Хората идват в театъра да се вълнуват, а не да се чудят, казва роденият преди 100 години голям български актьор Константин Коцев
Най-хубавото зрелище е това, в което не проличава постановчикът. Хората са пристигнали да се вълнуват, а не да се чудят. Думите са на огромния български артист Константин Коцев, роден на днешния ден преди 100 години.
Един от неговите стоманени правила е да не трансформира текста, а когато го питат има ли роля, която би желал да изиграе, той дава отговор: „ Ами тази, която не познавам. Тя е като любовта. Да я срещнеш, без да я знаеш. Както не можеш да кажеш желая такава и такава жена, а разбираш, че си се влюбил, едвам когато я откриеш. Това, което ще пристигна, в случай че пристигна, е най-хубавото. Не съм се отказал да очаквам. Ще очаквам до финален мирис! ".
Константин Коцев е роден на 4 юни 1926 година в Истанбул , Турция. По това време татко му - инженер, работел в цех, в който произвеждали и бомби. Една от тях избухва в ръцете му и той умира. Веднага след случая фамилията се прибира в България. Тогава бъдещият артист е едвам четиригодишен, само че към този момент има актьорски прояви. С огромна експресивност той споделя детски небивалици, импровизира и блестящо пресъздава случки и хора, с които се е срещал в живота. Умението му да споделя и увлича слушатели непрестанно нараства.
ЗАЩО ПАЦО?
Като дребен бил дебело бебе и всички му викали – Пашата. И от Пашата се появява прякорът му Пацо, споделя артистът: „ Но най-смешното беше на един фестивал, когато италианците чуха, че ми викат Пацо и се стреснаха. Защото „ пацо “ на италиански значи вманиачен, безразсъден. Де да знам, може и по този начин да е “, продължава той.
Като възпитаник в главното учебно заведение притегля вниманието на учителя си по литература – детския публицист Денчо Марковски, който го предлага на режисьора Николай Фол, началник на първата в България детска театрална школа. Приет в школата на Николай Фол, в която учи гратис поради яркото си актьорско дарование, Константин Коцев бързо завоюва триумфи, а балерината Мария Димова му преподава уроци по пластика и ритмика, които по-късно той демонстрира на сцената.
КАРИЕРАТА МУ ЗАПОЧВА С ЛАВРОВ ВЕНЕЦ...
Първите си уроци по актьорско майсторство получава персонално от Николай Фол, който му поверява основната роля в постановката на личната си пиеса „ Сватбата на мишока Мики “, с която през 1938 година трупата подхваща задгранично турне в Загреб, Хърватия, а младият артист е награден с лавров венец.
Творческото проявяване на Константин Коцев в тази роля е толкоз блестящо, че на идната година, когато театралната школа на Николай Фол е разформирована, той към този момент взе участие в състава на детската група на Йосиф Цанков, която изнася по радиото детски музикални пиеси. Най-голямото достижение на Константин Коцев в този сценичен радиосъстав е обликът на Пинокио от Карло Колоди, който той пресъздава.
НЕВЪЗМОЖНОТО БЯГСТВО ОТ ТЕАТЪРА
На два пъти Константин Коцев променя на влечението си към театъра. Първия път – записвайки се да учи право в Юридическия факултет на Софийския университет „ Св. Климент Охридски “, който сполучливо приключва през 1950 година
Втория път взе участие в състава на националния тим по баскетбол. На тези негови влечения не могат да го откъснат от същинската му пристрастеност - театъра. Юридическият факултет уголемява общата му просвета и го кара още по-сериозно и с възприятие за отговорност да се отнася към театралното изкуство, а присъединяване му като състезател в националния тим по баскетбол ускорява чувството за контакт със феновете и развива дружност в играта.
През 1953 година – към този момент отслужил военната си работа, Константин Коцев се явява на кандидатстудентски изпит във Висшия институт за театрално изкуство „ Кръстьо Сарафов “ (ВИТИЗ), през днешния ден Национална академия за театрално и кино изкуство „ Кръстьо Сарафов “ (НАТФИЗ). Учи в класа на проф. Кръстьо Мирски. Завършва института през 1957 година На въпроса по какъв метод постъпва във ВИТИЗ, с присъщото си възприятие за комизъм, дава отговор: „ С ходатайството на Андрешко. С брат ми имахме един костюм. Той го съблича и остава у дома, аз го обличам и излизам, или назад. Издокарах се с него и се явих на приемен изпит пред Масалитинов, Мирски, Островски с описа на Елин Пелин “.
