Най-силната психическа травма е унижението
Най-ценното, което може да загуби един човек, е достолепието си.
Ние се построяваме като персони посредством полезностите, които фамилията възпитава у нас; посредством полезностите и нормите, които обществото налага; посредством персоналните ни прекарвания.
Спомените могат да бъдат щастливо връщане обратно във времето или мъчителен развой, обвързван с травматични събития.
Вероятно множеството от нас пазят в съзнанието си контузии още от детството, което волно или несъзнателно сме били подложени на оскърбление. То може да е обвързвано с сякаш безобидните насмешки на някой съученик или по-лошо: целеустремен тормоз от връстник или някой по-голям от нас. Понякога родителите и учителите вършат грешката да назовават сходно държание „ детска работа “ и да го дефинират като безобидно, като в същото време то нанася непоправими вреди на душeвността ни.
Имаме склонността да преглъщаме унижението – тъкмо тъй като се усещаме унизени, засрамени. Обвиняваме себе си. Омаловажаваме го в съзнанието си и си мислим, че на всеки се случва и че би трябвало да го изтърпим. Опитваме се да го забравим.
Само че в никакъв случай не може да се не помни.
Независимо дали си даваме сметка, или не – сходно отношение остава вечно своя белег върху съзнанието ни и в душата ни.
Унижението може да ни съпътства през целия живот. Ако в учебно заведение е нещо, което съвсем всеки е претърпял, то когато пораснем, можем да се натъкнем на такова държание на всички места – на улицата, в магазина, в аптеката, в болницата… в случай че свикнем да търпи, ще го поносим цялостен живот.
Изследванията сочат, че унижението е извънредно мощна и интензивна страст, която има трайни последствия. Затова поучават, че има два съществени метода да се оправим с унижението|:
1) да отговорим: без значение какво ни коства това, би трябвало да реагираме. Не бива да оставяме последната дума на агресора. Необходимо е да отговорим умерено и съответно, рационално и заслужено. Независимо по какъв начин ще ни отговори агресорът, проучванията сочат, че реакцията, а не неналичието на реакция оказва помощ да се преживее (и вероятно забрави) по-лесно унижението;
2) да потърсим помощ, когато сме позволили това да ни повлияе и да ни промени. Ако усетим, че самочувствието ни се намалява, в случай че почувстваме боязън, в случай че усетим, че започваме да се държим все по-предпазливо с другите, не смеем да изразим мнението си, страним от хората, то тогава имаме сериозен проблем. След като не сме реагирали в точния момент на унижението, е значимо да се погрижим за себе си, като преодолеем срама си и потърсим професионална помощ.
