Не мисля, че възхищението пред Владимир Путин е плод на

Не мисля, че възхищението пред Владимир Путин е плод на някаква русофилия. Путинизмът е в същината си поклонение пред мощната ръка, написа Ивайло Дичев.

Снимка от проруска проява от 2015

Не мисля, че на някаква русофилия. Не имам вяра и левите българи да са толкоз наивни, та да виждат в този обкръжен с олигарси самовластник нещо комунистическо. пред мощната ръка - пред алфа-мъжкаря, който не се преценява с нищо и прави каквото си е наумил. Колкото и да е необичайно - даже това, че персонажът почва да дава признаци на налудност, не разколебава почитателите му, тъй като точно такава е мощната персона, неразгадаема, недостъпна за простосмъртните.

Този блян по реванш на волевата политика се ускорява от година на година. Сред нароилите се извънредно десни водачи в Европа главното, което чувате е, че няма да се преценяват с европейските правила, няма да дават пари на бедните, няма да приказват политически правилно. Своеобразен връх беше опитът Тръмп: той се опита най-малко на думи да преобърне надолу с главата целия либерален свят. Не разбрахме единствено дали обещаваше да овладее рисковото разделяне в американското общество, или самичък усили това разделяне. Дори антиподът му Макрон беше сравняван с Наполеон Бонапарт, натоварваха го с очаквания да спре роенето на партии и митинги. Е, и на него не му се получи, само че носталгията търси други въплъщения - Меланшон, Земур…
Редакцията предлага
От какво тъкмо са разочаровани хората?

Лесно е да се каже, че доста хора са разочаровани от демокрацията, само че от какво тъкмо? Не имам вяра казусът да е в доскучалото благополучие, свободното пътешестване, културния продан. Нека погледнем България. За следващ път се изправихме пред юридически абсурдизъм: има закононарушение, само че разнообразни процедурни хватки вършат невероятно неговото следствие. Например дълго ни обясняваха, че не можело да се изпрати екип в Дубай, който да разпита очевидеца, и до през днешния ден твърдяха, че това не може да се направи и онлайн. Почват някакви дейности, само че пък прокуратурата контраатакува и завежда напълно безсмислено дело против вицепремиера. Висшият правосъден съвет отхвърля цялостна инспекция на основния прокурор. Блокаж след блокаж. В това време юридически мислители ни убеждават по утринните блокове, че няма по какъв начин, най-важно от всичко е да се спазят точките и запетайките на закона, не да се свърши работа. А който желае смяна - да чака велико национално заседание.

В тази обстановка министър Рашков прави своя самоуверен, въпреки и недомислен акт с ареста на Борисов. Не знам какво е целил и дали зад него има някаква по-далечна тактика. И колкото повече злоупотребяват заинтригуваните с официални процедурни хватки, толкоз по-голяма става потребността от един мега-Рашков, който да вкара ред. Знаем, че това може да бъде рисково в страна като България, където мощната ръка си е била постоянно настояща - и при Борис, и при Живков, и при Костов, и при Борисов. Въпросът е доколко на абсурдизъм могат да ни доведат борещите се кланове - коства ми се, че към този момент сме на алено. Защото желанието за мощната ръка се поражда от чувството за беззащитност на жителя, желанието въпреки всичко нещо да се направи.

Има нещо, което стои над процедурите - това, което англосаксонците назовават здрав разсъдък. Трябва да се свърши работата в полза на обществото и жителите не се успокояват, до момента в който работата не бъде свършена. Ако някакви правила са неприятно измислени и пречат, просто се трансформират, тъй като публичният интерес стои над формата. Доколкото помня основният прокурор има законодателна самодейност, в случай че нещо му беше пречило, можеше да изиска Народно събрание да го промени. Но здравият разсъдък у нас няма легитимността на юридическата запетая - не знам дали е тъй като нямаме доверие в себе си или друго. Затова и разрешаваме да ни цакат с всякакви юридически хитрости, до момента в който си мечтаем за мощната ръка, която ще пристигна да вкара разсъдък.

Пред прага на война сме, а доверието в ръководещите спада

Усещането за тази беззащитност се усилва от общия разпад на обществото ни. Очевидно обединението не е доста постоянна, макар че още не са почнали да се карат по медиите. В политологията се приказва за " резултата общ брой под знамето " - когато страната е застрашена от външен зложелател, рейтингите на ръководещите се подвигат. България обаче е изключение от това предписание: пред прага на войната сме, а доверието в тези, които ни ръководят и вероятно би трябвало да провеждат отбраната ни, пропада. И президент, и министър председател, всички. Усещаме, че е почнала да се провежда съветската " пета колона ", активизират се енергийни лобита, ГЕРБ потеглят към избори, ежедневно избликват недоволства и рецензии. А ние сме подготвени да загубим войната преди да сме я почнали.

На този декор няма да е чудно, в случай че нашият съгражданин все по-активно си мечтае за сгъстяване на ръководещата ръка, която да постави ред - добър, неприятен, все едно. Няма и да е чудно, в случай че мечтае за избавител, който гол до кръста да язди и да скача с парашут като оня сатрап в Москва.