Националната политика на навеждането и изчакването всеки път ни закопава. И всеки път пак я вадим от нафталина
Не е единствено байтошовско да се „ снишаваме “ и да изчакваме да отмине бурята. И преди и по-късно тази грозна „ традиция “ е тровела мозъците на политици и народ.
В началото на войната в Украйна бяха начертани новите геополитически граници на партньорство. Ние, по традиция, сме в задния двор (между нужника и оградата). Бързата реакция можеше – с изключение на всичко останало – да ни подсигури да вземем за пример възобновяване и рационализация на въоръжението – изпращайки самолети и системи от руско време, можехме да получим в подмяна модерни натовски.
Проспахме го.
Но доста по-лошото е, че оставихме непоносимо усещане у сътрудниците си. От политика до елементарния българин – всички имаме още веднъж причина да се срамим, тъй като зад маската на „ неутралитета “ се опитахме (неловко и не се получи!) да скрием една загадка, остаряла обич (или страх) към кремъл. Когато злото нападне, да си безпристрастен не оказва помощ на положителното, а те прави съизвършител на злото. Много е просто.
…
Президент и длъжностен кабинет се присетиха да реагират чак в този момент, когато стана повече от ясно, че путин губи войната с цялостна мощ. И се пробват да „ осъждат “, да се „ дистанцират “ и да заемат „ по-твърда “ позиция против експанзията на путин.
Късно. Безвъзвратно късно.
Къде от боязън, къде от нелепост, закъсняха.
Бяха предупреждавани неведнъж, че това ще се случи и че застават на неверна страна и с Газпром, и с опозицията против глобите, и с реториката, която се опитваше да показа „ спора “ все едно не е по виновност на кремъл, а е някакво положение на война, основано от някакви си неразбираеми сили (увъртаха, с други думи), и с опълчването си против изпращането на оръжие и така нататък
Не се вслушаха и закъсняха необратимо. Втвърденият звук против путин в този момент не коства и 5 стотинки.
През 1944 година (разкритият по-късно като съветски агент) военният министър ген. Иван Маринов преднамерено спъва публичното разискване за оповестяване на война на Германия и го забавя със 72 часа. Ако сме оповестили война, историята щеше да е друга. Но за тези 72 часа от кремъл декларират, че очевидно към момента сме с съюз с Хитлер и по тази причина атакуват и окупират страната ни.
Така работи бавенето.
Но има и още нещо, един исторически парадокс.
На 8 септември въпреки всичко се обнародва решението и се афишира война на Германия, само че това не стопира руснаците да нахлуят и по този начин се озоваваме във война и с двете (!!!) сили – Германия и Съюз на съветските социалистически републики.
Пълен исторически парадокс, само че факт. Във война и с двете страни по едно и също време.
Как сме стигнали до там?
Всичко е почнало с думите на Борис III: „ Винаги с Германия, в никакъв случай против Русия “.
Разкрачената позиция в никакъв случай не е била в наша изгода.
Имаме:
1.) закъснение, когато би трябвало да се подхващат бързи действия;
2.) опит да се разкрачим и да уйдисаме на всички страни преди този момент.
Същото, което толкоз десетилетия по-късно виждаме още веднъж.
Повръща ми се, почтено казано, когато някой политик реши да цитира думите на Борис III: „ Винаги с Германия, в никакъв случай против Русия “.
Какво не разбрахте в тази неточност първия път?
Да забележим отново какво е донесло това на България. Донесло ѝ е веднъж нацистки ботуш, повторно – червеноармейски ботуш. Унижени и от едните бойци, и от другите. Слугували и на едните, и на другите. ВЪВ ВОЙНА и с едните, и с другите, че дори и по едно и също време, за смях на кокошките и за кашмер на историята.
И през днешния ден отново се изправят политици и цитират думите, довели до национална злополука: „ Винаги с Германия, в никакъв случай против Русия “, и гледат гордо и надуто като пуяци, все едно нещо ужасно мъдро са споделили. А те в действителност показват дребнодушие: да се угоди на всички, че не се знае…
За какво нашите политици я четат тая история, откакто обикновени заключения не могат да си създадат от нея? А най-после цитират буквално грешките, радвайки им се, все едно са формули за триумф.
Какво имаме през днешния ден като състояние на страната ни в геополитиката?
