Не е смислено да се включваме в споровете случихме ли

Не е свястно да се включваме в разногласията случихме ли този кол на президент, или отново не сме случили. Дето се споделя, има даже фенгрупа на предходния ни държавен глава господин Р. Плевнелиев. Да не приказваме за предшественика му господин Г. Първанов. Два мандата ни беше президент с манталитета си на селски хитрец нарушител и отново откри симпатизанти да си стъкми партийка.

Един харесва едно, различен - друго. След едно много възторжено писание, възхваляващото качествата на президента ни господин П. Стоянов, авторитетна в медийните ни среди персона беше посъветвала изпитващата екстаз личност да свери мнението си с това на писателя Алек Попов и книгата му „ Мисия Лондон “.

Все едно, за настоящия ни президент ще се споделят отзиви след години. И дали измежду тях ще надвиват позитивните, си зависи единствено от неговите дейности. Сега и до края на мандата му.

И дали неговите настоящи усилия са някаква подготовка за умислен от него нов политически план, или пък той просто се старае да бъде потребен и при лимитираните си компетенции, също към този момент е все едно. Нашият президент, който и да е той, по силата на конституцията ни е задоволително единствено да го има, може и нищо да не прави. Но май господин Румен Радев не подобен по натюрел. Трудно му е да стои със скръстени ръце.

Има такива хора. Пък и една такава поза в актуалния ни политически спектакъл много би зарадвала повелителя на изпълнителната власт, който пък не обича да дели водачеството.

Качеството на демокрацията спада, такова едно заглавие можеше да се прочете в медиите тази седмица. Авторитетен непознат наблюдаващ беше хвърлил способен взор на народовластието в Турция, Русия, Полша, Унгария и други страни, управлявани от властнически водачи, преди да стигне до заключенията си, обобщени в горното заглавие.

Както към този момент е ставало дума, има една национална ария от Добруджа, в която народът пее: “Години, години, усилни години, в случай че сте сал до мене пристигнали, пусти опустели! Ако сте вредом пристигнали, добре сте ми пристигнали! “. Не сме сами ние, които непринудено сме натикали демокрацийката си в „ грубите лапи чилични “ на Най-важния. Имало го и вредом. Не са малко и тези, които настояват, че това е за положително. Но и това е обяснимо. Навремето в Англия имаше партия на хората, които считат, че земята е плоска. Може и още да я има.

Но отново се увлякохме по второстепенното. Ставаше дума за интензивността на господин президента ни. Наскоро под негов патронаж се организира кръгла маса на тематика „ Неравенства и беднотия “. В словото си на това събитие господин президентът ни настоя бюджетният остатък да се разпределя от Народното събрание.

Той даже и простичко разясни по какъв начин и за какво се образува този бюджетен остатък - залагат се много по-малки от вероятните приходи в приходната част на бюджета. За да е по-лесно след това средствата от този бюджетен остатък да се адресират около закона за бюджета, до политически благите на ГЕРБ общини. И с цел да може господин министър председателят ни гордо да произнася думичката „ Давам! “. Да, в първо лице само число!

И в този момент господин президентът ни желае да срути тази дълго и грижливо градена кула. На върха на която свети управленческото его на господин премиера ни, само че тя не служи единствено за това. Тя крепи и подхранва още електоралната непоклатимост на неговата партия. Вече е явно и за слепите къртици по какъв начин това става - с парите на данъкоплатците и доходните служби, които се множат патологично.

И в този момент господин президентът ни желае посредством Народното събрание да получи ключа от квартирата, където ГЕРБ държат парите си, както се показва Остап Сюлейман Берта Мария Бендер бей, с късото название Остап Бендер. Той е основният воин от разказ в две елементи на Илф и Петров, не е сегашен ислямски терорист, не се паникьосвайте.

Това предпочитание на президента може да е и от златните правила на демокрацията, само че от гледната точка на ръководещата партия и присламчилите се към нея и даваните от нея вкусни административни позиции в страната и общините е напряко нечовешко. За такава напряко пронизваща сърцето загуба е мъчно да се откри съпоставяне, само че ми идва мислено едно.

То не е доста за пред хора, само че... Имаше преди време в нашия краен квартал един безвъзвратен алкохолик, другояче радостен човек, с обещано му от Бога възприятие за комизъм. По мотив на един подобен, подобен на боричканията сред премиера и президента, случай той беше споделил: “Това е все едно да изпросиш отсам и оттова стотинки за една ракия, да отидеш в кръчмата, да я имаш към този момент на масата си и малко преди да поднесеш чашката към устата си, да мине някой алкохолик и да я събори на земята. Ха, кажете ми, какво може да е по-голям карък от това? “.

