Арно Бертран: Войната срещу Иран няма да отслаби Китай - истинската жертва ще бъде Европа
Не, войната против Иран не е поради Китай. Европа би трябвало да бъде доста по-притеснена.
Големият мотив, който сега се прокарва на Запад, с цел да оправдае противозаконната нападателна война против Иран, е, че тя в действителност е ориентирана против Китай – част от тактика за енергийно обграждане на Китай и лишаването му от значим геополитически сътрудник.
Този разказ се прокарва даже до степен на парадокс. Бившият американски дипломат в Китай Никълъс Бърнс безусловно се подигра на Китай, наричайки го „ беззащитен другар “, тъй като не оказва помощ на Иран да се бори против американците. Това приказва доста за това какъв брой социопатични са станали американските елити, щом почитан американски посланик се подиграва на нуклеарна велика мощ, задето не влиза във война със Съединените щати. Човек би се засмял, в случай че тематиката не беше толкоз сериозна.
Този роман идва освен от Вашингтон, само че и от Европа, в това число от някои доста изненадващи и разочароващи места. Пример е Жан-Люк Меланшон, водач на „ Непокорна Франция “, главната лява опозиционна партия във Франция, който повтаря тезите на Вашингтон и споделя, че войната против Иран в действителност е ориентирана против Китай, тъй като „ лимитира опциите на Китай да си обезпечава нефт “. Човек не би очаквал Меланшон да повтаря съвсем буквално това, което споделят Линдзи Греъм или институтът „ Хъдсън “ – американски десен неоконсервативен мозъчен концерн – по Fox News, само че не щеш ли това се случва.
По принцип, когато избран разказ за война се прокарва от американците – още повече от американските неоконсерватори – най-добре е да го приемате с голяма доза песимизъм. Те не са изключително известни с това, че разрешават на истината да попречи на комфортния роман. Разбира се, те ще кажат, че всичко това е част от величествен проект за пренареждане на международния ред и за слагане на основния им съперник на колене. Това е тъкмо видът блажен роман, който звучи добре във Вашингтон.
Може и да е правилно, може в действителност това да е проектът им – кой знае? Но даже да е по този начин, той е изцяло измамлив и във всеки случай, както гласи известната фраза, „ нито един проект не оцелява след първия конфликт с съперника “. Или както по-цветно го е дефинирал Майк Тайсън: „ Всеки има проект, до момента в който не получи пестник в устата. “ Съединените щати имаха проект да „ демократизират Близкия изток “ посредством войната в Ирак и всички видяхме по какъв начин приключи това.
Истината е, че без значение по какъв начин ще се развие войната против Иран – още е доста рано да се каже, а към този момент има информации, че Пентагонът възнамерява тя да продължи най-малко до септември – Китай евентуално ще бъде обиден доста по-малко от други. Това важи изключително за Европа.
Това значи, че господин Меланшон би трябвало да бъде доста по-загрижен за следствията за личната си страна – Франция – вместо да повтаря тезите на Вашингтон за страна, която, както ще забележим, съвсем не се нуждае от Иран, до момента в който Франция и Европа като цяло са доста по-силно вързани за енергийните пазари, които тази война раздрусва по доста по-дълбок метод, наред с други последици.
Нека погледнем числата и да си представим, поради самия мотив, един съвършен сюжет от позиция на Съединени американски щати: Иран капитулира, настава промяна на режима и се появява ново иранско държавно управление, доста другарски настроено към Вашингтон, водено от Пахлави или от сходна фигура. За изясненост – това е извънредно малко евентуално, само че дано за миг се отдадем на неоконсервативната фикция.
Дали това ще даде на Съединени американски щати повече въздействие върху Китай? До известна степен да, само че това въздействие ще бъде малко и кратковременно. Вярно е, че Иран е огромен снабдител на нефт за Китай – вторият по величина след Саудитска Арабия – само че като цяло Китай в действителност е изненадващо самодостатъчен в енергийно отношение: предходната година степента на енергийна самодостатъчност на страната доближи 84,6 %.
