145 години от Руско-турската война – Свищов-първият лъч на бъдещата свобода на България
Не е допустимо да се опише насладата на населението…
Жителите са по този начин щастливи, по този начин радостни, сякаш е настъпил ярък празник. Всеки ден бият камбаните. Когато на 27 юни за пръв път се разнесъл звънът на камбаните, жителите на Свищов възторжено казвали: „ Удари часът на нашето избавление! ” Трябва да се означи, че една година преди този момент турското държавно управление забранило да се бият камбаните и християните се призовавали в храма с удари върху дъска… ” – Русский мир, бр 176, 2/14 VII (От виенския вестник «Ди пресе»
„ … Свищов завзехме без пердах. Заедно с моя батальон ми се падна да вляза в града преди другите и да заема в центъра му, на брега на Дунав, възвишението във тип на крепост, с батареята и оставените турски конусообразни палатки, където разположих ротата... Градът е имал към 15 000 поданици, от които 7 хиляди и половина турци, които са избягали, изоставяйки всичко. Българите останали на местата си и всички „ от малко до огромно “ излязоха да ни посрещнат, дамите и девойките с цветя в ръце. Истинска наслада и екстаз сияеха на приятните им и симпатични лица. Офицерите и бойците бяха обсипани с цветя. На бойците им хвърляха връзки тютюн, цигарена хартия, самун, вестници и други Аз получих, както и останалите, доста цветя. Приемах поднасяния ми букет и в същото време давах този, който бях получил преди този момент. А на какъв брой мощни и от сърце ръкувания трябваше да устоя. Имаше обятия и даже женски целувки по бузите, само че за жалост от към този момент не толкоз млади българки. Разбира се, скромността не позволяваше на девойките да се впущат да целуват, само че по тази причина пък те обилно раздаваха цветя и сияеха от наслада, бяха прелестни...
Това посрещане, тези скъпи мигове и за нас бяха радостни и трогателни до дъното на душата.
– Здравей, брат! – от сърце извикваше всеки, който се приближаваше да ми подаде ръка, и всяка хубава българка.
И аз съзнавах, че това беше фактически братско одобрение.
Веднага щом батальонът зае позиция, върху нас се изсипа обилие от всичко. Донесоха ни самун, сухари, паници със сладко и мед, кокошки. Последните можеха да стигнат за цялостен батальон. Тютюн имаше толкоз доста, че стигна и за други. ” – Ян Коб. Письма с похода, Одесский вестник, бр. 151, 13 (25) VII.
Жителите са по този начин щастливи, по този начин радостни, сякаш е настъпил ярък празник. Всеки ден бият камбаните. Когато на 27 юни за пръв път се разнесъл звънът на камбаните, жителите на Свищов възторжено казвали: „ Удари часът на нашето избавление! ” Трябва да се означи, че една година преди този момент турското държавно управление забранило да се бият камбаните и християните се призовавали в храма с удари върху дъска… ” – Русский мир, бр 176, 2/14 VII (От виенския вестник «Ди пресе»
„ … Свищов завзехме без пердах. Заедно с моя батальон ми се падна да вляза в града преди другите и да заема в центъра му, на брега на Дунав, възвишението във тип на крепост, с батареята и оставените турски конусообразни палатки, където разположих ротата... Градът е имал към 15 000 поданици, от които 7 хиляди и половина турци, които са избягали, изоставяйки всичко. Българите останали на местата си и всички „ от малко до огромно “ излязоха да ни посрещнат, дамите и девойките с цветя в ръце. Истинска наслада и екстаз сияеха на приятните им и симпатични лица. Офицерите и бойците бяха обсипани с цветя. На бойците им хвърляха връзки тютюн, цигарена хартия, самун, вестници и други Аз получих, както и останалите, доста цветя. Приемах поднасяния ми букет и в същото време давах този, който бях получил преди този момент. А на какъв брой мощни и от сърце ръкувания трябваше да устоя. Имаше обятия и даже женски целувки по бузите, само че за жалост от към този момент не толкоз млади българки. Разбира се, скромността не позволяваше на девойките да се впущат да целуват, само че по тази причина пък те обилно раздаваха цветя и сияеха от наслада, бяха прелестни...
Това посрещане, тези скъпи мигове и за нас бяха радостни и трогателни до дъното на душата.
– Здравей, брат! – от сърце извикваше всеки, който се приближаваше да ми подаде ръка, и всяка хубава българка.
И аз съзнавах, че това беше фактически братско одобрение.
Веднага щом батальонът зае позиция, върху нас се изсипа обилие от всичко. Донесоха ни самун, сухари, паници със сладко и мед, кокошки. Последните можеха да стигнат за цялостен батальон. Тютюн имаше толкоз доста, че стигна и за други. ” – Ян Коб. Письма с похода, Одесский вестник, бр. 151, 13 (25) VII.
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