Два разновидността: в случай че Русия завоюва / в случай че Украйна завоюва.
1. Ако Русия завоюва (по-скоро ще цъфнат налъмите, само че да разгледаме този предполагаем сценарий). Това ще хвърли в смут целия ни район. Всички тук сме законни цели за експанзията на ненормалника в кремъл. Апетитът му идва с яденето, а всичките му така наречен неофициални представители (демек: околните до властта пропагандатори, медийни „ специалисти “ и други нагаждачи) приказват за това, че би трябвало да завладяват, завземат, възвръщат въздействието на Съюз на съветските социалистически републики. Петата колона, задунайская, шестнайсета република, призрачен сън. Ние бяхме оповестени за „ неприятелска страна “.
Фантасмагориите на путинолюбите са, че като дойдат „ асвабадителите “, ще мачкат изборно и тях няма да ги закачат, тъй като са им целували за*ниците. Нищо сходно, ще мачкат наред, както и през 1944 година и 1945 година, когато са изнасилвали, грабили и убивали, та чак се наложило кремълската подлога Георги Димитров да написа до Сталин да му се моли да спре издевателствата, които – както се оказало – засягали и фамилиите на доста комунисти.
2. Ако (или по-скоро КОГАТО) Украйна завоюва: България, дружно с оповестената за непълноценна народна власт Унгария, е на дъното на Европейски Съюз и на НАТО, скапала взаимоотношенията си с сътрудниците, изгубила доверието им, заобикаляна от вложители. Украйна ще получи своя проект Маршал и ще стартира да търси сътрудници – търговски, сътрудници за инфраструктурни планове, за създаване на градовете и пътищата им от руините. Българските компании ще подсмърчат отдалеко и ще гледат всичко това по малкия екран. В очите на всички ние ще сме „ снишените “, изчакалите, страхливите, помагачите на путин, русофилите посред чудовищната съветска война.
Демек: отново остарялата ни роля на другари на губещите. Първа международна, Втора международна, Студената война, днес… все едно и също, все една и съща страна. Губещата. Защо? Защото дребните души или си продават свободата за колбас и най-после губят и двете, или се пробват да са другари с всички страни, че да не ги бият след това победителите; и най-после са презирани от всички.
Проклета да е тая мисъл: „ Винаги с Германия, в никакъв случай против Русия “!
В началото на войната в Украйна бяха начертани новите геополитически граници на партньорство. Ние, по традиция, сме в задния двор (между нужника и оградата). Бързата реакция можеше – с изключение на всичко останало – да ни подсигури да вземем за пример възобновяване и рационализация на въоръжението – изпращайки самолети и системи от руско време, можехме да получим в подмяна модерни натовски.
Проспахме го.
Но доста по-лошото е, че оставихме непоносимо усещане у сътрудниците си. От политика до елементарния българин – всички имаме още веднъж причина да се срамим, тъй като зад маската на „ неутралитета “ се опитахме (неловко и не се получи!) да скрием една загадка, остаряла обич (или страх) към кремъл. Когато злото нападне, да си безпристрастен не оказва помощ на положителното, а те прави съизвършител на злото. Много е просто.
…
Президент и длъжностен кабинет се присетиха да реагират чак в този момент, когато стана повече от ясно, че путин губи войната с цялостна мощ. И се пробват да „ осъждат “, да се „ дистанцират “ и да заемат „ по-твърда “ позиция против експанзията на путин.
Късно. Безвъзвратно късно.
Къде от боязън, къде от нелепост, закъсняха.
Бяха предупреждавани неведнъж, че това ще се случи и че застават на неверна страна и с Газпром, и с опозицията против глобите, и с реториката, която се опитваше да показа „ спора “ все едно не е по виновност на кремъл, а е някакво положение на война, основано от някакви си неразбираеми сили (увъртаха, с други думи), и с опълчването си против изпращането на оръжие и така нататък
Не се вслушаха и закъсняха необратимо. Втвърденият звук против путин в този момент не коства и 5 стотинки.
През 1944 година (разкритият по-късно като съветски агент) военният министър ген. Иван Маринов преднамерено спъва публичното разискване за оповестяване на война на Германия и го забавя със 72 часа. Ако сме оповестили война, историята щеше да е друга. Но за тези 72 часа от кремъл декларират, че очевидно към момента сме с съюз с Хитлер и по тази причина атакуват и окупират страната ни.