Когато се пресметна зависимостта на Китай от Иран за неговите общи енергийни потребности, се получава едвам към 1,5 % – съвсем статистическа неточност за страна, която усилва личното си произвеждане на първична сила с към 4,6 % годишно. Китай може изцяло да замести Иран единствено за четири месеца, просто като прави повече от същото. Всъщност те предвидиха това: китайският импорт на необработен нефт се усили с 15,8 % през януари и февруари по отношение на предходната година, защото Пекин съзнателно усилваше запасите си в очакване на разстройства. Според Чим Лий, старши анализатор в Economist Intelligence Unit, Китай разполага почти със ресурси, покриващи към 120 дни импорт, което значи, че теоретично може да издържи цялостно прекъсване на целия импорт на нефт в продължение на четири месеца, да не приказваме единствено за загубата на петрола, който минава през Ормузкия пролив, или още по-малко единствено на иранския нефт.
Важно е също да се помни, че Китай самичък е относително огромен производител на нефт. Той е петият по величина производител в света – по-голям от Иран, който е на осмо място, или Венецуела, която е на осемнадесето. Ако се направи елементарна сметка, Китай създава вътрешно почти толкоз нефт, колкото Иран и Венецуела взети дружно.
Китай също по този начин, сходно на Европа, е комшия на Русия – втория по величина производител на нефт в света след Съединените щати. Но за разлика от Европа Китай има отлични връзки с Русия. И най-важното е, че както за нефт, по този начин и за газ Китай има дълготрайни контракти с Русия, които в огромна степен го защищават от съмненията в цените. Това значи, че Китай евентуално ще бъде по-малко обиден от сегашните разтърсвания на цените от доста други страни.
Всичко това също по този начин почива на голямото съмнение, че в случай че Съединените щати поемат надзор върху иранския нефт, ще спрат да го доставят на Китай и че Китай ще би трябвало да замести тези 1,5 % от силата си, които сега получава от Иран. Но нищо не е по-малко несъмнено. Най-вероятният сюжет е Съединени американски щати да създадат това, което преди малко направиха във Венецуела: да получават приходите от продажбите на нефт, само че все пак да продължат да го продават на Китай, при малко по-висока цена – или по-точно без отстъпката, която Китай до момента получаваше. Съединени американски щати, като най-големия производител на нефт в света, няма да купуват този нефт сами, защото към този момент имат прекалено много.
Следователно най-вероятният резултат от един Иран под американски надзор би бил Китай да стане леко по-зависим от нефт, следен от Съединени американски щати: тези 1,5 % от силата му, които в този момент идват от самостоятелен Иран, ще идват от Иран под американски надзор. Това евентуално ще стимулира Китай още повече да усили своята енергийна самодостатъчност. От позиция на Китай това е управляемо.
Всъщност до момента някои от следствията от войната даже се оказаха относително удобни за Китай. Най-значимото от тях е, че Съединените щати бяха принудени да демонтират своята противоракетна система THAAD от Южна Корея – единственото непрекъснато разполагане на THAAD отвън Съединени американски щати, чийто радар може да следи съвсем 3000 километра във вътрешността в китайска територия – с цел да компенсират системи, унищожени или изчерпани от ирански удари.
Когато тази система беше ситуирана през 2017 година, това провокира голям митинг в Китай. Китайският туризъм към Южна Корея беше спрян, южнокорейската компания Lotte беше на практика изгонена от китайския пазар, Hyundai и Kia трябваше да затворят фабрики, а K-pop изчезна от китайските медии.
А в този момент Съединените щати просто демонтират системата и я изпращат в Близкия изток. Южна Корея понесе десетки милиарди долари стопански вреди и съществено утежни връзките си със своя максимален търговски сътрудник – Китай – единствено с цел да има тази система, а Съединени американски щати я вземат назад, когато им е комфортно. Изводът се постанова самичък и той не е в интерес на Съединени американски щати в Азия.
