Никога не помагайте на слабите!
Не знам за какво, само че още от дете имах вяра, че всички хора са положителни и способни. Че злите могат да се трансформират и да станат положителни. Че лъжците да станат почтени. Че наивниците могат да станат пораснат, а слабите да станат мощни. Че алчните могат да станат великодушни. Бедните - богати. Глупавите - умни.
Отчасти това е повода да избера да стана психолог. Виждал съм по какъв начин хората страдат от компликации и бедност. Глупост и безволие. Невежество, неустановеност, уязвимост, безволие, злоба, машинация и всичко, което ни прави нещастни. Но страдаме и от всичко, което ни прави щастливи. Особено когато властта се дава на слабите. Когато парите се дават на бедните. Когато положителните работят за неприятните. Когато неприятните са обичани от нещастните...
Слаб
Исках да оказа помощ на хората, чието страдалчество виждах. Исках да натисна бутон в главата им и да им попреча да вършат неща, които ги нараняват. И аз можех да го направя! Наистина можех. Мога да го направя и в този момент. Но имаше едно " само че ", което не ме оставяше да се успокоя. Скоро тези хора още веднъж сгазваха същия лук. Те се връщаха към същите неща, от които бяха страдали.
Като да вземем за пример от безсмислието:
Иска ми се някой да ми уточни нещо, поради което бих могъл да пребивавам. И преди съм бил в това положение... и всякога съм намирал някакви аргументи, някакви цели... само че времето минава и постоянно се увещавам в тяхната повърхностност. Когато се опиташ да се разкриеш пред някого, в най-хубавия случай той просто те изслушва... и чака подобаващия миг, с цел да вмъкне следващото изтъркано факсимиле. Просто ти се желае да стиснеш зъби и да удариш с пестник по стената с всичка мощ... което съм правил доста пъти преди. А това, което ме плаши, е настоящето ми положение... Празнота... Трудно е... и непоносимо да се виждам извън. (От писмо на клиент.)
От самотата:
Аз съм уединен. Аз съм едно цялостно нищо. Слаб, слабоволев човек, който не знае от какво се нуждае. Уча медицина. Надявам се да стана доктор. Но какъв ще бъда, в случай че съм подобен невменяем бавноразвиващ се? Един доктор би трябвало да бъде безсрамен, убеден в себе си. Да има вяра в себе си. А аз нямам доверие в себе си. Не мога да реализира нищо в живота.
Веднъж паднах от четириетажна постройка. Защо тогава не умрях? Дори не си счупих едно от ребрата. Разкъсани бъбрек и далак. Наистина ли някой имаше потребност от мен, с цел да пребивавам? За какво? Какъв е скапаният смисъл? Учиш, учиш, получаваш своите 100 $ до четиридесетгодишна възраст, след това двеста $. Живееш като лентяй, всички те ненавиждат, презират те поради неналичието на разсъдък. Но ти живееш. Малко ми припомня за Мечтателя от " Бели нощи " на Достоевски. Не съм толкоз интелигентен като него. Просто ще свърша като него. Освен в случай че, несъмнено, не умра пръв. Ще бъда на 30, 40, 50 години. И ще седнал съм самичък в кучешката си барака или върху кочината, четейки Маркес. Това е хубава картина. (Из описа на клиент.)
От любовта:
През 2013 година се срещнах с едно момче. През ноември 2014 година започнах да се срещам с него, а седмица по-късно той ми изневери с моя другарка и когато научих, го изоставих. Изпратих му текстово известие. В продължение на три дни той ми се обаждаше, извиняваше се и ми споделяше, че ме обича, само че аз не му простих.
На четвъртия ден той сподели, че ще се самоубие, в случай че не се върна. Не му повярвах. Седмица по-късно той го направи. Но преди да почине, изпрати известия на всички, в които споделяше, че съжалява и че ме обича. Не бях на погребението, бях шокирана от случилото се. Месец по-късно родителите му ме упрекнаха за всичко. (От недоволство на клиентка.)
В последния случай, несъмнено, слаб е бил мъжът, а не момичето. И това е доста показателно. В цялата си работа съм научил, че мъжете постоянно са най-уязвими и най-вече страдат от раните на неприятните взаимоотношения. Но дамите са тези, които отиват на консултация. Мъжете нямат смелостта да признаят своята накърнимост.
Грижите се за себе си, подкрепяте се. Преструвате се толкоз ловко, че стартирате да вярвате в себе си. Но. После още веднъж се появява това проклето " само че ". Отново нещо ви липсва, нещо се е случило, някой ви е наранил. И вие още веднъж стартирате да хленчите. Отново се връщате на изходна позиция. Защо е по този начин? - е въпрос, на който не се нуждая от отговор. Аз знам отговора.
Има и мощни, има и слаби. Тези, които са слаби, постоянно ще страдат, постоянно ще им липсва нещо, близките ще се възползват от тях под разнообразни предлози, в никакъв случай няма да имат задоволително здраве, благополучие, обич и пари.
Каква е главната разлика сред мощните и слабите? Слабият не е този, който не може, а този, който не желае да го направи. Това е всичко. И няма смисъл да се спори с това. Откъде знаете какво желае един човек? Погледнете какво прави той. Ако не го прави, значи не желае. Но хората постоянно се преструват, потвърждавайки, че не могат да създадат нещо. Попитайте го „ Какво си направил? “. Оказва се, че той даже не си е направил труда да си вдигне з@дника от дивана. Това е силата на неговото " желая ". Това е видът човек, с който се сбогувам.
