Защо България няма топ университети?
Най-сериозният проблем пред висшето обучение в България се изчерпва с този въпрос: има ли въобще потребност от него? Пита ли работодателят какво си приключил, с какъв триумф? Или се интересува единствено от британския ти? Въпросите задава културологът проф. Ивайло Дичев . И търси отговорите в разбор за иданието Deutsche Welle.
Раздвоен съм от препоръчаната Стратегия за развиване на висшето обучение: от една страна, виждам точни констатации, от друга - помня доста добре какъв брой дълго към този момент вършим такива точни констатации. Проблемът е в това, че висшето обучение е освен познание. То е и занаят за преподаващите, авторитет за локалните управляващи, утешение за родителите.
Да стартираме с установения демографски проблем. В България студентите стават все по-малко. Първо, тъй като популацията на страната се топи, тя се състезава по изгубване единствено с Латвия. И второ, тъй като най-хубавите отпътуват да следват в чужбина. Обучението е първа стъпка към емиграцията.
Авторите на тактиката съпоставят България с Австрия (по брой ВУЗ-ове: надлежно 7,5 и 8,1 на милион население), само че не помнят една детайлност: в Австрия учат голямо количество задгранични студенти, до момента в който в българските университети чужденците се броят на пръсти (с изключения като медицината). Етническите българи от Бесарабия са идеологически компромис - добре са пристигнали, само че няма да ни решат казуса. Къде е тактиката за привличане на младежи да вземем за пример от Турция, от Индия, от Виетнам, какъв ще е маркетингът, в коя сфера можем да сме конкурентоспособни?
Студентството има и материални измерения. Мястото би трябвало да предлага прелестно, привлекателно превозване на студентските години. Аз обаче на никое място не видях да се загатва думата " кампус " ; а да изяснявам ли, че Студентски град няма нищо общо с това разбиране? Че в кампус " 4-ти километър ", където преподавам, текат кални води и би трябвало да запретваме крачоли, с цел да стигнем до аудиториите? Кампусите са държавна работа, тъй като допускат терени, урбанизация - все неща, непостижими за обособения ВУЗ.
Чужденци не идват и заради друга причина: България няма топ университети; даже Софийският, който е отпред на всички рейтинги, не влиза в първите 500 в света. Защо ли? Защото в България няма същинска подчиненост сред висшите образователни заведения. Стратегията още веднъж повтаря едни заклинания като оценка на качество, не количество студенти. Но не си представям политическата легитимност на оня, който успее да разбие модела " по малко на всеки, с цел да няма ядосани ". Експертна оценка? Е да, само че, както вярно е установено, акредитациите са официални, тъй като всички се оказват на първите места. Как в този топъл недодялан климат ще се диференцират университети от категория А (наречени " проучвателен " ) и категория Б (да кажем - с районно значение)? Как на едните ще се дадат доста повече пари (повтарям: много), с цел да могат да се конкурират със международните? Нали сте забелязали, че много политици са професори, в случай че не те, то околните им. Ами ще лобират до дупка за този, който ги е почел!
Добре е, че в тактиката се загатва нуждата в една справедлива акредитация да вземат участие задгранични учени. Именно от тук трябваше да се тръгне. Не може да си се акредитираме по другарски, нужна е европейска оценка, осъществявана от университети, които са надалеч по-напред от българските.
Разбира се, можеш да бъдеш упълномощен от задграничен сътрудник, в случай че курсовете ти са на понятен за него език. Висшите учебни заведения - най-малко тези от категория А, които ще се борят на международната сцена за авторитет и за задгранични студенти, би трябвало да стартират да преподават на британски. Чудесно е, че чуждоезичното преподаване е упоменато в тактиката, само че би трябвало да се каже: с изключение на в няколко филантропични дисциплини, българският няма късмет да стане международен теоретичен език. Тоест няма смисъл да се прави математика, стопанска система, физика, медицина на него. Подобна мисъл ще провокира талази от патриотични възмущения, само че почакайте - кое е по-добре, гордо да се хвалим между тях на български или нашите публикации да излизат в международни списания, сътрудниците ни по света да знаят какво вършим? Констатираното ни (трагично!) неявяване от европейските университетски мрежи е разследване на това - по-уютно ни е да сме си сред нас си. Езиковият преход ще е мъчителен, изключително за по-старата генерация, само че би трябвало да се измисли метод да бъде подсилен. А патриотарските възгласи - отбити. Не забравяме и че българските учени нямат постоянен запас за присъединяване в интернационалните конференции - в случай че плануват нещо по проектче, толкова. Върви след това, че плети европейски мрежи!
Добро е препоръчаното преосмисляне на бакалавърска и магистърска степени - първата да стане три вместо четири години, а втората да се придобива за две години. В момента магистратурите пораждат безредно съгласно хрумването на един или различен учител, след това изчезват заради отлив на претенденти. Добре е магистърската степен да надгражда бакалавърската, т.е. да не е въпрос на свободен избор и скимване. Сега става по този начин, че в магистратура се записват студенти от напълно разнообразни специалности и би трябвало да се почва от нулата, което води до парадокса бакалаврите да са по-подготвени от магистрите. Не е неприятно да се кажат някои рецензии за така наречен Болонски развой, който ни докара дотук.