Така работи бавенето.
Но има и още нещо, един исторически парадокс.
На 8 септември въпреки всичко се обнародва решението и се афишира война на Германия, само че това не стопира руснаците да нахлуят и по този начин се озоваваме във война и с двете (!!!) сили – Германия и Съюз на съветските социалистически републики.
Пълен исторически парадокс, само че факт. Във война и с двете страни по едно и също време.
Как сме стигнали до там?
Всичко е почнало с думите на Борис III: „ Винаги с Германия, в никакъв случай против Русия “.
Разкрачената позиция в никакъв случай не е била в наша изгода.
Имаме:
1.) закъснение, когато би трябвало да се подхващат бързи действия;
2.) опит да се разкрачим и да уйдисаме на всички страни преди този момент.
Същото, което толкоз десетилетия по-късно виждаме още веднъж.
Повръща ми се, почтено казано, когато някой политик реши да цитира думите на Борис III: „ Винаги с Германия, в никакъв случай против Русия “.
Какво не разбрахте в тази неточност първия път?
Да забележим отново какво е донесло това на България. Донесло ѝ е веднъж нацистки ботуш, повторно – червеноармейски ботуш. Унижени и от едните бойци, и от другите. Слугували и на едните, и на другите. ВЪВ ВОЙНА и с едните, и с другите, че дори и по едно и също време, за смях на кокошките и за кашмер на историята.
И през днешния ден отново се изправят политици и цитират думите, довели до национална злополука: „ Винаги с Германия, в никакъв случай против Русия “, и гледат гордо и надуто като пуяци, все едно нещо ужасно мъдро са споделили. А те в действителност показват дребнодушие: да се угоди на всички, че не се знае…
За какво нашите политици я четат тая история, откакто обикновени заключения не могат да си създадат от нея? А най-после цитират буквално грешките, радвайки им се, все едно са формули за триумф.
Какво имаме през днешния ден като състояние на страната ни в геополитиката?
Два разновидността: в случай че Русия завоюва / в случай че Украйна завоюва.
1. Ако Русия завоюва (по-скоро ще цъфнат налъмите, само че да разгледаме този предполагаем сценарий). Това ще хвърли в смут целия ни район. Всички тук сме законни цели за експанзията на ненормалника в кремъл. Апетитът му идва с яденето, а всичките му така наречен неофициални представители (демек: околните до властта пропагандатори, медийни „ специалисти “ и други нагаждачи) приказват за това, че би трябвало да завладяват, завземат, възвръщат въздействието на Съюз на съветските социалистически републики. Петата колона, задунайская, шестнайсета република, призрачен сън. Ние бяхме оповестени за „ неприятелска страна “.
Фантасмагориите на путинолюбите са, че като дойдат „ асвабадителите “, ще мачкат изборно и тях няма да ги закачат, тъй като са им целували за*ниците. Нищо сходно, ще мачкат наред, както и през 1944 година и 1945 година, когато са изнасилвали, грабили и убивали, та чак се наложило кремълската подлога Георги Димитров да написа до Сталин да му се моли да спре издевателствата, които – както се оказало – засягали и фамилиите на доста комунисти.
2. Ако (или по-скоро КОГАТО) Украйна завоюва: България, дружно с оповестената за непълноценна народна власт Унгария, е на дъното на Европейски Съюз и на НАТО, скапала взаимоотношенията си с сътрудниците, изгубила доверието им, заобикаляна от вложители. Украйна ще получи своя проект Маршал и ще стартира да търси сътрудници – търговски, сътрудници за инфраструктурни планове, за създаване на градовете и пътищата им от руините. Българските компании ще подсмърчат отдалеко и ще гледат всичко това по малкия екран. В очите на всички ние ще сме „ снишените “, изчакалите, страхливите, помагачите на путин, русофилите посред чудовищната съветска война.
Демек: отново остарялата ни роля на другари на губещите. Първа международна, Втора международна, Студената война, днес… все едно и също, все една и съща страна. Губещата. Защо? Защото дребните души или си продават свободата за колбас и най-после губят и двете, или се пробват да са другари с всички страни, че да не ги бият след това победителите; и най-после са презирани от всички.
Проклета да е тая мисъл: „ Винаги с Германия, в никакъв случай против Русия “!
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