Освен неналичието на надеждност на Съединените щати като сътрудник по сигурността, има още два урока. Първият е обвързван с рестриктивните мерки на американската военна мощност. Иран – междинна по мощ страна, под тежки наказания в продължение на десетилетия – съумя единствено за една седмица да унищожи или изчерпи американските противовъздушни качества в Близкия изток дотам, че Вашингтон трябваше да трансферира системи от Азия.
Вторият урок е обвързван с качеството на самото американско съоръжение. THAAD се счита за една от най-модерните американски системи за противоракетна защита – всяка батарея коства над един милиард $ и в света има единствено осем – а все пак Иран съумя да унищожи или повреди две от тях още в първите дни на войната.
Има и друго следствие от тази война, което може да се окаже потребно за Китай в средносрочен и дълготраен проект. Тя е най-хубавата реклама за възобновимата сила, която светът в миналото е виждал. Всеки ден, в който Ормузкият пролив остава под опасност, всяко повишаване на цените на петрола и всяко търсене на различни снабдители демонстрират за какво зависимостта от изкопаеми горива е стратегическа уязвимост.
Съединени американски щати и Китай направиха изцяло противоположни енергийни залози. Америка се нарежда като бензиностанцията на света, до момента в който Китай се трансформира в арсенала на чистата сила. Тази война удостоверява китайския залог по впечатляващ метод.
Всяка страна, която следи настоящия безпорядък на енергийните пазари, прави същото пресмятане и отговорът все по-често води към слънчевите панели от Пекин, които разчитат единствено на слънцето, а не на доставки на LNG или нефт. Китай господства цялата верига на зелената сила – от слънчевите панели до батериите и електрическите автомобили – а войната против Иран единствено усилва световното търсене на всички тези технологии.
В последна сметка, даже в най-хубавия сюжет за Вашингтон, резултатът за Китай е относително стеснен: загуба на на ниска цена снабдител на нефт, от който съвсем не се нуждае, наблюдаване по какъв начин Съединени американски щати демонтират личната си военна инфраструктура покрай Китай и увеличение на световното търсене на технологиите за чиста сила, в които Китай господства.
Последствията за Европа обаче са доста по-тежки.
Преди всичко, за разлика от Китай, Европейският съюз е мощно подвластен от импорт на сила. Данните на Евростат демонстрират, че зависимостта на Европейски Съюз от енергиен импорт е към 58,4 %, което значи, че степента му на енергийна самодостатъчност е едвам към 41 % – почти на половина от тази на Китай.
От кого зависи Европа? На първо място от Съединените щати и то от ден на ден. Данните ясно демонстрират резултата от войната в Украйна: зависимостта на Европейски Съюз от американската сила се усили четирикратно – от към 4 % през 2018 година до почти 22 % през днешния ден.
Макар Европейски Съюз да не внася непосредствено сила от Иран, войната към този момент оказва трагично въздействие върху енергийните пазари. Фактическото затваряне на Ормузкия пролив изважда към 20 % от международните доставки на нефт, а производството на LNG в Катар – също към 20 % от международния пазар – е прекратено. Светът е изправен пред най-големия петролен потрес в историята. Това е изключително неприятна вест за Европа. Колкото по-зависима е една стопанска система от импорт на сила, толкоз по-уязвима е тя към съмненията в цените.
Съединени американски щати се оказват по едно и също време страната, която стартира войната, и най-големият производител на нефт и газ, който може да извлече изгода от покачването на цените. На процедура Европа заплаща на Съединените щати „ военна награда “ за сила – награда, провокирана от война, стартирана от самите Съединени щати.
Войната може да има и други последици за Европа, сходни на тези от войната в Украйна. Тогава Европа размени съветския тръбопроводен газ с американски LNG. Сега спорът с Иран може да дестабилизира цялостен район от снабдители. Катар е отвън играта, саудитски енергийни уреди са ударени. Когато се извади от пазара цялостен район, а освен една страна, броят на „ сигурните “ други възможности понижава фрапантно. Какво остава за Европа? Американската сила.