Към момента в СУ да вземем за пример фрапантно понижава приемът по държавна поръчка в магистърските стратегии, което на процедура ще ликвидира множеството от тях. Защо, кой е взел това решение? Пропорцията, която се предлага в този момент - за всеки двама бакалаври една численост за магистър - е рационална, само че дали ще се съблюдава? Или просто се търси метод за спестовност на пари като се понижава бакалавърската степен с години, а магистърската с бройки? Имайте поради, че сходно редуциране понижава хорариума на преподавателите и неизбежно ще би трябвало да се уволняват хора или пък да не се назначават млади. Това ще сътвори напрежение и - както познаваме господин Борисов - тактиката ще замре.
Виждам хрумвания за въвеждане на англосаксонските артес либералес - един тип обща просвета, която съчетава разнообразни науки и дава на студента време да се ориентира по-конкретно какво му се прави. Но за какво тази степен да не бъде в 12-ти клас на междинното обучение, който така и така е леко неправилен? Може академични преподаватели да вървят да четат на учениците, както се прави да вземем за пример в Класическата гимназия. Излизането отвън университетските аудитории въобще е потребно - както и каненето на изявени в някаква специалност хора за лектори. Но би трябвало да се намерения под каква законова форма да става това - по какъв начин да вземем за пример ще се заплати на един експерт в някаква област да изнесе лекция, в случай че няма академична купа? По какъв метод ще се подтиква общуването на университетски лица с предприятия, общини, учебни заведения?
Относно докторантите - отлично е, че се готвят да вдигнат стипендиите на 150% от минималната заплата, само че тогава заплатите им ще надвишават тези на основен помощник. Преди време по този начин се провали една концепция за пост-док стипендии, щяха да се окажат по-високи от професорските заплати, казахме парадокс и им намерихме цаката. Дали обаче едни 900 лева ще накарат докторантите да не отпадат? Проблемът е, че докторантурата не е вероятност за работа - с намаляващите студенти ще става и все по-трудно за младежите да намират работа. С учудване разбрах, че за някои места - като учителските да вземем за пример - избират младия претендент да няма докторат, тъй като това принуждава учебното заведение да му заплаща повече.
Тук прочее е и най-сериозният проблем пред българското висше обучение: има ли въобще потребност от него? Пита ли работодателят какво си приключил, с какъв триумф? Или се интересува единствено дали работиш на компютър и знаеш британски? Каква тактика ще помогне тук - не си представям, приключва проф. Дичев.
Раздвоен съм от препоръчаната Стратегия за развиване на висшето обучение: от една страна, виждам точни констатации, от друга - помня доста добре какъв брой дълго към този момент вършим такива точни констатации. Проблемът е в това, че висшето обучение е освен познание. То е и занаят за преподаващите, авторитет за локалните управляващи, утешение за родителите.
Да стартираме с установения демографски проблем. В България студентите стават все по-малко. Първо, тъй като популацията на страната се топи, тя се състезава по изгубване единствено с Латвия. И второ, тъй като най-хубавите отпътуват да следват в чужбина. Обучението е първа стъпка към емиграцията.
Авторите на тактиката съпоставят България с Австрия (по брой ВУЗ-ове: надлежно 7,5 и 8,1 на милион население), само че не помнят една детайлност: в Австрия учат голямо количество задгранични студенти, до момента в който в българските университети чужденците се броят на пръсти (с изключения като медицината). Етническите българи от Бесарабия са идеологически компромис - добре са пристигнали, само че няма да ни решат казуса. Къде е тактиката за привличане на младежи да вземем за пример от Турция, от Индия, от Виетнам, какъв ще е маркетингът, в коя сфера можем да сме конкурентоспособни?
Студентството има и материални измерения. Мястото би трябвало да предлага прелестно, привлекателно превозване на студентските години. Аз обаче на никое място не видях да се загатва думата " кампус " ; а да изяснявам ли, че Студентски град няма нищо общо с това разбиране? Че в кампус " 4-ти километър ", където преподавам, текат кални води и би трябвало да запретваме крачоли, с цел да стигнем до аудиториите? Кампусите са държавна работа, тъй като допускат терени, урбанизация - все неща, непостижими за обособения ВУЗ.
Чужденци не идват и заради друга причина: България няма топ университети; даже Софийският, който е отпред на всички рейтинги, не влиза в първите 500 в света. Защо ли? Защото в България няма същинска подчиненост сред висшите образователни заведения. Стратегията още веднъж повтаря едни заклинания като оценка на качество, не количество студенти. Но не си представям политическата легитимност на оня, който успее да разбие модела " по малко на всеки, с цел да няма ядосани ". Експертна оценка? Е да, само че, както вярно е установено, акредитациите са официални, тъй като всички се оказват на първите места. Как в този топъл недодялан климат ще се диференцират университети от категория А (наречени " проучвателен " ) и категория Б (да кажем - с районно значение)? Как на едните ще се дадат доста повече пари (повтарям: много), с цел да могат да се конкурират със международните? Нали сте забелязали, че много политици са професори, в случай че не те, то околните им. Ами ще лобират до дупка за този, който ги е почел!
