Добре, че се махнах: Защо някои българи говорят така
Не, хората в България не са „ неудачници "
Да живееш в чужбина и да си удовлетворен от избора си е нещо напълно обикновено. Грозно и аморално е обаче на всеослушание да го противопоставяш против избора на другите хора, решили да останат в България, написа Александър Андреев за.
" Добре че се махнах от тая кочина! " - вариации на тази имитация можете да прочетете всеки ден в обществените мрежи, изключително в края на остарялата и началото на новата календарна година, когато хората вършат равносметка на живота си и на постигнатото. Въпросната горчива страст избликва от душите на българи, които по една или друга причина живеят в чужбина и следят от отдалеченост протичащото се в страната.
А то - дано бъдем почтени - не е доста за харесване. Списъкът на българските провали освен не се съкратява, само че даже се удължава. Най-бедната и най-корумпираната страна в Европейски Съюз (според другите статистически и експертни оценки) се оказва и най-благоразположена към съветския водач Путин в европейски мащаб, а нейните жители демонстрират и минимум състрадание към страданията на украинците в следствие от вероломното нахлуване над страната им.
Огорчението е обяснимо
Икономиката и структурите в България са проядени от законни и противозаконни обвързаности с съветски ползи, комунистическото минало на страната въобще не е преосмислено, кръвожадните руски монументи и до през днешния ден са надвиснали над българските градове… Освен това България застарява и се обезлюдява с рекордни темпове, опазването на здравето и просветителната система последователно се свличат надолу по корупционния сипей, държавните рецесии не престават към този момент две години, Шенген и еврото се отсрочват, гротескната обсада против Северна Македония за Европейски Съюз тежко повреди интернационалния авторитет на България, а жителите ѝ неслучайно са измежду най-големите черногледци в света.
С други думи: белким можем да виним тези българи в чужбина, които приказват с такова нападателно оскърбление за своята татковина? Да, можем, само че не тъй като гореизброените рецензии към българската реалност са неоснователни, а поради подмолното подстрекателство, че останалите в България сънародници са надали не някакви „ неудачници “, както гласи модерният диалект в обществените мрежи.
Не, хората в България не са „ неудачници “, а тези техни сънародници, живеещи в чужбина, които мислят в сходни категории, просто се подлагат на една обикновена психическа процедура: те оправдават личния си биографичен избор за сметка на хората, които са останали да живеят в България.
Повърхностно опълчване
Последното, несъмнено, не значи, че всички българи, заселили се трайно отвън страната, мислят по този метод. Или пък, че има нещо кардинално неприятно в това да харесваш и даже да възпяваш биографичния си избор. Да живееш в чужбина и да си удовлетворен от избора си е нещо напълно обикновено и законно. Грозно и аморално е обаче на всеослушание да го противопоставяш против избора на други хора, като по този метод ги натикваш в лузърската ниша.
За неуспехите на България през десетилетията на новата ѝ държавност би трябвало да се приказва. Трябва да се приказва със същия национализъм, с който се приказва и за триумфите на страната и нейните жители, за гениите, артистите, художниците и поетите, за очарователната природа, за миролюбието и неизтребимия комизъм на хората, за култа към образованието и за изумителния цивилизационен път, извървян през столетията…
Повърхностното опълчване сред „ българи в страната “ и „ българи в чужбина “ сáмо блокира тези сили, които в синхрон между тях биха могли да пернат България напред: силите на сериозната угриженост и на обичайния национализъм.
Без надменност
Тъкмо за това, прочее, ни подсети и събитието в София на 1 януари по случай 160-годишнината на Алеко Константинов. Алеко, който по думите на проф. Александър Кьосев, вижда кривиците на своя Бай Ганьо, само че в това време го обича и ненапълно се разпознава с него. Алеко, който знае за „ кочината “, само че не я презира.
За да затворим рамката, ето и една противоположна имитация от обществените мрежи, с която българка в чужбина откликва на упоменатото събитие в София: „ Съжалявам, че не съм в България. Искаше ми се да бях там! “.