През 1958 година дебютира в Бургаския трагичен спектакъл „ Адриана Будевска “, в който играе един сезон, с функциите на Иванчо Йотата от „ Чичовци “ по Иван Вазов и на полковия духовник от „ Майка Кураж “ на Бертолт Брехт. Основен лозунг на неговата работа през този интервал е: „ Нормален е пътят на индивида тогава, когато има опция за творчество. “
ЧЕТВЪРТ ВЕК В САТИРАТА
Той е един от създателите на Държавния язвителен спектакъл „ Алеко Константинов “, на чиято сцена играе от 1959 до 1984 година На въпроса преднамерено ли постъпихте в Сатиричния спектакъл, дава отговор: „ Преди ВИТИЗ бях приключил юридическия факултет. Записах право и открих правия път – вместо да пазя правото с кодекс в ръка, аз защищавам правдата със смях на устата “.
В началото на сцената на Сатиричния спектакъл той извършва второстепенни функции, като играе пет епизодични облика в „ Дървеница “ на Владимир Маяковски и шест дребни функции в „ Удържимият напредък на Артуро Хи “ на Бертолд Брехт. Следват Иванчо Йотата и Мичо Бейзадето от „ Чичовци “ по Иван Вазов, генералът от „ Сватба “ от Антон П. Чехов, чиновникът Хеберлинк от „ Франк V “ на Фридрих Дюренмат...
Желанието, с което извършва всяка креативна задача, колкото и оскъдна да е тя, невероятното му старание, прецизността, с която създава всеки подробност, всеотдайността му на сцената, стремежът му да вдъхва живот на всеки собствен воин, последователно развиват и обогатяват креативното му дарование, показва рецензията. Основно негово кредо е жаждата му да претворява на сцената облици на живи хора – самобитни, от време на време причудливи и откровено разчувствани.
ГОЛЕМИЯТ УСПЕХ
Първият му забележителен креативен триумф е превъплъщението в роля на Човекът, който би трябвало да вземе присъединяване в играта, в постановката „ Обличане на Венера “ на Добри Жотев на сцената на Държавния язвителен спектакъл „ Алеко Константинов “ през 1966 година. Разработена в поредност пантомимични етюди, ролята дава опция на Константин Коцев единствено благодарение на няколко шапки, които сменя съгласно характера, да покаже качествата си на актуален комедиен артист, като пресъздава цяла поредност от неповторими облици на свои съвременници.
В постановката „ Обличане на Венера “, в облиците на Сами от „ Фунт - стерлинг “ на Шон О‘Кейси, в Айзеринг от „ Бидерман и подпалвачите “, в Дон Хуан от „ Много звук за нищо “ на Шекспир, в Учителя от „ Големанов “ на Ст. Л. Костов, в Съглашателя от “Мистерия Буф “ на Владимир Маяковски, Константин Коцев разграничава трите съществени сфери, в които се демонстрира на театралната сцена. От една страна, това е героят с каменно затворено лица – озлобен, недоверчив, непокорен, въпреки това, това е героят наивник – наивно добродушен, по детски прям с откровената си религия в положителното, и от трета страна, това е злопаметният изверг – свадлив, лукав, безсрамно приказлив в самонадеяната си придирчивост, едно претенциозно безличие, готово да погълне целия свят, с цел да задоволи мъчителната си амбициозност.
