Не е имало, няма и не може да има нищо

Не е имало, няма и не може да има нищо общо сред либерализма и национализма. Днес това изказване се приема за аксиома, за истина, която е толкоз тривиална, че въобще няма потребност от доказване. Въпросното изказване нормално бива продължавано с допълнението, че в случай че си либерал, би трябвало да бъдеш на светлинни години разстояние от всевъзможни националистически хрумвания, а пък в случай че си националист, си задължен да стоиш изрично далеко от какъвто и да било демократизъм.

Съвременното политически правилно говорене толкоз мощно e набилo в главите ни тези схващания, че ние даже не си даваме труда да проверим дали те в действителност са толкоз безапелационно годни. Все отново дано не се оставяме напълно в лапите на официозните схващания и да се опитаме сами да установим дали пък съчетанието на демократизъм с шовинизъм не е толкоз невероятно, колкото ни бива представяно.

Задължителната първа стъпка в това пътешестване е изясняването на двете съществени понятия, които преглеждаме. Вече имах опция да обясня, че днешният „ демократизъм “ няма нищо общо с същинския смисъл на това разбиране. За бащата на достоверния демократизъм Джон Лок, както и за неговите почитатели през 18-ти и 19-ти век най-важното нещо е свободата. Те настояват, че човек би трябвало да се развива по този начин, както самият той желае, че никой няма право да слага живота му в работа на каквито и да било концепции, колкото и възвишени да наподобяват те. Автентичните либерали са уверени, че свободата на мисълта, словото и дейностите са свещени и рестрикции върху тях не може да има. Що се отнася до тези, които през днешния ден назовават себе си „ либерали “, то те нямат нищо общо със същността на либерализма. Те оптимално са лимитирали свободното изложение на личността, опирайки се на някакви правила, които само на самите тях наподобяват смислени. В продължение на десетки години тези „ либерали “ основават закони и правила, които непрекъснато лимитират главните свободи. Парадоксът е, че в устрема да защитят главните самостоятелни права по метода, по който те ги схващат, оспорват съществуването на други законни тълкования и се стига до деформирането и изключването на други съществени права, т.е. стига се до един тип тоталитарен „ демократизъм “. Само в случай че се опитате да изречете и най-премерената рецензия във връзка с философията на ЛГБТ+ или на феминизма, или на което и да било друго етническо, полово или религиозно малцинство, мигновено ще бъдете разгласен за „ хомофоб “, „ расист “, „ женомразец “ и ще ви анулират от публичния живот. Същото ще ви се случи, в случай че кажете и една добра дума за нещо или някой, свързани с Русия. Според катехизиса на днешните „ либерали “ за Русия би трябвало да се приказва единствено с ненавист. Не за Путин, за Пушкин нямате право нищо хубаво да казвате, в случай че не желаете да бъдете отлъчени от „ порядъчното демократично общество “.

Ненавистта на днешните „ либерали “ към Русия е също толкоз огромна, колкото огромна е омразата им към другия техен обичан зложелател, а точно „ национализма “. Защо поставям и тази дума в кавички? Защото това, което „ либералите “ влагат в това разбиране, няма нищо общо с неговата същинска същина. Според „ демократичните “ официозни представители националист е всеки, който бие жена си, мечтае да затвори  ЛГБТ+ хората в лагери и да удави мигрантите в морето. Естествено, на всеки естествен човек е ясно, че сходна убога карикатурна визия няма нищо общо с действителността. Само че „ демократичните “ представители не се интересуват от действителността, а само от личните си идеологически пристрастия. Още по-жалко за тях е, че с изключение на от действителността, не се интересуват и от историята. Ако бяха показали малко по-голям интерес към предишното, щяха да научат, че в епохата, която стартира след Френската буржоазна гражданска война, битката за правата на личността, както и придвижванията за освобождение на народите са се развивали редом. Както написа немският историк Петер Алтер, „ Национализмът и либерализмът са били съвсем синоними. За съвременниците и почитателите на зараждащото се национално придвижване те са представлявали едно цяло. Националистите са били наричани либерали и противоположното. “

Революциите от 1848 година, известни като Пролетта на народите, се реализират от хора, които желаят по едно и също време самостоятелна независимост и национално избавление. Редица изявени мислители и политически дейци с достоверни демократични възгледи като Джон Стюарт Мил, Джузепе Мацини, Уудроу Уилсън се изричат недвусмислено в поддръжка на националното. Според тях свободата на обособената персона е естествено обвързвана със свободата на народа, към който тази персона принадлежи. Едното не може да съществува без другото.

