Трагедията На Една Българска Майка: Нещастието Се Случи През Топъл, Летен Ден. Проклех Ги Да Страдат, Не Да Умрат
Не се излъгах, Благо приключи гимназия и незабавно стартира работа. Отменяше ме в грижите за болния си брат, плащаше сметките, пазаруваше, а когато ми докара и снаха – щастието ми беше цялостно. От сърце се радвах, че момчето ми се е задомило.
Таня не влезе в къщата ми като дълго чакана щерка, а като зложелател. Нищо у дома не й харесваше. Мебелите били остарели, повръщало й се от миризмата на яхниите, жилището било тясно и нямала никакво персонално пространство. Но най-вече ме заболя, когато настоя да настаним огромния наследник в болнично заведение, където, съгласно нея, щели да се грижат по-добре за него. За благополучие Благо обичаше брат си и остро смъмри Таня. Тя замълча, само че затаи злобата в сърцето си.
Нещастието се случи през един топъл, летен ден. Беше ранна заран.
Благо потегли за работа, а няколко часа по-късно ни се обадиха, с цел да ни оповестят, че е умрял при случай. Заплаках, не желаех да приема новината за истина, а след това всичко потъна в непроницаем мрак. Смътно си припомням погребението. Много хора пристигнаха да го изпратят в последния му път. Стисках ръката на болния си наследник, който ясно осъзнаваше какво се случва. Колегите на Благо откровено го оплакаха, само че най-безутешен беше приятелят му Калин. Двамата се познаваха още от детската градина. Живеехме в един блок, вход до вход. Заедно минаха през сложния пубертет и приключиха гимназията. Обичаха се като братя и се подкрепяха чак до гибелта на Благо. След погребението, Калин ми се закле, че каквото и да става, постоянно ще бъде до мен. Силни думи сподели, тежки обети даде!
Тогава си помислих, че Бог ми взе обичания наследник, само че за разтуха ми изпрати най-хубавия му другар.
След месец Таня стартира все по-често да закъснява след работа, до момента в който една нощ не се прибра. Притеснена, че нещо неприятно й се е случило, й звъннах по джиесема, само че той беше изключен. Цяла нощ не мигнах. Макар че двете не се обичахме, тя бе вдовицата на починалия ми наследник Благо и считах, че съм длъжна да се грижа за нея като майка.
Снаха ми не се прибра и на другия ден. Калин също не се обаждаше, макар че не излизаше от вкъщи ми, до момента в който Благо беше жив. Една вечер с болното ми момче излязохме до близката градинка. Внезапно той ми уточни с пръст нещо, беше превъзбуден. Тогава ги видях – хванати за ръце като влюбена двойка, на метри от мен, вървяха Калин и Таня. Двамата ме подминаха, като че ли бях непозната.
Разбрах за какво снаха ми изчезна, а Калин не помни клетвите, които ми даде на погребението.
Майчиното ми сърце кървеше от тъга. Благо още не беше изстинал в гроба, а жена му спеше с най-хубавия му другар. Всяка заран ги виждах да излизат прегърнати за работа, а вечер се прибираха с цялостни торби с покупки.
Не устоях и в болката си ги проклех – помолих Бог да ги накаже за измяната. Не излизах денем, с цел да избегна състрадателните погледи на съседите. Някои се забавляваха със обстановката, други клатеха неблагоприятно глава, трети предричаха, че нищо положително няма да излезе от тази работа. За една година побелях и се състарих, очите ми изтекоха от сълзи. Живеех единствено поради болното си момче. Всички, които на погребението обещаваха, че ще се погрижат за нас и няма да не помнят Благо, от дълго време не се интересуваха от нас. Не стъпваха и на гроба му, даже и на годишнината не пристигнаха, макар че се обадих на всички.
Както споделят хората – живият жив, умрелият – починал.
След гибелта на брачна половинка ми осъзнах какво значи да загубиш най-близкия си човек, а след кончината на Благо разбрах какво значи самотност. Вече бях не запомнила, че в душата си пожелах двамата любовници да не видят хаир, когато стана злополука, при която Таня пострада тежко и едвам я избавиха. И двата й крайници бяха счупени и гипсирани, Калин я вкара във входа на инвалидна количка, гледаше гузно и когато ме видя, извърна глава.
