89-годишната Мария Зъбова, която бие камбаните на `св. Александър Невски`: Вярата е достойнство
Неделя заран. Градът спи под заскрежения си плащ. Улиците са безлюдни, а шумът още не се е плиснал върху им. Плътна тишина ни обгръща и в „ Св. Александър Невски “. В храма са единствено първите чиновници, които се движат тихо и съвсем незабележимо.
Скоро идва и тя. Пристъпва мъчно, приведена мощно напред. Покланя се на иконите, пали свещичка, поздравява безшумно и се насочва постепенно нагоре - към най-високото място в църквата.
Тя е Мария Зъбова. На 89 години е и звънарката на храма.
Повежда ни по стълбите към камбанарията – 220 на брой. Широки са колкото раменете на междинен човек, нито сантиметър повече. Извиват се в непрекъсната серпантина право нагоре и до момента в който ги изкачваме, даваме обещания да водим най-здравословния вероятен живот оттук насетне.
Подобни са стълбите към върха на Триумфалната арка в Париж. Те са на височина 50 метра и в основата им има предупредителна табела, че изкачването е мъчно и не е целесъобразно за хора със сърдечни проблеми.
Камбанарията на „ св. Александър Невски “ е с три метра по-висока, а пред стъпалата към нея няма никакви предизвестия. Не, че биха ни спрели.
Стигаме до необятна площадка и задъхани се поздравяваме, че сме съумели.
Леля Мария ни поглежда с усмивка и подвига взор нагоре към последваща серпантина от стълби: „ Хайде, още толкоз има! “
От прегърбената жена не е останала и диря. Като че всяко последващо ходило лишава по 10 години от нея. Когато най-сетне стигаме камбанарията, там ни чака един различен облик на Мария – изправена, енергична и витална като младо момиче.
„ Постя от 4-годишна и съм серпантина единствено, когато ставах майка. Спазвам даже най-строгия пост – тримерене. Чувствам се добре, здрава съм и имам сили “ – дава едно от обясненията за издръжливостта и силата си тя.
Другото пояснение са камбаните.
„ На всеки празник от 33 години съм тук. Не е имало подобен случай, в който да ми е мъчно да дойда. Усещам голям прилив на сила и постоянно мощно се вълнувам, все едно пристигам за първи път. “ – до момента в който го споделя, се изкачва с момичешка пъргавост до въжетата, посредством които напълно скоро ще разсъни първо камбаните, а след това и града.
Едва овладели дишането си от изкачването дотук, още веднъж затаяваме мирис. Две думи разказват чувството горе - камара и великолепие. Величието на солидните камбани, в които можем да се поберем в цялостен растеж, на златните куполи, които ни заслепяват и на големия град, който мъчно обхождаме с взор. И грамадата от религия, която вуйна Мария носи в сърцето си.
„ Трагично е, когато човек не има вяра. Този, който се колебае и се отнася с съмнение, рано или късно схваща, че няма различен път, с изключение на вярата. “
Завършила е Френския лицей Сен Жозеф в Пловдив преди 9 септември 1944 година. Започва да работи като учителка по математика. Но от едно от учебните заведения я уволняват, поради донос, че посещавала черква. Премеждията си тя разяснява сбито:
„ Все се намира някой да смути живота на положителните хора. “
В „ Св. Александър Невски “ идва първо като хористка. Тук през 1953 година се среща и със брачна половинка си - Иван Петров – Йохан. Семинарист, богослов и солист в хоровата шапка " Светослав Обретенов " и в Софийската опера, той е създател на голям брой арии и църковнославянски песнопения.
„ Той умря ненадейно преди 14 години. Много ми липсва. Много ми липсва. “ – повтаря като на себе си Мария и кристално сините ѝ очи преливат.
Поглежда часовника си, слага антифоните, с цел да отбрани слуха си от мощния камбанен звън, и мощно залюлява едно от въжетата.
Тежкият, мощен тон, който се изтръгва от дълбините на най-голямата камбана, раздрусва всяка клетка на тялото, разсънва всичките му сетива и се напластява от горната страна му. Ако грамадата имаше глас, това щеше да бъде нейният – тон, излизащ отдолу под 12-тонна камбана, чийто език от 780 кг., вуйна Мария ръководи с лекост, все едно е детско хвърчило. Звукът е толкоз мощен, че може да се чуе и на 30 км. разстояние.
После се включват и останалите – всяка с друго звучене. Мощната звукова вълна, която всички 12 камбани с общото си тегло от 25 тона основават, се стеле върху града и стопява и последните останки от ледения плащ. От церемониален екот до радостни, коледни звънчета – по този начин звучат опитомените тоновете метал в ръцете на Мария.
Камбаните са тук от 1914 година Монтирани са благодарение на мощни скрипци и волски впряг. Впрягът е стигнал до постройката на банката, с цел да успее да ги издигне на 53–метрова височина. Върху всяка камбана има друго изображение и надпис. Един от надписите гласи:
“Покойници окайвам, гръмотевици разпръсвам,
празници дефинирам, мързеливи разсънвам,
ветрове разпръсвам, кръвожадни укротявам ”
Там някъде - сред най-чистия тон, роден от големите медните и оловни глъбини, надвиснали над теб, необятната небесна простор пред очите и дребните, земни неща, останали надалеч, се чувстваш единствено по един метод – дребен.
