Фолклорът на Великденските острови разказва за популярните каменни глави
„ Насред огромния океан, в район, където никой не върви, има тайнствен и изолиран остров “, написа френският моряк и художник от 19 век Пиер Лоти. „ Островът е посипан с чудовищни велики скулптури не знам от коя раса, през днешния ден изродена или изчезнала, които остават мистерия. “ Наречен Великденския остров от холандския откривател Джейкъб Рогевийн, който за пръв път го вижда на Великден 1722 година, това мъничко парче вулканична канара в необятното Южно море е даже и през днешния ден най-отдалеченото обитаемо място на земята. Нейните съвсем 1000 скулптури, някои съвсем 10 метра високи и тежащи 80 тона, към момента са мистерия, само че основателите им надалеч не са изчезнали. Всъщност техните потомци вършат изкуство и обновяват културните си обичаи даже и през днешния ден.
За ранните пътешественици зрелището е съвсем оттатък въображението им. Населението на острова е прекомерно малко, прекомерно примитивно и прекомерно изолирано, с цел да бъде несъмнено за създател на сходна артистичност, инженерство и труд. „ Трудно бихме могли да си представим по какъв начин тези островитяни, изцяло незабележителни с каквато и да е софтуерна мощ, биха могли да повдигнат толкоз невероятни фигури “, написа английският мореплавател Капитан Джеймс Кук през 1774 година Той разсъждава по какъв начин е допустимо да бъдат издигнати статуите лека-полека като се употребяват купчини камъни и скелета, а през идващите епохи спекулациите и научните проучвания не стопират. По времето, когато Кук идва, островитяните към този момент са свалили доста от статуите си, а останалите са подценени. Но изкуството на Великденските острови към момента е на хоризонта на човешкото въображение.
През последните няколко десетилетия археолозите събират доказателства, че първите заселници са пристигнали от различен полинезийски остров, само че не могат да се схванат от кой тъкмо. Предположенията за това по кое време хората за първи път стигат до острова, са също толкоз разнородни, вариращи от 1 до 6 век от н. е.
Някои настояват, че моряците от първото хилядолетие в никакъв случай не биха подхванали курс на такова голямо разстояние без модерните прецизни принадлежности. Други настояват, че ранните полинезийци са измежду най-квалифицираните мореплаватели в света – господари на нощното небе и океанските течения. Един археоастроном допуска, че супернова в античното небе може би им показва пътя. Но дали пътешествениците знаят, че островът изобщо е там? За това науката няма отговор. Островитяните обаче имат.
Бенедикто Туки е висок 65-годишен занаятчия дърворезбар и страж на антични познания. Пронизващите му очи ледат от надълбоко набръчканото му лице с цвят на махагон. Той се показва като потомък на първия крал на острова Хоту Матуа, който, по думите му, довежда истинските заселници от Маркизите острови. Твърди, че баба му е последната кралица на острова. Той споделя за Хоту Матуа, само че единствено от центъра на острова, на платформа, наречена Аху Акиви, върху която има седем великански скулптури.
Аху Акиви
На родния език на Туки островът се назовава Рапа Нуи. Платформата се назовава аху, а статуите, които седят върху нея – моаи. Тези седем скулптури, сподели Туки, не бдят над сушата като тези с тил към морето. Те гледат оттатък острова, оттатък океана на запад, с цел да не не помнят от кое място са пристигнали. Когато Хоту Мату идва на острова, той води седем разнообразни раси със себе си, които стават седемте племена на Рапа Нуи. Седемте скулптури съставляват предшествениците от Маркизките острови и кралете на други полинезийски острови. „ Баба ми ми сподели преди да почине. “ Той е 68-то потомство от времето на Хоту Мату насам.
Поради борбата вкъщи началникът Хоту Мату събира своите почитатели и потеглят към нова земя. Неговият татуист и духовник Хау Мака вижда насън през океана Рапа Нуи и неговото местонахождение, което по-късно разказва в детайли. Хоту Мату и неговият шурей отплават на дълги двойни канута, натоварени с хора, храна, вода, растения и животни. След двудневно корабоплаване те стигат до залива Анакена, който е тъкмо както го разказва татуиста.
Статуите са издълбани в кариера при вулкана Рано Рараку. Там към момента пейзажът е посипан с моаи, разпръснати без ред, доста от тях заровени до вратовете, някои паднали с лицето надолу по ската, явно изоставени. Пакарати стопира да си почине до една каменна глава. „ Трудно е да си представим “, споделя той, „ по какъв начин би трябвало да са се чувствали резбарите, когато им е казано да спрат да работят. Те дялкат тези скулптури от епохи, до момента в който един ден шефът им не се им споделя да се откажат и да се приберат, тъй като няма повече храна, има война и към този момент никой не има вяра в статуите! “ Пакарати се разпознава мощно с предците си – работейки с Джо Ан Ван Тилбург, археолог от Калифорнийския университет в Лос Анджелис, той прекарва доста години в правене на чертежи и измервания на всички моаи на острова.
Рано Рараку
В самата кариера има от колосалните фигури във всеки стадий на комплектност. Издълбани от мек камък, наименуван лапил – сгъстена вулканична пепел – няколко фигури лежат една до друга в ниша. „ Тези хора са имали безспорен надзор над камъка “, споделя Пакрати. „ Те можеха да реалокират скулптури отсам до Тайхай, който е на 15 километра, без да счупят носа, устните, пръстите или нещо друго. “ После показва няколко счупени глави и тела по ската изпод и се смее: „ Очевидно са позволени произшествия. “
Картина на каменните глави с шапки
Когато една скулптура е съвсем приключена, резбарите пробиват дупки, с цел да я отчупят от основата, след което я плъзат по ската в огромна дупка, където към този момент можгат да я изправят, с цел да завършат гърба. Очните ябълки също се издълбават тогава, а по-късно на гала в тях са сложени очи от бели корали и обсидиан, с цел да разсънят силата на моаите. В някои случаи статуите се украсяват с големи цилиндрични шапки или топчета от алена скория. Но първо статуята би трябвало да бъде преместена по един от пътищата, водещи до близо 300 аху платформи на острова. Как тъкмо става това към момента не се знае. Легендите на Рапа Нуи споделят, че моаите са ходили благодарение на водач или духовник, който е имал мана или свръхестествена мощ. Археолозите оферират други способи за напредване на статуите – с разнообразни комбинации от ролки, шейни и въжета.
Опитите да схванат обстоятелствата от предишното на острова води откривателите от една мистерия на друга – от смисъла на паметниците до аргументите за експлоадирането на война и културния провал след хиляда години мир. Освен устната традиция, няма исторически данни за времето преди идването на първите европейски кораби. Но доказателства от няколко науки, като да вземем за пример разкопки на кости и оръжия, проучването на фосилизирана растителност и разбор на стилистичните промени на статуите и петроглифите, разрешават да се направи някаква груба историческа схема: хората, които се заселват на острова, го намират затрупан с дървета – скъп запас за правене на канута и в последна сметка потребен и при превозване на моаите. Те донасят със себе си растения и животни, с цел да си обезпечат храна, макар че единствените оживели животни са пилета и дребни полинезийски плъхове.
