Не системата ни убива – ние убиваме системата
Не системата ни убива – ние убиваме системата.
Трагедията със Сияна и татко ѝ, който сърцато се пробва да осмисли загубата на детето си, като подвига вълна от неодобрение против бездушната страна, заслужава освен това от медийна употреба на непознатото страдалчество, която ще се не помни след седмица.
Уви, такава е участта на всяка персонална българска покруса, която се трансформира в социална, попада в новините и след това се не помни – когато публиката се измори да я следи, а продуцентите я смъкват от екран. До идващия път.
Така беше с „ Индиго “, Лим, „ Алабин “ и още безчет случаи, които даже не мога да си спомня. Низ от нещастия, които се появяват в новините и изчезват с времето, без нищо да се промени, тъй като хората не се трансформират, откакто ги гледат.
Мисля, че изместваме фокуса.
Шофьорът на камиона, умъртвил Сияна, е карал с превишена скорост, в дъжд и по влажен път. Имал е голям брой нарушавания преди злополуката и, съгласно описа на бабата на момичето, не се е притекъл на помощ, до момента в който детето е умирало в ръцете ѝ.
Ако неприятното положение на пътя беше главният провинен за тази покруса, там щяха да стават произшествия всеки ден. Два дни по-късно различен камион се обърна на този завой, което дефинитивно насочи вниманието към в действителност неприятното качество на асфалта, само че това не е първопричината за нещастието.
Първопричината е неразумното шофиране на камионджията при неприятно време и по влажен път.
Неговата персонална безнаказаност е повода за гибелта на детето. Останалото са второстепенни условия, употребявани като опрощение и бягство от отговорността, която не е систематична, а лична.
Мисля, че в този случай би трябвало да степенуваме отговорността. И неразумното каране на водача е преди всичко. Настилката е вторичен фактор. Ако беше първокачествен – там щяха да стават произшествия всеки ден.
Аз съм последният човек, който може да бъде обвинен в отбрана на българските пътища и на компаниите, които ги строят. Българските пътища са същински скандал даже по стандартите на началото на предишния век. Те не могат да доближат равнището на западно, гръцко или сръбско село, даже след епохи.
Една от фантазиите ми е, в случай че в миналото имам власт, да отстраня всичко българско от градежа на инфраструктурата на България – тъй като, като се изключи че са крадливи, българите са и доста некадърни. Това не е обвиняване, а факт. Българската небрежност и българската несръчност са главният проблем на България.
И тук се връщам към началото.
Нищо няма да се промени в България, до момента в който българите не се трансформират.
Ние настойчиво отхвърляме да станем по-добри.
По-взискателни към себе си.
По-внимателни и фокусирани в това, което вършим.
По-отговорни към другите, за които го вършим.
По-прецизни.
По-дисциплинирани.
По-естетични.
По-критични.
По-самокритични (но не нарцистично самоосъждащи се)
По-себеуважаващи се.
По-достойни.
По-сложни от черно-бялото, примитивно, дуалистично разделяне на два тима от идиоти, които се замерят с опорки. А когато тяхната свада убие дете – да упрекват „ системата “ и да симулират съчувствие, тъй като по този начин са го гледали по малкия екран.
Явор Дачков
Трагедията със Сияна и татко ѝ, който сърцато се пробва да осмисли загубата на детето си, като подвига вълна от неодобрение против бездушната страна, заслужава освен това от медийна употреба на непознатото страдалчество, която ще се не помни след седмица.
Уви, такава е участта на всяка персонална българска покруса, която се трансформира в социална, попада в новините и след това се не помни – когато публиката се измори да я следи, а продуцентите я смъкват от екран. До идващия път.
Така беше с „ Индиго “, Лим, „ Алабин “ и още безчет случаи, които даже не мога да си спомня. Низ от нещастия, които се появяват в новините и изчезват с времето, без нищо да се промени, тъй като хората не се трансформират, откакто ги гледат.
Мисля, че изместваме фокуса.
Шофьорът на камиона, умъртвил Сияна, е карал с превишена скорост, в дъжд и по влажен път. Имал е голям брой нарушавания преди злополуката и, съгласно описа на бабата на момичето, не се е притекъл на помощ, до момента в който детето е умирало в ръцете ѝ.
Ако неприятното положение на пътя беше главният провинен за тази покруса, там щяха да стават произшествия всеки ден. Два дни по-късно различен камион се обърна на този завой, което дефинитивно насочи вниманието към в действителност неприятното качество на асфалта, само че това не е първопричината за нещастието.
Първопричината е неразумното шофиране на камионджията при неприятно време и по влажен път.
Неговата персонална безнаказаност е повода за гибелта на детето. Останалото са второстепенни условия, употребявани като опрощение и бягство от отговорността, която не е систематична, а лична.
Мисля, че в този случай би трябвало да степенуваме отговорността. И неразумното каране на водача е преди всичко. Настилката е вторичен фактор. Ако беше първокачествен – там щяха да стават произшествия всеки ден.
Аз съм последният човек, който може да бъде обвинен в отбрана на българските пътища и на компаниите, които ги строят. Българските пътища са същински скандал даже по стандартите на началото на предишния век. Те не могат да доближат равнището на западно, гръцко или сръбско село, даже след епохи.
Една от фантазиите ми е, в случай че в миналото имам власт, да отстраня всичко българско от градежа на инфраструктурата на България – тъй като, като се изключи че са крадливи, българите са и доста некадърни. Това не е обвиняване, а факт. Българската небрежност и българската несръчност са главният проблем на България.
И тук се връщам към началото.
Нищо няма да се промени в България, до момента в който българите не се трансформират.
Ние настойчиво отхвърляме да станем по-добри.
По-взискателни към себе си.
По-внимателни и фокусирани в това, което вършим.
По-отговорни към другите, за които го вършим.
По-прецизни.
По-дисциплинирани.
По-естетични.
По-критични.
По-самокритични (но не нарцистично самоосъждащи се)
По-себеуважаващи се.
По-достойни.
По-сложни от черно-бялото, примитивно, дуалистично разделяне на два тима от идиоти, които се замерят с опорки. А когато тяхната свада убие дете – да упрекват „ системата “ и да симулират съчувствие, тъй като по този начин са го гледали по малкия екран.
Явор Дачков
Източник: svobodnoslovo.eu
КОМЕНТАРИ