Сред най-ярките му театрални превъплъщения на театралната сцена са в моноспектакъла „ Дневникът на един вманиачен “ по Николай Гогол, в функциите на Жевакин от „ Женитба “ на Николай Гогол, на Крутицки от „ И най-мъдрият си е малко елементарен “ от Александър Островски, на военачалник Караулов в „ Сватба “ от Антон П. Чехов, на Белведонски от „ Баня “ на Владимир Маяковски, на Тартюф от едноименната комедия на Молиер, на Гоца Герасков в " Суматоха " и Исай в " Януари " на Йордан Радичков, на Обуховски в " Час пик " от Ставински, както и на Сим в пиесата на Никола Русев „ Старчето и стрелата “, сложена от режисьора Методи Андонов през 1969 година
РАЗВОД СЪС САТИРАТА, НОВИ ВЪРХОВЕ
През 1984 година Константин Коцев напуща Държавния язвителен спектакъл „ Алеко Константинов “ и се реалокира в спектакъл „ София " - от 1984 до 1990 година След това е актьор на свободна процедура.
През 2001 година, дружно с Лара Береану и Ириней Константинов, той гастролира в Ню Йорк, Вашингтон, Лос Анджелис, Чикаго и Лас Вегас, Съединени американски щати с пиесата „ Лунатици “ на Леон Митрани.
Участвал е в над 100 театрални постановки. Последната му роля е през 1997 година, на сцената на „ Театър 199 “, в пиесата „ Слънчеви момчета” от Нийл Саймън, на която Константин Коцев дебютира като режисьор.
Актьорската кариера на Константин Коцев включва и над 80 функции в киното допълнително от 40 кино лентата. Първата му роля е в дебютния филм на Валери Петров и Рангел Вълчанов – „ На дребния остров " (1958). Любимец на няколко генерации българи, той става с филмите „ Любимец 13 “ (1958), „ Първи урок " (1960), „ Инспекторът и нощта " (1963), „ Бялата стая " (1964), „ Привързаният балон " (1967), „ Случаят Пенлеве " (1967), „ Шведските крале " (1968), „ Шарен свят " (1971), „ Тихият дезертьор " (1972), „ Къщи без огради " (1974), „ Топло " (1978), „ Нощните бдения на поп Вечерко " (1980), „ Равновесие " (1983), „ Константин Философ “ (1983), „ Време разделно “ (1988), „ Индиански игри “ (1990), „ Рапсодия в бяло “ (2002), както и с десетки функции в постановки на телевизионния спектакъл.
Последната му изява е през юни 2006 година на юбилейното честване за неговата 80-годишнина в кино „ Одеон ", когато е излъчен филмът с негово присъединяване „ Гола съвест ". Умира на 4 август 2007 година в София.
ПРИЗНАНИЕ
През 1969 година е почетен със званието „ Заслужил актьор “, а през 1980 година – „ Народен актьор “.
През 1971 година във Варна получава премията за най-хубава мъжка роля за ролята на Гроздан във кино лентата „ Шарен свят “ по новелата „ Гола съвест “ на Николай Хайтов. На 22 май 2003 година е почетен с премията на Министерство на културата „ Златен век “ за принос в българската просвета.
От 18 април до 2 май 2022 година, в границите на фестивала Master of Art, в градината „ Кристал “, в София, бе подредена фотоизложбата „ Константин Коцев на театралната сцена “.
На 24 март 2026 година, на централната колона в Държавния язвителен спектакъл „ Алеко Константинов “ бяха открити скулптурните маски на актьорите Константин Коцев, Катя Паскалева и Васил Попов в компанията на към този момент съществуващите маски на Георги Парцалев, Татяна Лолова, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Невена Коканова, Радой Ралин, Пепа Николова, Григор Вачков. Автор на маските е скулпторката Кунка Димитрова.
/ДД
/СЗ/МГ/ отдел „ Справочна “
Използвани източници: Енциклопедия „ България “, т. 3, с. 581; „ Голяма енциклопедия България “, т. 6, с. 2433: Енциклопедия „ Българско кино “; сп. „ Жар “, бр. 34, 25.08.1972 г.; сп. „ Театър “, бр. 6 от 1973 г.; в. „ Стандарт “, 31.01.1996 г.; в. „ Република “, 10.08.2001 г.; Българска телеграфна агенция, ВИНФ, 22.5.2003; 04.08.2007; в. „ Монитор “, 08.08.2007 г.; в. „ Демокрация “, 26.07.2000 г.; https://www.bta.bg/bg/news/254264-izlozhba-pod-otkrito-nebe-predstavya-zabelezhitelnite-roli-na-konstantin-kotsev; https://www.bta.bg/bg/news/lik/1090771-gord-sam-che-dnes-vaso-popa-malkiya-patso-i-katya-paskaleva-veche-imat-svo
Един от неговите стоманени правила е да не трансформира текста, а когато го питат има ли роля, която би желал да изиграе, той дава отговор: „ Ами тази, която не познавам. Тя е като любовта. Да я срещнеш, без да я знаеш. Както не можеш да кажеш желая такава и такава жена, а разбираш, че си се влюбил, едвам когато я откриеш. Това, което ще пристигна, в случай че пристигна, е най-хубавото. Не съм се отказал да очаквам. Ще очаквам до финален мирис! ".