„ Светът в действителност е по-хубав от високо “ – прекъсва мислите ми вуйна Мария.
„ В неделни дни се бият по 20 минути, само че на огромни събития съм продължавала с часове. Когато избираха негово светейшество патриарх Неофит, бих камбаните 3 часа без отмора. Хората мислят, че е елементарно, само че би трябвало да си здрав и устойчив физически, да имаш добра съгласуваност. Лявата и дясната ръка работят настрана. Едната задава движение, другата – мелодия. “
Освен камбаните, фамилията е това, което я прави щастлива. Очаква с неспокойствие децата, внуците и правнуците да се съберат на празника. Някои от тях живеят в чужбина, само че не си е и помислила да отиде при тях. „ От дома си не шавам! “
„ Тъжно е, че множеството хора одобряват тези хубави празници като почивни дни, а не честват същината. Това е, тъй като три генерации бяха обречени на духовна крах. Но има вяра - от ден на ден младежи идват в храма и доста деца. Това ме прави щастлива и оптимист. “
Мария се заглежда някъде напред и очите ѝ се сливат с яркото, зимно небе. Крехкото ѝ тяло даже не потрепва на ледения вятър, само че се разпалва, когато приказва за положителното у хората и за вярата ѝ в тях. Няма по какъв начин да не я попитам и за дядо Добри, с който се познават от дълги години.
„ Една дума мога да кажа за него – състрадание. Това беше той – същински доброжелателен човек. И в действителност мисля, че ще го разгласят за светец.
Трябва да има положителни образци. Лошото няма да ни докара до средата. То е огледалото на неверието. “, уверена е Мария.
Слизаме постепенно надолу. Спираловидните стълби свършват при балкона, на който хорът към този момент извършва песнопенията от неделната света Литургия. Преди Мария да се причисли към хористите, насочва своето благопожелание за Рождество Христово:
„ Достойният човек е този, който има вяра. А човек би трябвало да пази достолепието си. Това мога да пожелая на хората – да са почтени. Каквито и премеждия да изпитват – душевни или телесни, да потърсят Бога. “
Градът на открито към този момент е изцяло безсънен, всекидневно гръмък и ускорено пулсиращ. Нужно ни е време да се включим в ритъма му. Искаме да задържим още малко от безвремието и това несравнимо възприятие сред грамадата и незначителността.
Обещаваме си, че всякога, когато чуем песента на камбаните ще вдигнем очи нагоре и въображаемо ще поздравим вуйна Мария.
А на нея обещаваме да пазим достолепието си. Поне през днешния ден.
Скоро идва и тя. Пристъпва мъчно, приведена мощно напред. Покланя се на иконите, пали свещичка, поздравява безшумно и се насочва постепенно нагоре - към най-високото място в църквата.
Тя е Мария Зъбова. На 89 години е и звънарката на храма.
Повежда ни по стълбите към камбанарията – 220 на брой. Широки са колкото раменете на междинен човек, нито сантиметър повече. Извиват се в непрекъсната серпантина право нагоре и до момента в който ги изкачваме, даваме обещания да водим най-здравословния вероятен живот оттук насетне.
Подобни са стълбите към върха на Триумфалната арка в Париж. Те са на височина 50 метра и в основата им има предупредителна табела, че изкачването е мъчно и не е целесъобразно за хора със сърдечни проблеми.
Камбанарията на „ св. Александър Невски “ е с три метра по-висока, а пред стъпалата към нея няма никакви предизвестия. Не, че биха ни спрели.
Стигаме до необятна площадка и задъхани се поздравяваме, че сме съумели.
Леля Мария ни поглежда с усмивка и подвига взор нагоре към последваща серпантина от стълби: „ Хайде, още толкоз има! “
От прегърбената жена не е останала и диря. Като че всяко последващо ходило лишава по 10 години от нея. Когато най-сетне стигаме камбанарията, там ни чака един различен облик на Мария – изправена, енергична и витална като младо момиче.
„ Постя от 4-годишна и съм серпантина единствено, когато ставах майка. Спазвам даже най-строгия пост – тримерене. Чувствам се добре, здрава съм и имам сили “ – дава едно от обясненията за издръжливостта и силата си тя.
Другото пояснение са камбаните.
„ На всеки празник от 33 години съм тук. Не е имало подобен случай, в който да ми е мъчно да дойда. Усещам голям прилив на сила и постоянно мощно се вълнувам, все едно пристигам за първи път. “ – до момента в който го споделя, се изкачва с момичешка пъргавост до въжетата, посредством които напълно скоро ще разсъни първо камбаните, а след това и града.
Едва овладели дишането си от изкачването дотук, още веднъж затаяваме мирис. Две думи разказват чувството горе - камара и великолепие. Величието на солидните камбани, в които можем да се поберем в цялостен растеж, на златните куполи, които ни заслепяват и на големия град, който мъчно обхождаме с взор. И грамадата от религия, която вуйна Мария носи в сърцето си.
