Не би трябвало да имаме претенции как формално ще се

Не би трябвало да имаме искания по какъв начин официално ще се назовава предметът – „ Аз и обществото “ или „ Обществото и аз “ (изказването е във връзка предлагането на министъра на образованието Красимир Вълчев в учебно заведение да се учи вяра – б.р.), само че е значимо децата, които влязат в този час, да излязат след образованието си с разбирането какво значи да си жител, съпричастен, да работиш в колектив, както се споделя, „ боязън Божий “ “.

Това са фундаментални неща, които нашите деца би трябвало на научат. Иначе това ги отчуждава от бъдещата им роля в нашето общество и виновни хора към обществото и този свят. Стъпката в този момент е значима, с цел да забележим след едно потомство дали това въвеждане на предмета няма да даде повече крила на тези българчета.

Изучаването на подобен материал е процедура съвсем на всички места в Европа без Франция.

Ние не готвим хора за монаси на Света гора, няма да ги почерним, да им дадем по една тояжка и пъкъл им кажем: „ Тръгвайте! “. Ние желаеме да възпитаме мислещи, вярващи и разбиращи хора. Човеци ни липсват, скъпи хора! Това ни липсва в XXI век, където имаме всякаква техника и съгласуваност с изключение на свързаността между тях.

Всичко, което се случва към нас, изключително в последните седмици, основава усещането, че нещо неповторимо ни се случва: само че всичко, което ни се случва през вчерашния ден и през днешния ден, и оня ден ни минава през главата, някъде от дълго време е играно.

Не бива да се мисли, че нещо ужасно положително или неприятно ни се случва навръх нас, изключително по нечия неприятна воля.

Убеден съм, че всяка една от управляващите, от общинските до държавните, в това число и президентската, са изцяло уверени, че ограниченията, които взимат пъкъл хок, взимат незабавно под натиска на събитията, са извънредно навременни и ще свършат страшна работа. За жал, практиката в България демонстрира, че тези ограничения са стихийни. Те са едвам се загаси директният пожар, никой нататък не мисли дали помещението е изолирано с азбест или е цялостно с барут, или някое неприятно дребосъче си играе с кибрита в антрето.

Страх ме е, че ограниченията, които в този момент взимат, ще се потопят в същата мъгла на безразличието или на нещо по-важно, което ще изникне. Идват празници. За жал, всяко нещо в България е до време.

Като историк считам, че обстановката у нас и по света прилича на тази през 20-те и 30-те години на XX век.

В историята нищо не се повтаря по същия метод. Рамките, границите и чувството за едно от тези неща могат да са изцяло идентични. И в случай че през днешния ден гледаме като на годината и десетилетието с поредност от проблеми, евентуално някъде в немалката история на Европа, света и България може да се откри аналог. Донякъде този интервал ми припомня края на 20-те и 30-те години на ХХ век. Надявам се да няма сходно развиване, каквото е имало тогава.

Но това възприятие за безотговорност, неустановеност и развилняване на великите сили, а в действителност какъв брой са жалки, е прекомерно идентично и това отчаяние, което чувствам у мнозина от нас, евентуално има своето съображение.

Все отново избирам до края да бъдат оптимист, че и това ще мине. Това е упованието на християнина, на вярващия човек! Иначе ще се обесим на телеграфните стълбове в центъра на града.

Автор: Петър Стоянович, БНР

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се различава от тази на SafeNews