Опълченците на Шипка
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
дано спомен люти от дни на срам
да висне кат облак в наший кръгозор;
дано ни отхвърля исторйята, века,
дано е трагично името ни; дано
Беласица остаряла и новий Батак
в предишното наше фърлят своя мрак;
дано да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
дано таз независимост да ни бъде подарък!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що 
гордо разтупва нашите гърди
и в нас усеща мощни, огромни плоди;
тъй като там нейде точно на планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, всеизвестен връх,
затрупан с бели кости и със кървясъл мъх
на вечен героизъм монумент огромен;
тъй като в Балкана има един спомен,
има едно име, що постоянно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, огромно антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
по какъв начин 
прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на багра ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури след стихии! Рояк след рой!
Сюлейман безумний сочи върха отново
и вика: " Търчете! Тамо са раите! "
И ордите потеглят с крясъци ядосани,
и " Аллах! " гръмовно въздуха свада.
Върхът дава отговор с други зов: ура!
И с нов дъжд патрони, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа единствено да бъде напред
и гърди героичен на гибел да изложи,
и един зложелател повеч мъртъв да постави.
Пушкалата 
екнат. Турците ревът,
диги налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и отново се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни горещина, ни жадност, ни труд.
Щурмът е обезверен, отпорът е пикантен.
Три дни веч се бият, само че помощ не иде,
от на никое място взорът вяра не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, само че почтено, без боязън -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напор към този момент е настал.
Тогава Столетов, наший военачалник,
ревна гороломно: " Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на 
вашата мощ царят повери
прохода, войната и себе даже! "
При тез думи мощни дружините горди
чакат героичен душманските орди
гневни и шумещи! О, героичен час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, само че волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката наслада до крайник да измрът
пред цяла галактика, на тоз прочут рът,
с една гибел юнашка и с една победа.
" България цяла в този момент нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
в случай че би бегали: да мрем по-добре! "
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - жар.
Камъне 
и дървье изчезнаха там.
" Грабайте телата! " - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рой,
катурят, струпалят като живи отново!
И турците тръпнат, различен път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский зов.
Боят се обръща на гибел и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с стоманени си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но талази по-нови от орди зверски
гълтат, потопяват орляка юначен...
Йоще момент - ще падне заветният рид.
Изведнъж Радецки дойде със гръм.
...........................
И през днешния ден йощ Балканът, щом стихия зафаща,
спомня тоз ден плевел, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Иван Вазов
