на ръка – муден и трудоемък развой. Но още преди този момент текстовете на Светото Писание са били съхранявани на обособени ръкописни свитъци (нито един от които не е оживял до днес).
През целия 1 до 4 век от н. е., а и по-късно, разнообразни църковни водачи и учени спорят за Библията и за това кои текстове би трябвало да бъдат включени в канона. И в множеството случаи те афишират съперниците си за еретици, в случай че не са съгласни с тях.
В тази игра надлежно побеждават най-силните и авторитетни гласове и с течение на времето книгите (свитъците), считани за авторитетни и достоверни от тези, които ги употребявали, били добавяни към канона. Неодобрени са загърбвни.
Въпреки че огромна част от този развой завършва в края на IV в. от н.е., разногласията за текстовете в Библията не престават и през XVI в., когато Мартин Лутер разгласява своята Немска Библия – първия локален превод на християнските трудове.
Има доста книги, които са били отхвърлени от Стария и Новия завет. Въпреки че не всички от тях оцеляват, знаем, че са съществували, тъй като са били включени в разнообразни описи, популяризирани измежду почитателите на ранната Църква. Сред тях са Дидахи (или Поучението на дванадесетте апостоли), Пастирът на Ермас, Апокалипсисът на Петър, Посланието на Варнава и Посланието на Климент. Имало е и други (включително неразрешени книги, които не са попаднали в списъка).
Тук си коства да се означи, че доста от тези текстове не са били отхвърлени, тъй като са съдържали някакво скрито познание, свръхестествен принцип или нещо сходно. Те просто са били оценени като по-малко авторитетни или лишени от духовна същина.
