Научен работник и публицист, доктор по история. Председател е на

Научен служащ и журналист, лекар по история. Председател е на правозащитната неправителствена организация Гражданско съдружие “Асоциация на данъкоплатците в България ”.
След близо две десетилетия чиновническа немара музеят на поета Христо Смирненски на ул. „ Овче поле “ в София най-накрая бе възобновен. Най-сетне, тъй като по време на така наречен Тройна коалиция в Министерството на културата бе подаден абстрактен план за 4-5 етажна постройка, сред колоните на която да се запази къщата на пролетарския бард в истинския ѝ тип. А в постройката да се настани Националния книжовен музей с библиотека и вместилище (и до през днешния ден музеят няма подобаваща постройка!); да се построи театрална зала с 200-300 места за осъществяване на литературни прояви и салони, в които да се разгърне непрекъсната експозиция на историята на българското изтънчено слово. Идеята бе материално обезпечена: теренът на ул. „ Овче поле “ бе общински (няма да се обезщетяват собственици), а средствата за градежа можеха да се наберат от продажбата на трите жилището в центъра на столицата, които са благосъстоятелност на музея, само че не са монументи на културата.

Ала за мисловните благоприятни условия на тогавашните „ културни “ служители, този абстрактен план наподобява е бил с нараснала компликация, вследствие на което музеят бе трайно затворен. Слава Богу, дано благодарим през днешния ден на община „ Възраждане “, на сетнешни управления на Министерството на културата и на родолюбиви спонсори за възобновяване къщата на поета. Още повече, че следващата година патриотичната общност би трябвало да означи 125 години от рождението му.

Официалното разкриване се състоя на 15 юни сутринта в двора на къщата на ул. „ Овче поле “ 116. Присъстваха видни представители на изящното слово, измежду които – ръководителят на Съюз на българските писатели поетът Боян Ангелов, уредникът на музея доктор Елена Алекова и многочислени фенове на творчеството на „ нежния бард на революцията “, както го дефинира преди години напусналият ни наскоро книжовен исполин проф. Чавдар Добрев.

Празникът стартира с акапелното осъществяване на красива македонска ария от вокалния квартет „ Светоглас “. Водещият проявата Атанас Капралов – шеф на Националния книжовен музей, окачестви творчеството на Смирненски като „ духовна памет на България “.

Специален посетител на откриването бе вицепрезидентът Илияна Йотова. В прочувственото си слово тя акцентира, че Христо Смирненски е „ дирек на българската лирика “, визирайки освен една от последните му произведения – сатирата „ Приказка за стълбата “, а и извънредно надареното пресъздаване облиците на нищите трудови хора, огорчението от суровата реалност, само че и – най-много – тържественото чувство за идването на новия свят, към който са устремени фантазиите му.

В празника се включи поетът Георги Константинов със стихотворение, отдадено на Смирненски, а възпитаници от 43 ОУ „ Христо Смирненски “ в столицата обраха овациите на публиката с рецитал на „ Братчетата на Гаврош “.

В обновената къща-музей посетителите ще се допрян до достоверната атмосфера, в която от 1916 до 1923 година е живяло прокуденото от родния Кукуш семейство Измирлиеви. Именно тук Смирненски основава едни от най-вдъхновените си поеми и публицистични произведения. Изложбата следва хронологично и тематично виталния и креативния път на поета. В залата на втория етаж са експонирани истински персонални движимости, подарени на музея от родствениците на поета; кореспонденции, истински ръкописи, фотоси и първите издания на негови творби. Сред по-интересните експонати са джобен часовник, сценичен бинокъл, инкрустиран със седеф, фотоапарат с комплект декоративни плаки, тетрадка с късни произведения, както и предсмъртния му бележник.

Приказка за стълбата

Христо Смирненски

Посветено на всички, които ще кажат:

„ Това не се отнася до мене! “

— Кой си ти? — попита го Дяволът…

— Аз съм роб по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, какъв брой е грозна земята и какъв брой са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни талази на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха завчас, подвигаха гора от сухи черни ръце, гръм от възмущение и гневни крясъци разлюляваха въздуха и ехото замираше постепенно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прахуляк, обособени силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив декор. Идеше някакъв дъртак, наведен ниско доземи, като че ли търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална ария. Някой остро свиреше с уста, различен, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумство.

— Аз съм роб по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, какъв брой грозна е земята и какъв брой са нещастни хората! О, вие там горе, вие…

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

— Вие ненавиждате ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

— Аз съм пазач на ония горе и без рушвет няма да ги предам.

— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм безпаричен, парцалив юноша… Но аз съм подготвен да сложа главата си.

Дяволът отново се усмихна:

— О, не, аз не желая толкова доста! Дай ми ти единствено слуха си!

— Слуха си? С удоволствие… Нека в никакъв случай нищо не чуя, нека…

— Ти отново ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!

Момъкът се затече, едновременно прекрачи три стъпала, само че косматата ръка на Дявола го дръпна:

— Стига! Спри да чуеш по какъв начин стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

— Странно, за какво те започнаха внезапно да пеят радостно и така нехайно да се смеят?… — И той отново се затече.

Дяволът отново го спря:

— За да минеш още три стъпала, аз желая очите ти!

Момъкът обезверено махна ръка.

— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

— Ти отново ще виждаш… Аз ще ти дам други, доста по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му подсети:

— Виж голите им кървави меса.

— Боже мой! Та това е така странно; по кое време съумяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя дребен откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с подготвеност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно ходило, единствено още едно ходило, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

— Аз съм роб по рождение и всички дрипльовци…

— Млади момко, едно ходило още! Само още едно ходило, и ти ще отмъстиш. Но аз постоянно за това ходило вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

— Сърцето ли? Не! Това е доста грубо!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

— Аз не съм толкоз нечовечен. Аз ще ти дам в подмяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти в никакъв случай няма да минеш туй ходило, в никакъв случай няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.

— Напротив — най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: единствено сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той яростно сви юмруци и процеди през зъби:

— Да бъде! Вземи ги!

…И като лятна стихия, ядосан и ядосан, разветрил черни коси, той мина последното ходило. Той беше към този момент най-горе. И внезапно в лицето му блестна усмивка, очите му заблестяха с тиха наслада и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава навалица. Погледна, само че нито един мускул не трепна по лицето му: то бе ярко, радостно, предостатъчно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха към този момент химни.

— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, какъв брой красива е земята и какъв брой са щастливи хората!

„ Нова зора “, бр.25/2022