Константин Коцев е роден на 4 юни 1926 година в Истанбул , Турция. По това време татко му - инженер, работел в цех, в който произвеждали и бомби. Една от тях избухва в ръцете му и той умира. Веднага след случая фамилията се прибира в България. Тогава бъдещият артист е едвам четиригодишен, само че към този момент има актьорски прояви. С огромна експресивност той споделя детски небивалици, импровизира и блестящо пресъздава случки и хора, с които се е срещал в живота. Умението му да споделя и увлича слушатели непрестанно нараства.
ЗАЩО ПАЦО?
Като дребен бил дебело бебе и всички му викали – Пашата. И от Пашата се появява прякорът му Пацо, споделя артистът: „ Но най-смешното беше на един фестивал, когато италианците чуха, че ми викат Пацо и се стреснаха. Защото „ пацо “ на италиански значи вманиачен, безразсъден. Де да знам, може и по този начин да е “, продължава той.
Като възпитаник в главното учебно заведение притегля вниманието на учителя си по литература – детския публицист Денчо Марковски, който го предлага на режисьора Николай Фол, началник на първата в България детска театрална школа. Приет в школата на Николай Фол, в която учи гратис поради яркото си актьорско дарование, Константин Коцев бързо завоюва триумфи, а балерината Мария Димова му преподава уроци по пластика и ритмика, които по-късно той демонстрира на сцената.
КАРИЕРАТА МУ ЗАПОЧВА С ЛАВРОВ ВЕНЕЦ...
Първите си уроци по актьорско майсторство получава персонално от Николай Фол, който му поверява основната роля в постановката на личната си пиеса „ Сватбата на мишока Мики “, с която през 1938 година трупата подхваща задгранично турне в Загреб, Хърватия, а младият артист е награден с лавров венец.
Творческото проявяване на Константин Коцев в тази роля е толкоз блестящо, че на идната година, когато театралната школа на Николай Фол е разформирована, той към този момент взе участие в състава на детската група на Йосиф Цанков, която изнася по радиото детски музикални пиеси. Най-голямото достижение на Константин Коцев в този сценичен радиосъстав е обликът на Пинокио от Карло Колоди, който той пресъздава.
НЕВЪЗМОЖНОТО БЯГСТВО ОТ ТЕАТЪРА
На два пъти Константин Коцев променя на влечението си към театъра. Първия път – записвайки се да учи право в Юридическия факултет на Софийския университет „ Св. Климент Охридски “, който сполучливо приключва през 1950 година
Втория път взе участие в състава на националния тим по баскетбол. На тези негови влечения не могат да го откъснат от същинската му пристрастеност - театъра. Юридическият факултет уголемява общата му просвета и го кара още по-сериозно и с възприятие за отговорност да се отнася към театралното изкуство, а присъединяване му като състезател в националния тим по баскетбол ускорява чувството за контакт със феновете и развива дружност в играта.
През 1953 година – към този момент отслужил военната си работа, Константин Коцев се явява на кандидатстудентски изпит във Висшия институт за театрално изкуство „ Кръстьо Сарафов “ (ВИТИЗ), през днешния ден Национална академия за театрално и кино изкуство „ Кръстьо Сарафов “ (НАТФИЗ). Учи в класа на проф. Кръстьо Мирски. Завършва института през 1957 година На въпроса по какъв метод постъпва във ВИТИЗ, с присъщото си възприятие за комизъм, дава отговор: „ С ходатайството на Андрешко. С брат ми имахме един костюм. Той го съблича и остава у дома, аз го обличам и излизам, или назад. Издокарах се с него и се явих на приемен изпит пред Масалитинов, Мирски, Островски с описа на Елин Пелин “.