Разплаках се, тъй като не съм желала да ги сполети сходна покруса или да умират. Не ми е по-леко и на душата, нищо и никой няма да ми върне Благо от оня свят./svejo
Таня не влезе в къщата ми като дълго чакана щерка, а като зложелател. Нищо у дома не й харесваше. Мебелите били остарели, повръщало й се от миризмата на яхниите, жилището било тясно и нямала никакво персонално пространство. Но най-вече ме заболя, когато настоя да настаним огромния наследник в болнично заведение, където, съгласно нея, щели да се грижат по-добре за него. За благополучие Благо обичаше брат си и остро смъмри Таня. Тя замълча, само че затаи злобата в сърцето си.
Нещастието се случи през един топъл, летен ден. Беше ранна заран.
Благо потегли за работа, а няколко часа по-късно ни се обадиха, с цел да ни оповестят, че е умрял при случай. Заплаках, не желаех да приема новината за истина, а след това всичко потъна в непроницаем мрак. Смътно си припомням погребението. Много хора пристигнаха да го изпратят в последния му път. Стисках ръката на болния си наследник, който ясно осъзнаваше какво се случва. Колегите на Благо откровено го оплакаха, само че най-безутешен беше приятелят му Калин. Двамата се познаваха още от детската градина. Живеехме в един блок, вход до вход. Заедно минаха през сложния пубертет и приключиха гимназията. Обичаха се като братя и се подкрепяха чак до гибелта на Благо. След погребението, Калин ми се закле, че каквото и да става, постоянно ще бъде до мен. Силни думи сподели, тежки обети даде!
Тогава си помислих, че Бог ми взе обичания наследник, само че за разтуха ми изпрати най-хубавия му другар.
След месец Таня стартира все по-често да закъснява след работа, до момента в който една нощ не се прибра. Притеснена, че нещо неприятно й се е случило, й звъннах по джиесема, само че той беше изключен. Цяла нощ не мигнах. Макар че двете не се обичахме, тя бе вдовицата на починалия ми наследник Благо и считах, че съм длъжна да се грижа за нея като майка.
Снаха ми не се прибра и на другия ден. Калин също не се обаждаше, макар че не излизаше от вкъщи ми, до момента в който Благо беше жив. Една вечер с болното ми момче излязохме до близката градинка. Внезапно той ми уточни с пръст нещо, беше превъзбуден. Тогава ги видях – хванати за ръце като влюбена двойка, на метри от мен, вървяха Калин и Таня. Двамата ме подминаха, като че ли бях непозната.
Разбрах за какво снаха ми изчезна, а Калин не помни клетвите, които ми даде на погребението.
Майчиното ми сърце кървеше от тъга. Благо още не беше изстинал в гроба, а жена му спеше с най-хубавия му другар. Всяка заран ги виждах да излизат прегърнати за работа, а вечер се прибираха с цялостни торби с покупки.
Не устоях и в болката си ги проклех – помолих Бог да ги накаже за измяната. Не излизах денем, с цел да избегна състрадателните погледи на съседите. Някои се забавляваха със обстановката, други клатеха неблагоприятно глава, трети предричаха, че нищо положително няма да излезе от тази работа. За една година побелях и се състарих, очите ми изтекоха от сълзи. Живеех единствено поради болното си момче. Всички, които на погребението обещаваха, че ще се погрижат за нас и няма да не помнят Благо, от дълго време не се интересуваха от нас. Не стъпваха и на гроба му, даже и на годишнината не пристигнаха, макар че се обадих на всички.
Както споделят хората – живият жив, умрелият – починал.
След гибелта на брачна половинка ми осъзнах какво значи да загубиш най-близкия си човек, а след кончината на Благо разбрах какво значи самотност. Вече бях не запомнила, че в душата си пожелах двамата любовници да не видят хаир, когато стана злополука, при която Таня пострада тежко и едвам я избавиха. И двата й крайници бяха счупени и гипсирани, Калин я вкара във входа на инвалидна количка, гледаше гузно и когато ме видя, извърна глава.
Разплаках се, тъй като не съм желала да ги сполети сходна покруса или да умират. Не ми е по-леко и на душата, нищо и никой няма да ми върне Благо от оня свят./svejo
Източник: bradva.bg
КОМЕНТАРИ