„ Трагично е, когато човек не има вяра. Този, който се колебае и се отнася с съмнение, рано или късно схваща, че няма различен път, с изключение на вярата. “
Завършила е Френския лицей Сен Жозеф в Пловдив преди 9 септември 1944 година. Започва да работи като учителка по математика. Но от едно от учебните заведения я уволняват, поради донос, че посещавала черква. Премеждията си тя разяснява сбито:
„ Все се намира някой да смути живота на положителните хора. “
В „ Св. Александър Невски “ идва първо като хористка. Тук през 1953 година се среща и със брачна половинка си - Иван Петров – Йохан. Семинарист, богослов и солист в хоровата шапка " Светослав Обретенов " и в Софийската опера, той е създател на голям брой арии и църковнославянски песнопения.
„ Той умря ненадейно преди 14 години. Много ми липсва. Много ми липсва. “ – повтаря като на себе си Мария и кристално сините ѝ очи преливат.
Поглежда часовника си, слага антифоните, с цел да отбрани слуха си от мощния камбанен звън, и мощно залюлява едно от въжетата.
Тежкият, мощен тон, който се изтръгва от дълбините на най-голямата камбана, раздрусва всяка клетка на тялото, разсънва всичките му сетива и се напластява от горната страна му. Ако грамадата имаше глас, това щеше да бъде нейният – тон, излизащ отдолу под 12-тонна камбана, чийто език от 780 кг., вуйна Мария ръководи с лекост, все едно е детско хвърчило. Звукът е толкоз мощен, че може да се чуе и на 30 км. разстояние.
После се включват и останалите – всяка с друго звучене. Мощната звукова вълна, която всички 12 камбани с общото си тегло от 25 тона основават, се стеле върху града и стопява и последните останки от ледения плащ. От церемониален екот до радостни, коледни звънчета – по този начин звучат опитомените тоновете метал в ръцете на Мария.
Камбаните са тук от 1914 година Монтирани са благодарение на мощни скрипци и волски впряг. Впрягът е стигнал до постройката на банката, с цел да успее да ги издигне на 53–метрова височина. Върху всяка камбана има друго изображение и надпис. Един от надписите гласи:
“Покойници окайвам, гръмотевици разпръсвам,
празници дефинирам, мързеливи разсънвам,
ветрове разпръсвам, кръвожадни укротявам ”
Там някъде - сред най-чистия тон, роден от големите медните и оловни глъбини, надвиснали над теб, необятната небесна простор пред очите и дребните, земни неща, останали надалеч, се чувстваш единствено по един метод – дребен.
„ Светът в действителност е по-хубав от високо “ – прекъсва мислите ми вуйна Мария.
„ В неделни дни се бият по 20 минути, само че на огромни събития съм продължавала с часове. Когато избираха негово светейшество патриарх Неофит, бих камбаните 3 часа без отмора. Хората мислят, че е елементарно, само че би трябвало да си здрав и устойчив физически, да имаш добра съгласуваност. Лявата и дясната ръка работят настрана. Едната задава движение, другата – мелодия. “
Освен камбаните, фамилията е това, което я прави щастлива. Очаква с неспокойствие децата, внуците и правнуците да се съберат на празника. Някои от тях живеят в чужбина, само че не си е и помислила да отиде при тях. „ От дома си не шавам! “
„ Тъжно е, че множеството хора одобряват тези хубави празници като почивни дни, а не честват същината. Това е, тъй като три генерации бяха обречени на духовна крах. Но има вяра - от ден на ден младежи идват в храма и доста деца. Това ме прави щастлива и оптимист. “
Мария се заглежда някъде напред и очите ѝ се сливат с яркото, зимно небе. Крехкото ѝ тяло даже не потрепва на ледения вятър, само че се разпалва, когато приказва за положителното у хората и за вярата ѝ в тях. Няма по какъв начин да не я попитам и за дядо Добри, с който се познават от дълги години.
„ Една дума мога да кажа за него – състрадание. Това беше той – същински доброжелателен човек. И в действителност мисля, че ще го разгласят за светец.
Трябва да има положителни образци. Лошото няма да ни докара до средата. То е огледалото на неверието. “, уверена е Мария.
Слизаме постепенно надолу. Спираловидните стълби свършват при балкона, на който хорът към този момент извършва песнопенията от неделната света Литургия. Преди Мария да се причисли към хористите, насочва своето благопожелание за Рождество Христово:
„ Достойният човек е този, който има вяра. А човек би трябвало да пази достолепието си. Това мога да пожелая на хората – да са почтени. Каквито и премеждия да изпитват – душевни или телесни, да потърсят Бога. “
Градът на открито към този момент е изцяло безсънен, всекидневно гръмък и ускорено пулсиращ. Нужно ни е време да се включим в ритъма му. Искаме да задържим още малко от безвремието и това несравнимо възприятие сред грамадата и незначителността.
Обещаваме си, че всякога, когато чуем песента на камбаните ще вдигнем очи нагоре и въображаемо ще поздравим вуйна Мария.
А на нея обещаваме да пазим достолепието си. Поне през днешния ден.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