Сходен развой с този, който се реализира с Пролетта на народите през 19-ти век, следим в страни от Централна Европа, които по време на Студената война са в руската сфера на въздействие. В Полша, Чехословакия, Унгария битката за независимост на хората в самостоятелен проект, разумно се съчетава с битката за национална самостоятелност. Стремежът към опция за свободно изложение на персоналните убеждения се развива по едно и също време с желанието съответната страна да бъде самостоятелна от повелите на Съветския съюз. Противниците на социалистическото статукво желаят по едно и също време да могат да показват убежденията си, като в това време страните им да могат да взимат решения, разнообразни от желанията на Москва.

Разбира се, с течение на годините връзките сред национализма и либерализма се трансформират. И това е директен резултат от хода на историческите събития. Неоспорим факт е, че през първата половина на 20-ти век национализмът се изражда в предизвикващите естествено омерзение фашизъм и нацизъм. И като резултат от това всеки политик или политическа конструкция, които си служат с националистическа реторика, почват да бъдат подозирани в благосклонности към сходни идеологии. От друга страна, през цялото време на Студената война либерализмът  стартира да бъде възприеман като съществена опция на тоталитаризма и въобще на всяка колективистична идеология. А пък след разпада на социалистическия лагер в края на 20-ти век е наложено схващането, че демократичната идеология е победила един път и вечно и че към този момент никакви други концепции няма да съществуват. Единствено в границите на самия демократизъм би могло да има някакво идеологическо придвижване.

Именно този метод на мислене води до израждането на либерализма в концепции, които нямат нищо общо с достоверния смисъл на това разбиране. Днешните „ либерали “ са цялостна диаметралност на мислители като Джон Лок или Джон Стюарт Мил. Те не са бранители на свободата, каквито би трябвало да бъдат същинските либерали, а таман противоположното - нейни обезверени гонители. Днешните „ демократични “ представители са решили, че главният зложелател на напредъка, както те го схващат, е национализмът, че точно национализмът е основната спънка пред постигането на общочовешко благополучие и по тази причина би трябвало да се борят против него с всички вероятни средства. Както множеството псевдолиберални разсъждения, и това е лишено от всякаква логичност. Най-малкото тъй като възприятието за национална принадлежност оказва помощ за постигането на свободата, а не й пречи. Да бъдеш част от една национална общественост - това не лимитира опциите на личността. Тъкмо противоположното, прави я по-силна и по-смислена. Според немския мъдрец Хердер човек не основава самичък себе си, той се развива, потънал в подтекста на културата на своята нация. По волята на ориста ние се оказваме част от избрана общественост, счита той, която приготвя за нас средствата за образование и напредък (Гердер И.Г. Идеи к философии истории человечества. - М.: Наука, 1977. С.228).

Много е елементарно която и да било национална общественост да бъде упреквана, че затормозява развиването на личността, че я лишава от характерност, че пречи на самостойното й развиване. Много елементарно и в това време надълбоко погрешно. Защото познанието за националните история, обичаи и просвета никога не е ограничаващо. Това знание може единствено да разшири кръгозора на хората. Стъпили върху него, те имат опцията да развиват личните си визии върху протичащото се освен в страната им, а и в целия свят. Натрупването на познания не лимитира. То те обогатява и ти разрешава да правиш заключения, които другояче биха били повърхностни и непълни.

Това се отнася за всички, само че с особена мощ важи за страни като България с нейната повече от 1300-годишна история. В нашата история има всичко - величествени събития и моменти на цялостен провал, върхови достижения, както и събития, с които не можем да се гордеем. И всички те би трябвало да бъдат познавани. Налаганата от официозите „ демократична “ визия, че нациите нямали значение, че не трябвало да се концентрираме върху съответно националното, а да мислим световно, че колкото по-откъснати от своите корени сме, толкоз по-добре за всички, е не просто погрешна. Именно такава визия е ограничаваща. Защото ни вкарва в матрицата на еднообразното мислене. Ако решим да се движим по този образец, по нищо представителите на обособените народи няма да се отличават едни от други. А краят на многообразието в действителност е и завършек на опцията за развиване. Истинско развиване има единствено тогава, когато се срещат най-различни отзиви, най-различни показа и точно от тази среща, пък даже и от конфликта сред тях се ражда новото.