Разбира се, има явна опция: Европа може да форсира прехода към лична възобновима сила, в това число посредством закупуване на китайски слънчеви панели, акумулатори и електрически автомобили. Но тук се появява циничен кръг. Колкото по-зависима става Европа от американската сила, толкоз повече Вашингтон може да оказва напън тя да блокира китайските технологии.
И тъкмо това се случва. Европа наложи мита върху китайските електрически автомобили и стартира следствия против китайските слънчеви панели. Всеки нов LNG контракт със Съединените щати освен задълбочава енергийната взаимозависимост на Европа, само че и стяга политическите ограничавания, които пречат тя да се освободи от тази взаимозависимост.
Това е суровата геополитическа действителност. Ако се съпостави въздействието, което Съединени американски щати евентуално ще придобият върху Европа и върху Китай в резултат на войната против Иран, няма подозрение, че Европа ще излезе в доста по-неблагоприятна позиция.
Китай ще се оправи относително добре, може би даже ще излезе по-силен. Европа обаче рискува да се заключи според, от която може в никакъв случай да не успее да се освободи.
В същото време войната към този момент носи изгоди и за Русия, която печели от по-високите цени на петрола и газа.
Накрая остава и въпросът за прецедента. Войната против Иран на процедура съставлява най-силната страна в света, която нападна суверенна страна, убива нейния водач и се пробва да смени режима, без даже да показа безапелационен мотив за война.
Това е свят, в който силата се трансформира в право. В подобен свят значение има само силата. Китай я има. Европа не.
Затова е неуместно европейски политици да се тревожат за Китай. Китай ще се оправи. Европа има доста по-големи проблеми.
И остава въпросът: в случай че даже дребното европейски политици, които не поддържат тази линия, стартират да повтарят същите илюзии като американските неоконсерватори, тогава кой в действителност пази ползите на Европа?
Арно Бертран,
Големият мотив, който сега се прокарва на Запад, с цел да оправдае противозаконната нападателна война против Иран, е, че тя в действителност е ориентирана против Китай – част от тактика за енергийно обграждане на Китай и лишаването му от значим геополитически сътрудник.
Този разказ се прокарва даже до степен на парадокс. Бившият американски дипломат в Китай Никълъс Бърнс безусловно се подигра на Китай, наричайки го „ беззащитен другар “, тъй като не оказва помощ на Иран да се бори против американците. Това приказва доста за това какъв брой социопатични са станали американските елити, щом почитан американски посланик се подиграва на нуклеарна велика мощ, задето не влиза във война със Съединените щати. Човек би се засмял, в случай че тематиката не беше толкоз сериозна.
Този роман идва освен от Вашингтон, само че и от Европа, в това число от някои доста изненадващи и разочароващи места. Пример е Жан-Люк Меланшон, водач на „ Непокорна Франция “, главната лява опозиционна партия във Франция, който повтаря тезите на Вашингтон и споделя, че войната против Иран в действителност е ориентирана против Китай, тъй като „ лимитира опциите на Китай да си обезпечава нефт “. Човек не би очаквал Меланшон да повтаря съвсем буквално това, което споделят Линдзи Греъм или институтът „ Хъдсън “ – американски десен неоконсервативен мозъчен концерн – по Fox News, само че не щеш ли това се случва.
По принцип, когато избран разказ за война се прокарва от американците – още повече от американските неоконсерватори – най-добре е да го приемате с голяма доза песимизъм. Те не са изключително известни с това, че разрешават на истината да попречи на комфортния роман. Разбира се, те ще кажат, че всичко това е част от величествен проект за пренареждане на международния ред и за слагане на основния им съперник на колене. Това е тъкмо видът блажен роман, който звучи добре във Вашингтон.