Да живееш в чужбина и да си удовлетворен от избора си е нещо напълно обикновено. Грозно и аморално е обаче на всеослушание да го противопоставяш против избора на другите хора, решили да останат в България, написа Александър Андреев за.
" Добре че се махнах от тая кочина! " - вариации на тази имитация можете да прочетете всеки ден в обществените мрежи, изключително в края на остарялата и началото на новата календарна година, когато хората вършат равносметка на живота си и на постигнатото. Въпросната горчива страст избликва от душите на българи, които по една или друга причина живеят в чужбина и следят от отдалеченост протичащото се в страната.
А то - дано бъдем почтени - не е доста за харесване. Списъкът на българските провали освен не се съкратява, само че даже се удължава. Най-бедната и най-корумпираната страна в Европейски Съюз (според другите статистически и експертни оценки) се оказва и най-благоразположена към съветския водач Путин в европейски мащаб, а нейните жители демонстрират и минимум състрадание към страданията на украинците в следствие от вероломното нахлуване над страната им.
Огорчението е обяснимо
Икономиката и структурите в България са проядени от законни и противозаконни обвързаности с съветски ползи, комунистическото минало на страната въобще не е преосмислено, кръвожадните руски монументи и до през днешния ден са надвиснали над българските градове… Освен това България застарява и се обезлюдява с рекордни темпове, опазването на здравето и просветителната система последователно се свличат надолу по корупционния сипей, държавните рецесии не престават към този момент две години, Шенген и еврото се отсрочват, гротескната обсада против Северна Македония за Европейски Съюз тежко повреди интернационалния авторитет на България, а жителите ѝ неслучайно са измежду най-големите черногледци в света.
С други думи: белким можем да виним тези българи в чужбина, които приказват с такова нападателно оскърбление за своята татковина? Да, можем, само че не тъй като гореизброените рецензии към българската реалност са неоснователни, а поради подмолното подстрекателство, че останалите в България сънародници са надали не някакви „ неудачници “, както гласи модерният диалект в обществените мрежи.
Не, хората в България не са „ неудачници “, а тези техни сънародници, живеещи в чужбина, които мислят в сходни категории, просто се подлагат на една обикновена психическа процедура: те оправдават личния си биографичен избор за сметка на хората, които са останали да живеят в България.
Повърхностно опълчване
Последното, несъмнено, не значи, че всички българи, заселили се трайно отвън страната, мислят по този метод. Или пък, че има нещо кардинално неприятно в това да харесваш и даже да възпяваш биографичния си избор. Да живееш в чужбина и да си удовлетворен от избора си е нещо напълно обикновено и законно. Грозно и аморално е обаче на всеослушание да го противопоставяш против избора на други хора, като по този метод ги натикваш в лузърската ниша.
За неуспехите на България през десетилетията на новата ѝ държавност би трябвало да се приказва. Трябва да се приказва със същия национализъм, с който се приказва и за триумфите на страната и нейните жители, за гениите, артистите, художниците и поетите, за очарователната природа, за миролюбието и неизтребимия комизъм на хората, за култа към образованието и за изумителния цивилизационен път, извървян през столетията…
Повърхностното опълчване сред „ българи в страната “ и „ българи в чужбина “ сáмо блокира тези сили, които в синхрон между тях биха могли да пернат България напред: силите на сериозната угриженост и на обичайния национализъм.
Без надменност
Тъкмо за това, прочее, ни подсети и събитието в София на 1 януари по случай 160-годишнината на Алеко Константинов. Алеко, който по думите на проф. Александър Кьосев, вижда кривиците на своя Бай Ганьо, само че в това време го обича и ненапълно се разпознава с него. Алеко, който знае за „ кочината “, само че не я презира.
За да затворим рамката, ето и една противоположна имитация от обществените мрежи, с която българка в чужбина откликва на упоменатото събитие в София: „ Съжалявам, че не съм в България. Искаше ми се да бях там! “.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