Тук стигаме до най-съществения въпрос за същинския демократизъм, въпроса за свободата. Дали привързаността към личната нация пречи на свободата на индивида или, в противен случай, уголемява я? Според днешните „ либерали “ правилно е първото, а съгласно здравия смисъл - второто. Събирането на знание освен натрупа тъга, както гласи старозаветният принцип. По-задълбоченото знание е гаранция и за по-голяма независимост на мисълта. Глобалистките клишета са същинската опасност за свободата. Познанието за историята и културата на всяка една нация единствено я уголемява.

Разбира се, съществуват и националистически клишета, които са също толкоз обикновени, както и глобалистките. Само че те могат да бъдат преодолени не чрез отхвърли въобще да се занимаваме с историята си. Тъкмо противоположното. Колкото повече познаваме предишното и сегашното на своята нация, толкоз по-свободни ще бъдем в разсъжденията си. И, да, достоверният демократичен метод може да направи доста, с цел да ни защищити от затъването в националистически тривиалности. Известно е от историята, че национализмът, сходно на всяка друга идеология, би могъл да се изроди в изключително неприятни теории и практики. Ето за какво класическата демократична концепция с нейния акцент върху свободата на личността може да играе съществена роля за предотвратяването на сходни извращения. Всеки път, когато някой пожелае да се откажем от свободата си в името на нещо „ по-важно “, би трябвало да бъдем изключително деликатни и изрично несъгласни. Искането за сходни жертви в никакъв случай не води до нещо хубаво.  Нелогично е да пожелаваме от личността да се откаже от своята самостоятелност в името на някаква колективистична национална концепция. Свободата на нацията и свободата на личността не трябва да си опонират. Те отлично могат да се допълват. Няма никакво несъгласие сред настояването самичък да решаваш ориста си и желанието родината ти да бъде самостоятелна. И напълно естествено опозиционните придвижвания в страните от Централна и Източна Европа във времената на Студената война включваха и двата съставния елемент.

Днес обстановката в Европейския съюз значително прилича това, което се случваше в границите на доминирания от Съюз на съветските социалистически републики социалистически лагер през 80-те години на предишния век. Имаме една централизирана ръководеща конструкция в лицето на Европейската комисия, която се пробва, и значително съумява, да наложи властта си върху всички страни членки. В същото време налице е и все по-засилваща се опозиция против този модел, по този начин, както беше и в соцлагера през последното десетилетие на неговото битие. Днешните хора и структури, които се съпротивляват против брюкселското статукво, могат да почерпят доста от опита на своите прародители, от дисидентите в някогашните социалистически страни. Най-вече във връзка с това по какъв начин да бъдат синхронизирани настояванията за съблюдаване на правата на личността с настояванията за национална самостоятелност. Защото през днешния ден, макар цялата „ демократична “ изразителност, бива потъпквана както едната, по този начин и другата независимост. Европейските жители са стиснати в менгемето на политическата уместност и би трябвало да упражняват тотална автоцензура върху мисълта и изявленията си, в случай че не желаят да бъдат нарочени за „ антиевропейци “. В същото време националните страни непрекъснато биват лишавани от съществени свои функционалности, като крайната цел очевидно е цялата власт да бъде трансферирана към Брюксел, а ръководещите в обособените страни да взимат единствено маловажни решения.

Ето за какво съпротивата против брюкселския диктат би трябвало да се основава както на правилата на достоверния демократизъм, защитавайки правата на личността за свободно изложение, по този начин и върху правилата на зашита на ползите на националната страна. Невъзможно е да имаме персонална независимост, в случай че не живеем в самостоятелна страна. Обратното също е правилно. Тъкмо националната страна може да отбрани най-добре свободата на своите жители от произвола на наднационалните институции. „ Либералите “ обичат да приказват за това какъв брой освободен бил всеки, който се е отказал от всякаква принадлежност към по-голяма група от хора. Само че в това няма нищо правилно. Подобни атомизирани човеци могат да бъдат наричани самостоятелни единствено в подтекста на това, че от тях нищо не зависи. Лишените от национална принадлежност хора не са свободни, те са просто играчка в ръцете на световните сили, които могат да вършат с тях, каквото си пожелаят.