Може и да е правилно, може в действителност това да е проектът им – кой знае? Но даже да е по този начин, той е изцяло измамлив и във всеки случай, както гласи известната фраза, „ нито един проект не оцелява след първия конфликт с съперника “. Или както по-цветно го е дефинирал Майк Тайсън: „ Всеки има проект, до момента в който не получи пестник в устата. “ Съединените щати имаха проект да „ демократизират Близкия изток “ посредством войната в Ирак и всички видяхме по какъв начин приключи това.
Истината е, че без значение по какъв начин ще се развие войната против Иран – още е доста рано да се каже, а към този момент има информации, че Пентагонът възнамерява тя да продължи най-малко до септември – Китай евентуално ще бъде обиден доста по-малко от други. Това важи изключително за Европа.
Това значи, че господин Меланшон би трябвало да бъде доста по-загрижен за следствията за личната си страна – Франция – вместо да повтаря тезите на Вашингтон за страна, която, както ще забележим, съвсем не се нуждае от Иран, до момента в който Франция и Европа като цяло са доста по-силно вързани за енергийните пазари, които тази война раздрусва по доста по-дълбок метод, наред с други последици.
Нека погледнем числата и да си представим, поради самия мотив, един съвършен сюжет от позиция на Съединени американски щати: Иран капитулира, настава промяна на режима и се появява ново иранско държавно управление, доста другарски настроено към Вашингтон, водено от Пахлави или от сходна фигура. За изясненост – това е извънредно малко евентуално, само че дано за миг се отдадем на неоконсервативната фикция.
Дали това ще даде на Съединени американски щати повече въздействие върху Китай? До известна степен да, само че това въздействие ще бъде малко и кратковременно. Вярно е, че Иран е огромен снабдител на нефт за Китай – вторият по величина след Саудитска Арабия – само че като цяло Китай в действителност е изненадващо самодостатъчен в енергийно отношение: предходната година степента на енергийна самодостатъчност на страната доближи 84,6 %.
Когато се пресметна зависимостта на Китай от Иран за неговите общи енергийни потребности, се получава едвам към 1,5 % – съвсем статистическа неточност за страна, която усилва личното си произвеждане на първична сила с към 4,6 % годишно. Китай може изцяло да замести Иран единствено за четири месеца, просто като прави повече от същото. Всъщност те предвидиха това: китайският импорт на необработен нефт се усили с 15,8 % през януари и февруари по отношение на предходната година, защото Пекин съзнателно усилваше запасите си в очакване на разстройства. Според Чим Лий, старши анализатор в Economist Intelligence Unit, Китай разполага почти със ресурси, покриващи към 120 дни импорт, което значи, че теоретично може да издържи цялостно прекъсване на целия импорт на нефт в продължение на четири месеца, да не приказваме единствено за загубата на петрола, който минава през Ормузкия пролив, или още по-малко единствено на иранския нефт.
Важно е също да се помни, че Китай самичък е относително огромен производител на нефт. Той е петият по величина производител в света – по-голям от Иран, който е на осмо място, или Венецуела, която е на осемнадесето. Ако се направи елементарна сметка, Китай създава вътрешно почти толкоз нефт, колкото Иран и Венецуела взети дружно.
Китай също по този начин, сходно на Европа, е комшия на Русия – втория по величина производител на нефт в света след Съединените щати. Но за разлика от Европа Китай има отлични връзки с Русия. И най-важното е, че както за нефт, по този начин и за газ Китай има дълготрайни контракти с Русия, които в огромна степен го защищават от съмненията в цените. Това значи, че Китай евентуално ще бъде по-малко обиден от сегашните разтърсвания на цените от доста други страни.