Цялата администрация се старае да събере отсам и оттова остатък в бюджета, с цел да може господин Борисов да е господин Борисов, и внезапно минава господин президентът около величавата политическа сцена и събаря на земята жадуваната и от даващия, и от получаващите я послушковци чашка. Може да е демократично и заслужено Народното събрание да разпределя остатъците в бюджета, само че може ли Народното събрание да го събира този остатък? Може ли и президентът да го събира?

И да си го кажем искрено, не е елементарно да се събира този остатък при нашата сиромашия. Ето в този момент се заприказва, че господин финансовият ни министър Горанов се кани да пробута закон ли, нормативен акт ли, който да разпорежда ваучерите за храна да се таксуват с Данък добавена стойност.

Какво значи това ли? Това е едно облекчение за работодателите и една облага за служащите. Доста български компании дават на личния състав си ваучери за храна, с които те непосредствено пазарят в супермаркетите. Държавата облекчава работодателите, като не полза с налози тези ваучери и по този начин техните компании стават по-привлекателни за наемния труд.

Висшият финансов и фискален мозък на ГЕРБ желае ваучерите да се запазят като привилегия и с ДДС-то да се изсмуче тази привилегия. Както някои паяци изсмукват вътрешностите на хлебарката, като я оставят очевидно цяла. Не се сърдете, че ви давам гадния образец със смрадлива умряла хлебарка, и мисълта за ваучери за храна с Данък добавена стойност не е по-малко гадна.

В анализите, разглеждащи проблемите с бюджетния остатък и способите за събирането му, можеше да се прочетат упреци и към нас, стадото, което държавните служители доят и стрижат всяка година, с цел да има бюджет, пък и остатъци към него. Упрекват ни, че нямаме кураж да се възпротивим на това като жители и като гражданско общество. Не са неоснователни тези упреци.

Наскоро в списание „ Култура “ прочетох едно текстче на Теодора Димова, дъщерята на огромния ни публицист Димитър Димов. Извинявам се, че я загатвам освен като публицист, само че и като щерка на важен публицист, и то без да съм я попитал. Тя споделя за случилото се в едно напълно нормално кафене.

Седят си хората и си приказват. В кафенето влиза слабичко и неугледно момиче и непретенциозно и обезпокоеното държи в ръцете си ръчно изрисувани картички. Хората се догаждат, че някаква потребност я кара да се пробва да продаде тези картички, само че не престават да не <210> обръщат внимание. Докато един мъж я повиква с повдигане на ръка. Дава солидна банкнота и си купува картичка.

Изведнъж в кафенето и други хора подвигат ръка и повикват момичето. И по този начин то, още повече обезпокоеното, в един миг споделя, по памет изтъквам - но апелирам ви се, не ми давайте повече пари, аз към този момент свърших картичките... Ако не беше мъжът, първи вдигнал ръка, написа госпожа Димова, всички щяхме да се вършим, че не сме забелязали слабичкото момиче, някой би трябвало да вдигне ръка.

Не съм напълно сигурен дали съм прав, само че мисля, че и с гражданското ни общество нещата стоят по този начин. Някой първи би трябвало да вдигне ръка и останалите да го последват. Докато на господина от кафенето му е била нужна за това банкнота от пет или 10 лв., при казуса с консолидацията на гражданското общество ще да е нужна концепция, прокламирана от авторитетна и харизматична персона.

Имали сме сякаш такива персони, само че в този момент ни е неловко да ги загатваме. След като седесарите с алчността си жестоко поругаха вярата на народа, че са носители на новото и почтеното, като такава персона се появи господин Сакскобургготски. Оказа се, че не за добруването на народа си, а за имането си се е върнал. И още за това имане се бори. Започна сякаш с грижа и болежка за отечеството, но към този момент признава, че му е останала единствено тъгата по бащинията, тъй като и той имал деца.

После пристигна ред и на първия му гавазин, само че той още е на републиканския престол и още има хора, които му имат вяра. Не бива да се глумим с човешките вярвания. И май терзанието ни, че в случай че в действителност се появи звездочелият, мъчно ще го отличим от политическите шарлатани в ръководството ни, надвива. И отново сме плахи и кротки, за наслада на преди малко упоменатите.