Свободата на личността, която демократичната идея пази, е извънредно значима, само че в случай че се ограничим само до самостоятелния периметър, това никога няма да бъде задоволително. Свободата на обособения човек може да доближи своята цялост единствено когато бъде съчетана с националната самостоятелност. Връщайки се още веднъж към Хердер, можем да напомним неговото виждане за това, че човек самичък по себе си не е кадърен да доближи най-голямото развиване на личните си добродетели и гении, че се нуждае от груповия опит на нацията си. В този смисъл развиването на индивида и неговото творчество са и артикул на националната просвета и фактор за нейното развиване (Малинова О.Ю. Либеральный национализм (середина XIX - начало XX века). М. РИК Русанова, 2000).

В същото време, в случай че издигнем стена сред устрема към национална самостоятелност и класическата демократична религия в свободата на личността, рискуваме да се събудим в общество, в което нездравият колективизъм е взел връх над всичко останало. Национализъм, в който не е вкоренена концепцията за изначалните права на индивида, може да бъде нещо извънредно рисково. За това, че либерализмът и национализмът могат да съставляват едно органично цяло са писали доста създатели. Заслужава си да обърнем особено внимание на съветския мъдрец, публицист и политически деятел Пьотр Струве /1870-1944/. Още когато е на 14 години, той написа в дневника си: „ Аз съм национал-либерал, либерал на почвата “.

Пьотр Бернгардович ще претърпи разнообразни въздействия. В младежките си години е пристрастен от марксизма. В края на 19-ти век към този момент е с репутацията на един от най-задълбочените марксистки мислители в Руската империя. Не след дълго обаче се отхвърля от марксистките и материалистическите си увлечения и се насочва към идеализма и метафизиката. През 1901 година разгласява публикацията „ В какво се показва същинският шовинизъм? “, в която потвърждава сходството сред достоверния демократизъм и достоверния шовинизъм. Ето фрагмент от нея: „ Либерализмът в неговата чиста форма, т.е. като самопризнание на неотнемаемите права на личността, които би трябвало да стоят над похищенията на каквото и да било групово, свръхиндивидуално цяло, както и то да бъде проведено и каквото и име да не носи, точно това е единственият тип същински шовинизъм, същинско почитание и самоуважение на националния дух, т.е. признание правото на неговите живи носители и създатели на свободно творчество и търсене, съзидание и отменяне на задачите и формите на живота “. П. Струве счита, че няма нищо достоверно в властническия шовинизъм. Нарушавайки правата на личността, този привиден шовинизъм сковава живите носители и създатели на националния дух.

Руският мъдрец изцяло споделя класическия демократичен мироглед, съгласно който правата на личността би трябвало да бъдат закрепени в твърда правна рамка. И в това време той не остава само на равнището на легалисткия метод. Струве счита, че един достоверен демократизъм би трябвало да има своите учредения в самобитната национална просвета. Той е твърдо уверен, че съветските либерали не трябва да се срамят от своето „ национално лице “. Руският демократизъм, написа Струве, постоянно ще бъде слаб, до момента в който не се осъзнае точно като съветски и точно като народен. Неговият блян е един свободен, креативен и по тази причина поробителски, в най-хубавия смисъл на думата, шовинизъм. За просперитета на една страна, твърди съветският мъдрец, най-важното е разцветът на националната просвета. Струве написа, че за цялото пространство на Руската империя, като се изключи Финландия и Полша, приобщаването към съветската просвета значи напредък в най-висша степен.

Либерализмът може да просперира в една страна единствено в случай че е обвързван с нейната история и просвета. Мислители като Струве не си показват по какъв начин може да съществува някакъв нереален демократизъм, който няма нищо общо с традициите на съответната нация. И фактически, точно синтезът сред либерализма и национализма може да направи по този начин, че както едната, по този начин и другата концепция да не се изродят до някакви крайности. Както индивидуалистичната, по този начин и колективистичната концепции, когато бъдат прилагани рационално, могат да донесат голям брой изгоди. Проблемите идват тогава, когато едната от двете стартира да претендира, че е единствена и всичко и всички би трябвало да се преценяват с нея.

През последните няколко десетилетия хипертрофираният индивидуализъм се трансформира в голям проблем на модерния свят. Стремежите, желанията, а все по-често даже и неразбираемите прищявки на обособения субект бяха оповестени за свещена теория, в която никой няма право да се съмнява. Беше оповестена война на всевъзможни общностни връзки. Всичко, което сплотява хората, биваше войнствено отричано. Всяка по-голяма общественост от хора беше атакувана безпощадно от хипертрофирания индивидуализъм.

