Не съм сигурен минава ли ден, без някой да изрече

Не съм сигурен минава ли ден, без някой да изрече на глас, че не можем да я караме все по този начин – „ от през днешния ден за на следващия ден “. Че няма по какъв начин нашата страна, нашето обитаемо място, нашето правораздаване, нашето обучение или опазване на здравето, нашите институции и каквото още се сетите „ наше “, да се разсънват всяка заран с чувството, че не е имало никакво „ през вчерашния ден “. Все едно, че не са били взети съответни решения, които сме длъжни да следваме; все едно, че правото не е универсална норма, а единствено волност на властта в сходство с добре познатия принцип в Османската империя „ право съди, погрешно съди остарял кадия “ (в взаимозависимост от променливата воля на падишаха).

Нима не наподобява повече от неестествено да вземем за пример властта оня ден да разгласи, че отново налива пари в спрения от самата нея план „ Бургас Александруполис “, откакто би трябвало да е ясно, че българо-гръцко-руското сдружение няма да проработи? Освен в случай че (както в тази ситуация с „ Белене “) всичко не опира до двойни сметки или много комплицирано политическо презастраховане (пак според от нечия променлива воля).

Затова ние постоянно „ строим “ и „ не строим “. Или по тъкмо: по едно и също време „ строим и не строим “. И за задачата охраняваме „ мочур “, представяйки го за „ обект с национално значение “. Веднъж така, различен път – инак (пак според от конюнктурата).

По същия метод не търсим настоящо правораздаване, а избираме да реформираме самата (съдебна) промяна. Или всяка година променяме наредбите за медикаментите и потулваме проблемите в лечебните заведения, без да градим опазване на здравето.

Ала най-лошото е, че, увлечени от това преливане от пусто в празно, започваме да губим усета си за изясненост и разсъдителност, възприятието си за сдържаност. И още по-трагикомичното е, когато всичко в България силово се персонализира: от долу до горе, от предишното към сегашното, от цар Борис Три до Борисов Три (както на високо ниво се казва). Без да забравяме за гороломния смях на „ индивида от народа “ и персоналните „ срещи “ при Тодор Живков, чийто управнически модел въобще не е пропуснат.

Не настоявам, че нашенската политическа персонализация е необяснима – при неработещи добре институции, обричащи жителите на произвол, човек бива заставен да търси среща с „ тялото на властта “ и там да изложи болките си. Пък след това – каквото стане. А най-често става следното: височайшето „ тяло “ го приема, почесва се по главата и свива плещи, искайки да покаже, че нищо не може да се направи. От което и следва „ нищо “.
***
Рефлекс на „ тялото на властта “, така дългогодишен в политическите ни нрави, че не мога да не напомня една емблематична история, обвързвана с ръководството на Петко Каравелов. Дължим я на издирвателството на Антон Страшимиров, който като се изключи че е позабравен класик, е създател и на проникновени социално-психологически студии за българския темперамент (редно е да си спомним за него в тези дни, когато се навършват 80 години от гибелта му).

Та в книгата си „ Реформатор “ (Петко Каравелов. Психологичен етюд, 1934 г.), Антон Страшимиров споделя следното: „ Веднъж Петко Каравелов като министър-председател посетил Бургас. Тръгнали (по остарял турски обичай) представителите на еснафите на „ поклонение и поплак”. Каравелов ги изслушвал в наличието на своите първи хора и си взимал бележки за недоволствата на пай хартия. А когато всичко свършило, той заговорил със своите хора за политика. После завил хартишките с бележките и с тях почнал да си чисти ушите. Един от хората извикал: „ Господин министър-председателю, вие изхабите бележките с недоволствата на народа!” А Каравелов свил хартишката на топка и я хвърлил зад вратата. После отсякъл:
– Министър-председателят не е турски паша, че да му сервират недоволства за вряло-некипяло. Има в този момент Народно заседание, т.е. депутати, които съдят и нас, министрите. Оплакванията би трябвало да се насочат към тях. А хората аз ги изслушах – и сякаш си вземах бележки – единствено, с цел да ги зачета. “

Звучи брутално, но тъжното е, че Петко Каравелов е бил фактически прав. И проектирана с днешна дата тази преживелица звучи още по-угнетително и прискърбно. Без значение дали „ тялото на властта “ си води бележки за някаква „ потребност “, или се лимитира само с възклицания.

В своята „ Книга за българите “, а и в други студии, Страшимиров доразвива тези свои размишления в опит да формулира някаква доктрина на националния ни темперамент. Така стига до следните заключения:

До огромна степен, упорства той, всичко се дължи на южняшкия ни характер. На юг всичко е директно и незаобиколимо (неопосредено от институции, както бихме споделили днес).

За да потвърди изводите си, Антон Страшимиров се връща още по-назад във времето – към началото на Второто българско царство и една тирада на цар Асен, произнесена преди борбата за Амфиполи през 1195 година Става дума за фрагмент от хрониката на Никита Хониат, в която се цитира царското слово преди сражението с ромеите. Ясно е, че византийският хронист не е могъл да участва директно на словото, произнесено във вражия лагер. Ала речта, упорства Страшимиров, е много индивидуализирана, с цел да е директна небивалица. Затова, през думите на „ тялото на властта “, се пробва да очертае казуса на българите.

А той, преди всичко, се свежда, до внезапната колебливост в настроенията им и непрекъснатите им съмнения, което идва да покаже, че „ тяхната слабост не е в черепа и не е в гърдите, а е в мозъка на българина “.

Затуй и цар Асен упорства българите да не се доверяват непрекъснато на клюки. И въпреки да не е нужно да си запушват ушите, да помнят, че слухът лъже , даже когато приказва по-голямата част от народа. В множеството случаи е належащо всеки да сложи своето око за арбитър и тогава точно да одобри мълвата за същинска или да я зареже като лъжлива.

Оттук и „ диагностицирането “ на Антон Страшимиров най-общо се свежда до следното:
Българският характер клони към разгорещеност: елементарно пламваме и бързо гаснем. Бързо губим интерес към общограждански инициативи. Тази национална сила е капиталът, който най-често ни липсва. Клоним и към лекомислена самоувереност. Неведнъж и не два пъти. Народи с такава двоякост в темперамента, упорства Антон Страшимиров, демонстрират колебливостта на двойствените натури: щом са пред риск, а не могат да измерят следствията от нужната решителна стъпка, те изпадат в колебание и волята им за деяние отслабва. Оттук и честото чувство за невъзможност. И най-после, установи той, българите не са склонни към мистична замечтаност. В случая Страшимиров има поради не толкоз религиозността на българина, която е обособена тематика, колкото усета му за истината. „ Нам не е потребна истината, написа той, за нас тя е отвлечена полезност, а не е изискване за по-съвършен живот “.
А там, където липсва истина, има очевиден недостиг на правдивост. Чудно ли е тогава за какво толкоз бързо меним решенията си.

*Коментарът е оповестен от Тони Николов в " Портал Култура "