Всичко това също по този начин почива на голямото съмнение, че в случай че Съединените щати поемат надзор върху иранския нефт, ще спрат да го доставят на Китай и че Китай ще би трябвало да замести тези 1,5 % от силата си, които сега получава от Иран. Но нищо не е по-малко несъмнено. Най-вероятният сюжет е Съединени американски щати да създадат това, което преди малко направиха във Венецуела: да получават приходите от продажбите на нефт, само че все пак да продължат да го продават на Китай, при малко по-висока цена – или по-точно без отстъпката, която Китай до момента получаваше. Съединени американски щати, като най-големия производител на нефт в света, няма да купуват този нефт сами, защото към този момент имат прекалено много.
Следователно най-вероятният резултат от един Иран под американски надзор би бил Китай да стане леко по-зависим от нефт, следен от Съединени американски щати: тези 1,5 % от силата му, които в този момент идват от самостоятелен Иран, ще идват от Иран под американски надзор. Това евентуално ще стимулира Китай още повече да усили своята енергийна самодостатъчност. От позиция на Китай това е управляемо.
Всъщност до момента някои от следствията от войната даже се оказаха относително удобни за Китай. Най-значимото от тях е, че Съединените щати бяха принудени да демонтират своята противоракетна система THAAD от Южна Корея – единственото непрекъснато разполагане на THAAD отвън Съединени американски щати, чийто радар може да следи съвсем 3000 километра във вътрешността в китайска територия – с цел да компенсират системи, унищожени или изчерпани от ирански удари.
Когато тази система беше ситуирана през 2017 година, това провокира голям митинг в Китай. Китайският туризъм към Южна Корея беше спрян, южнокорейската компания Lotte беше на практика изгонена от китайския пазар, Hyundai и Kia трябваше да затворят фабрики, а K-pop изчезна от китайските медии.
А в този момент Съединените щати просто демонтират системата и я изпращат в Близкия изток. Южна Корея понесе десетки милиарди долари стопански вреди и съществено утежни връзките си със своя максимален търговски сътрудник – Китай – единствено с цел да има тази система, а Съединени американски щати я вземат назад, когато им е комфортно. Изводът се постанова самичък и той не е в интерес на Съединени американски щати в Азия.
Освен неналичието на надеждност на Съединените щати като сътрудник по сигурността, има още два урока. Първият е обвързван с рестриктивните мерки на американската военна мощност. Иран – междинна по мощ страна, под тежки наказания в продължение на десетилетия – съумя единствено за една седмица да унищожи или изчерпи американските противовъздушни качества в Близкия изток дотам, че Вашингтон трябваше да трансферира системи от Азия.
Вторият урок е обвързван с качеството на самото американско съоръжение. THAAD се счита за една от най-модерните американски системи за противоракетна защита – всяка батарея коства над един милиард $ и в света има единствено осем – а все пак Иран съумя да унищожи или повреди две от тях още в първите дни на войната.
Има и друго следствие от тази война, което може да се окаже потребно за Китай в средносрочен и дълготраен проект. Тя е най-хубавата реклама за възобновимата сила, която светът в миналото е виждал. Всеки ден, в който Ормузкият пролив остава под опасност, всяко повишаване на цените на петрола и всяко търсене на различни снабдители демонстрират за какво зависимостта от изкопаеми горива е стратегическа уязвимост.
Съединени американски щати и Китай направиха изцяло противоположни енергийни залози. Америка се нарежда като бензиностанцията на света, до момента в който Китай се трансформира в арсенала на чистата сила. Тази война удостоверява китайския залог по впечатляващ метод.
Всяка страна, която следи настоящия безпорядък на енергийните пазари, прави същото пресмятане и отговорът все по-често води към слънчевите панели от Пекин, които разчитат единствено на слънцето, а не на доставки на LNG или нефт. Китай господства цялата верига на зелената сила – от слънчевите панели до батериите и електрическите автомобили – а войната против Иран единствено усилва световното търсене на всички тези технологии.
В последна сметка, даже в най-хубавия сюжет за Вашингтон, резултатът за Китай е относително стеснен: загуба на на ниска цена снабдител на нефт, от който съвсем не се нуждае, наблюдаване по какъв начин Съединени американски щати демонтират личната си военна инфраструктура покрай Китай и увеличение на световното търсене на технологиите за чиста сила, в които Китай господства.