През 1958 година дебютира в Бургаския трагичен спектакъл „ Адриана Будевска “, в който играе един сезон, с функциите на Иванчо Йотата от „ Чичовци “ по Иван Вазов и на полковия духовник от „ Майка Кураж “ на Бертолт Брехт. Основен лозунг на неговата работа през този интервал е: „ Нормален е пътят на индивида тогава, когато има опция за творчество. “
ЧЕТВЪРТ ВЕК В САТИРАТА
Той е един от създателите на Държавния язвителен спектакъл „ Алеко Константинов “, на чиято сцена играе от 1959 до 1984 година На въпроса преднамерено ли постъпихте в Сатиричния спектакъл, дава отговор: „ Преди ВИТИЗ бях приключил юридическия факултет. Записах право и открих правия път – вместо да пазя правото с кодекс в ръка, аз защищавам правдата със смях на устата “.
В началото на сцената на Сатиричния спектакъл той извършва второстепенни функции, като играе пет епизодични облика в „ Дървеница “ на Владимир Маяковски и шест дребни функции в „ Удържимият напредък на Артуро Хи “ на Бертолд Брехт. Следват Иванчо Йотата и Мичо Бейзадето от „ Чичовци “ по Иван Вазов, генералът от „ Сватба “ от Антон П. Чехов, чиновникът Хеберлинк от „ Франк V “ на Фридрих Дюренмат...
Желанието, с което извършва всяка креативна задача, колкото и оскъдна да е тя, невероятното му старание, прецизността, с която създава всеки подробност, всеотдайността му на сцената, стремежът му да вдъхва живот на всеки собствен воин, последователно развиват и обогатяват креативното му дарование, показва рецензията. Основно негово кредо е жаждата му да претворява на сцената облици на живи хора – самобитни, от време на време причудливи и откровено разчувствани.
ГОЛЕМИЯТ УСПЕХ
Първият му забележителен креативен триумф е превъплъщението в роля на Човекът, който би трябвало да вземе присъединяване в играта, в постановката „ Обличане на Венера “ на Добри Жотев на сцената на Държавния язвителен спектакъл „ Алеко Константинов “ през 1966 година. Разработена в поредност пантомимични етюди, ролята дава опция на Константин Коцев единствено благодарение на няколко шапки, които сменя съгласно характера, да покаже качествата си на актуален комедиен артист, като пресъздава цяла поредност от неповторими облици на свои съвременници.
В постановката „ Обличане на Венера “, в облиците на Сами от „ Фунт - стерлинг “ на Шон О‘Кейси, в Айзеринг от „ Бидерман и подпалвачите “, в Дон Хуан от „ Много звук за нищо “ на Шекспир, в Учителя от „ Големанов “ на Ст. Л. Костов, в Съглашателя от “Мистерия Буф “ на Владимир Маяковски, Константин Коцев разграничава трите съществени сфери, в които се демонстрира на театралната сцена. От една страна, това е героят с каменно затворено лица – озлобен, недоверчив, непокорен, въпреки това, това е героят наивник – наивно добродушен, по детски прям с откровената си религия в положителното, и от трета страна, това е злопаметният изверг – свадлив, лукав, безсрамно приказлив в самонадеяната си придирчивост, едно претенциозно безличие, готово да погълне целия свят, с цел да задоволи мъчителната си амбициозност.
Сред най-ярките му театрални превъплъщения на театралната сцена са в моноспектакъла „ Дневникът на един вманиачен “ по Николай Гогол, в функциите на Жевакин от „ Женитба “ на Николай Гогол, на Крутицки от „ И най-мъдрият си е малко елементарен “ от Александър Островски, на военачалник Караулов в „ Сватба “ от Антон П. Чехов, на Белведонски от „ Баня “ на Владимир Маяковски, на Тартюф от едноименната комедия на Молиер, на Гоца Герасков в " Суматоха " и Исай в " Януари " на Йордан Радичков, на Обуховски в " Час пик " от Ставински, както и на Сим в пиесата на Никола Русев „ Старчето и стрелата “, сложена от режисьора Методи Андонов през 1969 година
РАЗВОД СЪС САТИРАТА, НОВИ ВЪРХОВЕ
През 1984 година Константин Коцев напуща Държавния язвителен спектакъл „ Алеко Константинов “ и се реалокира в спектакъл „ София " - от 1984 до 1990 година След това е актьор на свободна процедура.