А като естествена реакция на сходни, лишени от каквато и да било нормалност, офанзиви, стартира да се развива противоположният развой. Все повече хора в най-различни места по света отказваха да възприемат себе си като атомизирани човеци и започнаха да следват нишките, които ги свързват с останалите, а не да натъртват върху разликите. На собствен ред тази наклонност провокира нервен отговор на днешните „ либерали “, които започнаха да сигнализират за заплахата от „ възобновление на фашизма “. Подобни алармистки апели демонстрират доколко актуалният „ демократизъм “ е изгубил връзките си с действителността. Неговите адепти пищят като побеснели против един изцяло натурален развой. Защото няма нищо по-нормално от това обособените персони да желаят да се свързват в по-големи групи, вместо да седят изолирани и да са непрекъснато в меланхолия в името на някаква „ висша независимост “. Вярно е, че след края на 70-те години на предишния век култът към персоналния триумф или, казано по-простичко, най-баналният нарцисизъм се трансформира в господстващ дух на времето. А след рухването на Желязната завеса и /само/унищожението на социалистическия лагер даже и най-скромните апели за някакви общностни дейности и взаимност бяха оповестени за реликти от тоталитарното минало. Доведените до прекаленост индивидуалистични копнежи продължиха да господстват в света, до момента в който не настъпи огромната финансово-икономическа рецесия от 2007-2008 година И едвам тогава доста хора започнаха да си дават сметка, че прословутото кредо на Гордън Геко от кино лентата на Оливър Стоун „ Уолстрийт “ за алчността, която била нещо положително, води не до всеобщо благополучие, а до всеобща бедност.

Като напълно естествена реакция против несъразмерния индивидуализъм и всепоглъщащата лакомия започнаха да се развиват две трендове, които въпреки и изглеждащи прекомерно несъвместими, в действителност бяха израз на един и същи ентусиазъм, а точно на желанието за основаване на общности. Първата е обвързвана с реабилитацията на левите хрумвания. Разпространяваното в годините след края на Студената война факсимиле, че „ всичко ляво е тоталитарно “ беше отхвърлено, както на доктрина, по този начин и на процедура. Започнаха да се появяват нови леви партии, които не просто печелеха известност, само че даже влизаха във властта. Втората наклонност пък демонстрира възраждането на националното възприятие и на любовта към личната страна. Конкретният мотив за разрастването на този развой може да бъде потърсен в безконтролните талази от незаконна имиграция, заливащи Европа и Съединени американски щати. Но това надалеч не е единствената причина. След като дълги години нацията и родината бяха оплювани от „ демократичните “ представители, махалото се люшна в другата посока. Много хора видяха вяра таман в националните хрумвания и по тази причина поддържаха и партиите, които поставяха преди всичко в стратегиите си ползите на нацията, а не осъществяването на глобалистките планове.

Желанието да принадлежиш към някаква по-голяма група е също толкоз значително за развиването на личността, както и желанието за самостоятелна независимост. Националната и демократичната политически хрумвания са по-скоро допълващи се, в сравнение с взаимоизключващи се. И изцяло естествено звучат думите на Яел Тамир /Израел/, някогашна депутатка и министърка от левицата, а през днешния ден университетска преподавателка и авторка на необятно обсъждани книги: „ Нито един субект не може да e самостоятелен от националния подтекст, само че може да бъде свободен в границите на този подтекст “ (Tamyr, Y. Liberal Nationalism, Princeton, 1993).

Либералните политически теории и практики, които се свързват с уважението на персоналната независимост, и концепцията за отбрана на националния интерес, която слага акцента върху принадлежността към националната общественост, не се изключват, а се допълват. Спомнете си времената на коронавирусната зараза. Тогава точно националната страна беше тази, към която всички - и обособените жители, и огромният бизнес - се обръщаха за подпомагане. Точно тогава се видя най-ясно, че наднационалните институции не са ефикасни в сходни обстановки, че единствено държавните структури могат най-бързо да се оправят с рецесията.

Тъкмо националната страна е тази, която може да сътвори такива закони и правила, с помощта на които да бъде нараснало благосъстоянието на жителите. А когато паралелно с това се върви в посока на одобряване на персоналната независимост и на плурализма, ще се стигне до основаването на общество, в което и националният, и самостоятелният интерес ще бъдат оптимално предпазени. Синтезът сред достоверната демократична идея и достоверния шовинизъм е не просто вероятен. Той е нужен, както за богатството на личността, по този начин и за просперитета на страната.