Последствията за Европа обаче са доста по-тежки.
Преди всичко, за разлика от Китай, Европейският съюз е мощно подвластен от импорт на сила. Данните на Евростат демонстрират, че зависимостта на Европейски Съюз от енергиен импорт е към 58,4 %, което значи, че степента му на енергийна самодостатъчност е едвам към 41 % – почти на половина от тази на Китай.
От кого зависи Европа? На първо място от Съединените щати и то от ден на ден. Данните ясно демонстрират резултата от войната в Украйна: зависимостта на Европейски Съюз от американската сила се усили четирикратно – от към 4 % през 2018 година до почти 22 % през днешния ден.
Макар Европейски Съюз да не внася непосредствено сила от Иран, войната към този момент оказва трагично въздействие върху енергийните пазари. Фактическото затваряне на Ормузкия пролив изважда към 20 % от международните доставки на нефт, а производството на LNG в Катар – също към 20 % от международния пазар – е прекратено. Светът е изправен пред най-големия петролен потрес в историята. Това е изключително неприятна вест за Европа. Колкото по-зависима е една стопанска система от импорт на сила, толкоз по-уязвима е тя към съмненията в цените.
Съединени американски щати се оказват по едно и също време страната, която стартира войната, и най-големият производител на нефт и газ, който може да извлече изгода от покачването на цените. На процедура Европа заплаща на Съединените щати „ военна награда “ за сила – награда, провокирана от война, стартирана от самите Съединени щати.
Войната може да има и други последици за Европа, сходни на тези от войната в Украйна. Тогава Европа размени съветския тръбопроводен газ с американски LNG. Сега спорът с Иран може да дестабилизира цялостен район от снабдители. Катар е отвън играта, саудитски енергийни уреди са ударени. Когато се извади от пазара цялостен район, а освен една страна, броят на „ сигурните “ други възможности понижава фрапантно. Какво остава за Европа? Американската сила.
Разбира се, има явна опция: Европа може да форсира прехода към лична възобновима сила, в това число посредством закупуване на китайски слънчеви панели, акумулатори и електрически автомобили. Но тук се появява циничен кръг. Колкото по-зависима става Европа от американската сила, толкоз повече Вашингтон може да оказва напън тя да блокира китайските технологии.
И тъкмо това се случва. Европа наложи мита върху китайските електрически автомобили и стартира следствия против китайските слънчеви панели. Всеки нов LNG контракт със Съединените щати освен задълбочава енергийната взаимозависимост на Европа, само че и стяга политическите ограничавания, които пречат тя да се освободи от тази взаимозависимост.
Това е суровата геополитическа действителност. Ако се съпостави въздействието, което Съединени американски щати евентуално ще придобият върху Европа и върху Китай в резултат на войната против Иран, няма подозрение, че Европа ще излезе в доста по-неблагоприятна позиция.
Китай ще се оправи относително добре, може би даже ще излезе по-силен. Европа обаче рискува да се заключи според, от която може в никакъв случай да не успее да се освободи.
В същото време войната към този момент носи изгоди и за Русия, която печели от по-високите цени на петрола и газа.
Накрая остава и въпросът за прецедента. Войната против Иран на процедура съставлява най-силната страна в света, която нападна суверенна страна, убива нейния водач и се пробва да смени режима, без даже да показа безапелационен мотив за война.
Това е свят, в който силата се трансформира в право. В подобен свят значение има само силата. Китай я има. Европа не.
Затова е неуместно европейски политици да се тревожат за Китай. Китай ще се оправи. Европа има доста по-големи проблеми.
И остава въпросът: в случай че даже дребното европейски политици, които не поддържат тази линия, стартират да повтарят същите илюзии като американските неоконсерватори, тогава кой в действителност пази ползите на Европа?
Арно Бертран,
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