През 2001 година, дружно с Лара Береану и Ириней Константинов, той гастролира в Ню Йорк, Вашингтон, Лос Анджелис, Чикаго и Лас Вегас, Съединени американски щати с пиесата „ Лунатици “ на Леон Митрани.
Участвал е в над 100 театрални постановки. Последната му роля е през 1997 година, на сцената на „ Театър 199 “, в пиесата „ Слънчеви момчета” от Нийл Саймън, на която Константин Коцев дебютира като режисьор.
Актьорската кариера на Константин Коцев включва и над 80 функции в киното допълнително от 40 кино лентата. Първата му роля е в дебютния филм на Валери Петров и Рангел Вълчанов – „ На дребния остров " (1958). Любимец на няколко генерации българи, той става с филмите „ Любимец 13 “ (1958), „ Първи урок " (1960), „ Инспекторът и нощта " (1963), „ Бялата стая " (1964), „ Привързаният балон " (1967), „ Случаят Пенлеве " (1967), „ Шведските крале " (1968), „ Шарен свят " (1971), „ Тихият дезертьор " (1972), „ Къщи без огради " (1974), „ Топло " (1978), „ Нощните бдения на поп Вечерко " (1980), „ Равновесие " (1983), „ Константин Философ “ (1983), „ Време разделно “ (1988), „ Индиански игри “ (1990), „ Рапсодия в бяло “ (2002), както и с десетки функции в постановки на телевизионния спектакъл.
Последната му изява е през юни 2006 година на юбилейното честване за неговата 80-годишнина в кино „ Одеон ", когато е излъчен филмът с негово присъединяване „ Гола съвест ". Умира на 4 август 2007 година в София.
ПРИЗНАНИЕ
През 1969 година е почетен със званието „ Заслужил актьор “, а през 1980 година – „ Народен актьор “.
През 1971 година във Варна получава премията за най-хубава мъжка роля за ролята на Гроздан във кино лентата „ Шарен свят “ по новелата „ Гола съвест “ на Николай Хайтов. На 22 май 2003 година е почетен с премията на Министерство на културата „ Златен век “ за принос в българската просвета.
От 18 април до 2 май 2022 година, в границите на фестивала Master of Art, в градината „ Кристал “, в София, бе подредена фотоизложбата „ Константин Коцев на театралната сцена “.
На 24 март 2026 година, на централната колона в Държавния язвителен спектакъл „ Алеко Константинов “ бяха открити скулптурните маски на актьорите Константин Коцев, Катя Паскалева и Васил Попов в компанията на към този момент съществуващите маски на Георги Парцалев, Татяна Лолова, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Невена Коканова, Радой Ралин, Пепа Николова, Григор Вачков. Автор на маските е скулпторката Кунка Димитрова.
/ДД
/СЗ/МГ/ отдел „ Справочна “
Използвани източници: Енциклопедия „ България “, т. 3, с. 581; „ Голяма енциклопедия България “, т. 6, с. 2433: Енциклопедия „ Българско кино “; сп. „ Жар “, бр. 34, 25.08.1972 г.; сп. „ Театър “, бр. 6 от 1973 г.; в. „ Стандарт “, 31.01.1996 г.; в. „ Република “, 10.08.2001 г.; Българска телеграфна агенция, ВИНФ, 22.5.2003; 04.08.2007; в. „ Монитор “, 08.08.2007 г.; в. „ Демокрация “, 26.07.2000 г.; https://www.bta.bg/bg/news/254264-izlozhba-pod-otkrito-nebe-predstavya-zabelezhitelnite-roli-na-konstantin-kotsev; https://www.bta.bg/bg/news/lik/1090771-gord-sam-che-dnes-vaso-popa-malkiya-patso-i-katya-paskaleva-veche-imat-svo
Източник: bta.bg
КОМЕНТАРИ