Добре е, че в тактиката се загатва нуждата в една справедлива акредитация да вземат участие задгранични учени. Именно от тук трябваше да се тръгне. Не може да си се акредитираме по другарски, нужна е европейска оценка, осъществявана от университети, които са надалеч по-напред от българските.
Разбира се, можеш да бъдеш упълномощен от задграничен сътрудник, в случай че курсовете ти са на понятен за него език. Висшите учебни заведения - най-малко тези от категория А, които ще се борят на международната сцена за авторитет и за задгранични студенти, би трябвало да стартират да преподават на британски. Чудесно е, че чуждоезичното преподаване е упоменато в тактиката, само че би трябвало да се каже: с изключение на в няколко филантропични дисциплини, българският няма късмет да стане международен теоретичен език. Тоест няма смисъл да се прави математика, стопанска система, физика, медицина на него. Подобна мисъл ще провокира талази от патриотични възмущения, само че почакайте - кое е по-добре, гордо да се хвалим между тях на български или нашите публикации да излизат в международни списания, сътрудниците ни по света да знаят какво вършим? Констатираното ни (трагично!) неявяване от европейските университетски мрежи е разследване на това - по-уютно ни е да сме си сред нас си. Езиковият преход ще е мъчителен, изключително за по-старата генерация, само че би трябвало да се измисли метод да бъде подсилен. А патриотарските възгласи - отбити. Не забравяме и че българските учени нямат постоянен запас за присъединяване в интернационалните конференции - в случай че плануват нещо по проектче, толкова. Върви след това, че плети европейски мрежи!
Добро е препоръчаното преосмисляне на бакалавърска и магистърска степени - първата да стане три вместо четири години, а втората да се придобива за две години. В момента магистратурите пораждат безредно съгласно хрумването на един или различен учител, след това изчезват заради отлив на претенденти. Добре е магистърската степен да надгражда бакалавърската, т.е. да не е въпрос на свободен избор и скимване. Сега става по този начин, че в магистратура се записват студенти от напълно разнообразни специалности и би трябвало да се почва от нулата, което води до парадокса бакалаврите да са по-подготвени от магистрите. Не е неприятно да се кажат някои рецензии за така наречен Болонски развой, който ни докара дотук.
Към момента в СУ да вземем за пример фрапантно понижава приемът по държавна поръчка в магистърските стратегии, което на процедура ще ликвидира множеството от тях. Защо, кой е взел това решение? Пропорцията, която се предлага в този момент - за всеки двама бакалаври една численост за магистър - е рационална, само че дали ще се съблюдава? Или просто се търси метод за спестовност на пари като се понижава бакалавърската степен с години, а магистърската с бройки? Имайте поради, че сходно редуциране понижава хорариума на преподавателите и неизбежно ще би трябвало да се уволняват хора или пък да не се назначават млади. Това ще сътвори напрежение и - както познаваме господин Борисов - тактиката ще замре.
Виждам хрумвания за въвеждане на англосаксонските артес либералес - един тип обща просвета, която съчетава разнообразни науки и дава на студента време да се ориентира по-конкретно какво му се прави. Но за какво тази степен да не бъде в 12-ти клас на междинното обучение, който така и така е леко неправилен? Може академични преподаватели да вървят да четат на учениците, както се прави да вземем за пример в Класическата гимназия. Излизането отвън университетските аудитории въобще е потребно - както и каненето на изявени в някаква специалност хора за лектори. Но би трябвало да се намерения под каква законова форма да става това - по какъв начин да вземем за пример ще се заплати на един експерт в някаква област да изнесе лекция, в случай че няма академична купа? По какъв метод ще се подтиква общуването на университетски лица с предприятия, общини, учебни заведения?
Относно докторантите - отлично е, че се готвят да вдигнат стипендиите на 150% от минималната заплата, само че тогава заплатите им ще надвишават тези на основен помощник. Преди време по този начин се провали една концепция за пост-док стипендии, щяха да се окажат по-високи от професорските заплати, казахме парадокс и им намерихме цаката. Дали обаче едни 900 лева ще накарат докторантите да не отпадат? Проблемът е, че докторантурата не е вероятност за работа - с намаляващите студенти ще става и все по-трудно за младежите да намират работа. С учудване разбрах, че за някои места - като учителските да вземем за пример - избират младия претендент да няма докторат, тъй като това принуждава учебното заведение да му заплаща повече.
Тук прочее е и най-сериозният проблем пред българското висше обучение: има ли въобще потребност от него? Пита ли работодателят какво си приключил, с какъв триумф? Или се интересува единствено дали работиш на компютър и знаеш британски? Каква тактика ще помогне тук - не си представям, приключва проф. Дичев.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