Синдромът на родителското отчуждение
Не е загадка за никого, че едно дете се построява като персона на първо място с помощта на и според от своите родители. Съвсем естествено възприема техните полезности за свои, учи се на положително и зло от тях, следи и копира техния модел на държание. Ето за какво родителството надалеч не се свежда единствено до запазване на физическото здраве на детето, само че и на психическото му. Не е значимо единствено да се погрижим то да бъде нахранено, добре облечено и наспано, а също по този начин умерено и щастливо, за което е нужно да живее в естетика и с двамата си родители.
В последните години от ден на ден се приказва за по този начин наречения синдром на родителско отчуждение. Оказва се, че то е форма на домашно принуждение над детето. А с цел да се предотврати, е доста значимо детето да реализира пълноценни контакти и с двамата си родители. Проявява се освен когато родителите са разведени, само че и когато са в спор между тях.
Синдромът на родителско отчуждение е положение, при което единият родител упражнява въздействие върху детето – с непрекъснати мнения, разкази, образци – за разрушение на връзката му с другия родител. Така детето се трансформира в инструмент в борбата сред възрастните. Синдромът от години участва в правния свят, където се дефинира като тип прочувствено принуждение и над детето, както и над неотглеждащия го родител. Това е развой, в хода на който детето безкомпромисно се обръща към единия родител, нормално към този, с който живее, и също по този начин безкомпромисно се отчуждава от другия родител.
Когато родителите изгубват пътя един към различен и от другари се трансформират във врагове, постоянно не помнят, че същинската изкупителна жертва на тяхната война е детето – единственото създание, което би трябвало и двамата да обичат наедно.
Между 3-10 години детето е изключително уязвимо, тъй като към момента не е основало умения да разграничава вярно от неверно, истина от неистина, действителност от вменяване на такава. Лъжите и манипулирането от страна на единия родител могат да бъдат пагубни и изключително рискови, тъй като пречат на спокойното психическо развиване на детето, което е напълно разумно да се довери на родитела, който се грижи за него. Понякога това се случва даже от боязън да не го загуби. Детето изживява мощен боязън и потрес от споровете, на които става очевидец сред родителите си. Скандалите, обидите и от единия, и от другия родител, изречени на всеослушание, намесата на полиция или съдия-изпълнител, провокират мощни отрицателни страсти и детето се усеща застрашено, което става причина за сериозен психо-емоционален стрес. Чувствителността и емоционалността му провокират натоварен боязън, беззащитност и смут. Симптомите на посттравматичния стрес се развиват в първите три месеца от травматичното събитие, като е допустимо да оставят трайна диря в развиването на детето – разнообразни психози или поведенчески проблеми.
Родителите са длъжни в този тежък миг от живота си да се опитат да загърбят желанието за възмездие, възприятията си на яд, засегнатост, нараненост, и доколкото е допустимо, да се съсредоточат върху възприятията на детето си. От изключително значение е то да разбере, че: първо, не е отговорно за протичащото се; второ, вие продължавате да го обичате и в никакъв случай няма да го оставите. Ако не можете да се справите прочувствено, потърсете помощ. В България към този момент работят редица квалифицирани психолози, които могат да се намесят в този миг на тестване.
Цветелина Велчева
